Росица ЧЕРНОКОЖЕВА
Държа в ръце последната за сега книга на Анжела Димчева и в главата ми нахлуват далечни спомени. За първи път видях това красиво и чувствително момиче, когато тя бе около 25-годишна. Срещата ни бе в дома на Радой Ралин. Тези реминисценции са много свидни за мен. Аз бях с бъдещия си съпруг Вихрен Чернокожев, а Анжела, като начинаеща поетеса, се радваше на радушния прием на Радой.
След това пътищата ни с Анжела Димчева са разминаваха, но винаги съм се радвала на творческото ѝ израстване. Последната ѝ книга „Водата плаче“ отново доказва талант, висок естетически вкус и много находчивост в архитектониката на книгата.
В самото заглавие „Водата плаче“ има символика и метафоричност. Водата и в трите си агрегатни състояния, чисто физически – вода, лед, пара – тя сълзѝ и плаче. Толкова поетични ескизи са създадени за капещите сълзи – капчук или дъждовните облаци.
Но Анжела Димчева е извела тези конкретни и времеви състояния на водата в творчески интерпретации на пишещите в надвременно, метатекстово значение и чувство.
Ще започна с това, което особено ме впечатли и приятно изненада в книгата. А то е гаранция за широка обща култура и високи изисквания на автора към себе си. В тази книга, като всеки самоуважаващ се творец, Анжела се състезава със себе си и надскача предишните си творчески постижения.
В книгата са включени калиграми, по подобие на калиграмите на Аполинер. Това са стихотворения във формата на фонтан и амфора. Ще цитирам само едното, защото е трудно изпълнимо графически на компютър.
Фонтан
Всяка думичка и мисъл, порив, жест и стон
са сигнали с мощно електричество,
които малкото дете кодира
в знаците на своето
безмълвие
и
в
бъдеще
чрез тях
ще ни дарява
Дори само това хрумване да бе реализирала Анжела Димчева, то прави книгата ѝ с европейска изтънченост и финес.
Ще се върна малко в началото. Подзаглавието на книгата е екопоезия. Това пък подзаглавие прави стихосбирката универсална за всичките ни земни усети.
В предговора си Анжела Димчева пише: „Дали обикновеният човек съзнава своята малка, единична роля? Или съзнанието му е заето със собственото му оцеляване?“.
В този смисъл книгата „Водата плаче“ е апел към нашата човешка същност, към гражданската ни съвест, към здравната ни култура. Това е една изключително актуална и навременна книга и дали в България не сме закъснели със събуждането ни от дълбокия сън, загърбил екологията, като чувство и практика.
Доста от стихотворенията на Анжела Димчева са по повод на нейни пътувания по света.
Още първото стихотворение от стихосбирката ни грабва – „Очите на Йерусалим“. Анжела Димчева ни насочва към сакрални чувства и реалии: да съблечем омразата, да приемем гнева си, да зарием алчността и тогава: „с плод от Божията милост / ръка невидима ще те нахрани“.
Това толкова метафорично и призрачно стихотворение създава усещането, като че ли гледаме пустинната Свята земя през воал и пелена. И тогава наистина ще почувстваме тази магичност и святост на заобикалящото ни. Тогава още повече ще усетим ценността на водата в пустинния пейзаж на обетованата земя. Затова и началният апел са стиховете:
Не искай нищо друго
освен водата животворна
на Святата земя.
(„Очите на Йерусалим“)
В стихотворението „Дом II“ Анжела Димчева ще назове кратко, ясно и категорично същността на водата – обекта на нейната любов, внимание и мисъл:
Водата е нашата втора кръв –
говореща на всички езици.
Господи, дай ни уши
за нейния вик…
Каква по-свята молитва към Бог от тази. Това е искане – едновременно толкова малко и същевременно обхващащо всичко. То е като простите и изконни неща – просто и затова – велико.
В книгата на Анжела Димчева има и още едно много впечатляващо стихотворение – „Мидас“. Знаем как заради алчността си цар Мидас е прокълнат до каквото и да се докосне, то да се превърне в злато. Да, душата поражда сто желания, но не се ли обричаме на самоунищожение заради този порив към властване? Дори и да си най-могъщ, в какво се превръщаш, когато няма мирис на хляб, речна прохлада, еликсира на виното.
И тогава се ражда най-горестната молба и молитва:
О, да можех аз поне вода да пийна,
изпръхналите устни да поръся,
но изворът, уви! На златна лава
се превръща.
Всичко в книгата на Анжела Димчева диша и живее, докосвайки всичките ни сетива и усети. Земя, вода, река, полъх, любов, дете… и още, и още.
Затова авторското верую гласи: „Да си щастлив е отчайващо просто“.
И започва със: Събличаш страховете от душата си…
Тази писателска балада завършва с мъдростта, че е просто, стига да знаеш тази най-голяма тайна.
В книгата си Анжела Димчева включва и няколко страници „Фрагменти“. Много умоподбудителни са тези кратки ескизи. И много лесно е да се припознаем в тях:
„В града природата е уморена. Никой не забелязва сезоните. Климатикът е заковал равновесието на извънприродния човек, а интернетът му е внушил, че е вечен“.
Така книгата става полифонична възхвала на водата, на поезията, на толерантността и кристалността, като субстанции и общуване. Водата става една неизменна метафора на общението човешко. И животворчеството на водата е метатекстово и надвременно понятие.
Книгата „Водата плаче“ е обогатена и с илюстрации-фотографии от различни краища на планетата ни, които авторката е правила при пътуванията си.
В последното есе четем: „От древни времена водата е олицетворение на пречистване – не само физическо, не само религиозно, но и планетарно“.
Анжела Димчева в тази неголяма, но толкова богата, искрено и талантливо създадена книга, ще ни припомни, че ако кръщението на Иисус Христос в река Йордан е началото на ритуалността в християнството, то сякаш водата е неръкотворната памет, а природата чрез нея я предава на поколенията.