Божидар ЧЕКОВ
Чух президента на Франция Еманюел Макрон след десетгодишно царуване да казва, че в страната му има хора, които мразят Франция. Той направи това изказване след последните октомврийски погроми, нанесли огромни загуби на търговските магазини в цялата страна, с щети около 2 милиарда евро.
Неговата констатация аз лично съм си направил отдавна, защото съм част от „чужденците“, на които Франция е дала убежище и възможности, неполучени там, където са родени. Да се противопоставяш на „омразата“ с „обич“, защото си между нейните противниците, въпреки че не си роден французин, не е достатъчно. Трудностите, през които минах в новата ми родина, ме научиха, че успехът или провалът зависят от взаимността между държавата и гражданина – между мен и Франция.
Разказах във фейсбук как помогнах на дъщеря ми, когато трябваше да изложи мотивация в кандидатурата си за работа. Вместо съвети, взех че я написах аз. Така се въодушевих – все едно, че аз съм кандидат. Тя бе приета и днес е началник отдел в „Рено“, отговаряща за електромобили. Гордея се от тази победа, от която спечелиха дъщеря ми, „Рено“ и Франция. Спечелих и аз.
Споделих този успех, защото мисля, че би могъл да вдъхне доверие на всички, които не вярват в себе си. Публикувах го във фейсбук. Една читателка възрази: Не можеше ли тя (дъщеря ми) да си напише мотивацията сама? В думите ѝ почувствах често срещаната подозрителност на човек, който не познава риска.
Аз имам самочувствието на човек, който разполага с капитал. Капиталът не е само финансов. Той е и духовен. Предавам го на децата ми, както бих го предал и на сънародниците ми, останали в България.
Влязох навремето в спор с писателя Марко Семов, който в книгите си за психологията на българите твърдеше, че нямаме самочувствие. Противопоставих се на неговото мнение като му разказах как се бяга на Запад през „Ждрелото на Ерма“. Не ни остана време за панталоните. От пълзене през границите бях отслабнал с повече от 5 кг. Панталонът ми се свличаше и ходех с ръце в джобовете, за да не се свлече съвсем. В префектурата, където получих първия си паспорт, трябваше да се подпиша. За няколко минути панталонът ми висеше само на лявата ръка. Тези минути на притиснение и страх да не стана за резил са незабравими. Незабравим е и първият колан, защото с него се роди и самочувствието, което никога не ме напусна.

