СМИСЪЛЪТ НА НЕВЪЗМОЖНОТО
Катериш, лунен камък
се сипе под краката.
Пълзиш по невъзможни, отвесни брегове.
Скала забива нокти в плътта ти за отплата.
Кому ще бъде жално,
щом тя те погребе.
Орли се стрелкат стръвно.
Да бягаш нямаш време.
По-бързи от куршуми са техните крила.
Безумци горе плачат и скачат, отразени
във влачещата кости
и камъни река.
Над бездната велика
пътеките увисват
над землище белюдно, без шум от градове.
Тук адът е измислен! С неистов, жаден писък
сезонът се излива
в библейски дъждове.
С река, която треска
глава във камънака
и иска да го стрие, а теб да завлече.
Със хиляди години готова е да чака,
докато издълбае
ковчег или дере.
А ти си малка бенка,
прашинка в кръговрата,
но искаш да се мериш с великата скала.
Чегърташ свойто име и слагаш отпечатък,
рушиш, за да оставиш
в живота си следа.
Строи въздушни кули,
пропадаш на земята.
Животът ти прилича на блъф или игра.
Скалите вместо тебе са плащали цената
до днес да оцеляваш
там горе, на брега.
СМЪРТТА НА ПОСЛЕДНИЯ СВЕТЕЦ
„Човек на релсите!“
А всъщност, извън тях.
Той „извън релси“ от години е излязъл.
Стои с лице към идващия влак,
молитвата си сигурно
е казал.
Китара носи.
Цялата във прах.
Опъва нерви, вместо струни върху нея.
А струните, в един забравен град,
самички
се опитват
да живеят.
„Човек на релсите!“
Не плаче, не тъжи.
Влакът фучи и гони следващата гара.
Два фара – срещу двете му очи.
Стоманата –
срещу една
китара.
А пък Човекът
върху релсите – стои!
Изпълва се с божествено сияние.
Отвръщат хората главите си встрани.
И няма кой
ръката му
да хване.
Прииждат влаковете,
въздухът гърми.
Пищят сирените във знак на преклонение.
На релсите, прегазена лежи
една китара,
търсеща
спасение.
НОЩТА НА ВЪЛЧАТА ЛУНА
Тази нощ се възнесе еделвайс съм небето,
по рътлините слезе недоспала луна.
Кукувичата прежда се уви там, където
не успява сърцето да достигне върха.
Със коси самодивски да постила земята.
С вълчи вой да посреща и глада, и студа.
Да коси змей Горянин със опашка тревата,
за моми, дето ходят с боси, бели крака.
И това не е притча, а е сън от умора.
Нито истина. Нищо. То е само мечта.
Гневна, млада луна чупи сърпа си горе.
Жито няма за посев. Има само скала.
И мъже само има да си палят лулите
от звездите със длани, като суха кора.
Цяла нощ да будуват, пламък син да ги вика.
Заран празни се връщат, все едно от война.
Катинари без къщи и стъкла без прозорци.
Не е дъжд, а умора над селата вали.
Вкупом всички се молят и зоват чудотворци.
Бавна, стара талига в бъднината върви.
Ако търсите хора, в планината вървете.
По-инат от катъри, от деца по-добри.
Там загиват поети, равни на върховете.
А луна, полуцяла, оживяла, кърви.
ДЕВЕТТЕ НАШИ ЖИВОТА
В каляска от болка, в пустини безводни,
по Кръстния път, между тръни забити,
животът стремглаво към края те води.
В краката се мятат съдрани юздите.
Съвсем преди малко си бил ти самият,
сега – подменен и със памет изтрита.
Уцелен в сърцето, на две ще те свият.
Кънтят във главата железни копита.
Денят ти е дрипа от скъсана риза,
за четири коня си вързан с каиши.
Съдбата безмилостно удря с камшика.
Препускат конете, в лицето ти дишат.
Навънка, навътре, встрани и надолу,
без избор – защото друг някой диктува.
Стопяват се в нищото гордост и воля.
Теб ад не ти трябва, в теб адът празнува.
Умираш внезапно. Или пък на части,
готов си да хванеш на дявола вяра.
Душа като котка, неистово дращи,
при теб да се върне през „девет“ дувара.
„ПО НИКОЕ ВРЕМЕ”
По гарите припадахме, изпращахме децата.
Защото беше мръкнало и падаше сух сняг.
Раздирахме на кърпички дъха на тъмнината,
избърсвахме очите си.
Не плачехме пред тях.
Зачеркваха се дните ни с червено в календара,
погледнеш ли, приличаше на белег от кама.
Напролет бели щъркели летяха над дувара
с писмата, закъснелите,
от нашите деца.
Война ли беше? – питате. И чума, и холера?
Деца, защо политате, където не ви щат.
Тресеше се земята ни. Тя беше се привела,
тежаха ѝ доспехите,
животът на инат.
Измисляха поетите не стихове във рими,
а странни, неприемливи поеми за „вина“.
В далекото покълваха, като случайно семе,
децата на децата ни,
със чужди имена.
За тях работи времето. А бремето е наше!
„Самотен нейде, ален мак“ увяхва в песента.
Опадаха му листите, но няма кой да каже:
Защо сгрешихме всичките
пред нашите деца.
Ще дойде ден, (измислям си) и кой да предположи:
Те ще се върнат истински във родната страна.
Пред тях ще се усмихваме от свойте некролози,
от вятъра полюшвани
на входната врата.
БЕЗ ЕМПАТИЯ
Харесвам:
. Мълчаливото страдание;
. Тъгата на последния концерт;
. Писма прощални, с панделка събрани;
. В града бетонен малкия щурец.
Омразен ми е:
. Трясък барабанен;
. И юрушът, нахълтал в мисълта;
. Сълзите, театрално разиграни
пред жадната за зрелища тълпа.
Не ми ли стига:
Нося си душата,
препълнена със чувство за вина.
Усещам я, как рови в тъмнината,
кибрита да намери и свещта…
Защо да слушам
чужди упования,
факира, легнал гол върху снега,
завесите, насилствено съдрани,
да го покажат в „нова“ светлина.
Живее всеки,
скрит във свойте драми,
в дълбока, неизплакана тъга.
Нощта ни крие – дланите събрани,
молитвите потайни към Христа.
Дори да ни показват
стигми, рани,
оголени до кокала меса,
човек жадува сам да си остане,
с единствената, собствена, съдба…
РАЗМИНАВАНЕ
Недей ми казва, че е рано!
Защото закъсня.
Остана вишня необрана да вехне на прага.
Остана нощ непожелана.
Заровена в пръстта,
костилка суха се захвана, по чудо оживя.
Съблече лятото сукмана
сред босата трева.
Полегна жито на хармана. А ти се запиля…
Зад тараби от дъски гнили,
с намусени уста,
наприда сивите къдели нескопосна мъгла.
Недей ми казва, че е късно!
Приижда есента.
Случаен вятър ще откъсне от скута ми цветя.
Ще свие китки. А за мене:
венец или юзда.
Кажи ми, дявол да го вземе: „Навреме си дошла!“
ОБИЧ С „ОТЛОЖЕН ПЛАТЕЖ“
Беше, във един друг живот…
Градове, като котки със опашки от улици,
се отъркват гальовно покрай всяко кьоше.
Не луната, Лотрек прати малката блудница,
да ни гледа с очи
на порочно дете.
Сладоледена обич се разтапя по пръстите.
Всяка капка греховна води сладка следа.
А художникът Горе изумено се кръстеше,
татуирал ръце
със стрели и сърца.
В романтичния залез на безпаметни сънища,
отделени със думи от реалния свят,
крачи времето тайно по обратните друмища
да намери пролуки,
да те дърпа назад.
Всяка утрин след тебе е жена недокосната
и кафе разредено със чешмяна вода.
Но човекът е пътник със обувки износени,
не усеща как стъпва
със пети в пепелта.
Красотата за всеки си е негова истина
със очи разноцветни и със край предрешен.
Бяхме много различни, затова се привличахме.
Ще намериш ли друга
да прилича на мен…
„ТРАГИЧНИЯТ ТВОЙ МАСКАРАД“
Познавах ли те? Не си спомням.
Целунах те – или не съм?
Не те поставих в пантеона
на влажния девичи сън.
Съдбата ни властолюбива,
поиска ли, ще съгреши:
от много обич се опива,
пред болката ще се сниши.
Сред бурните вълни те дави,
изхвърля те на райски бряг.
Богат ли си, ще те застави
да влачиш тежък, волски впряг.
Аз между Сцила и Харибда
се шмугнах някак. И успях.
Случйно беше. Без поличба.
Христос от камък приласках.
Той с пясък галеше петите,
изпълни дните ми със смях.
Заобли нежно планините
и ме изкачваше по тях.
Смири вълните и превърна
водите им в огледала,
навсякъде, щом се обърна,
от радост почвах да крещя.
По булевардите, гирлянди
до Самбадрома окачи,
готов да хвърля милиарди,
звездите живи да свали.
Нахлувах, с хилядите още,
във празника обожествен.
Завръщах се сред слепи нощи,
със демон в тъмното стаен.
Болеше, като стара язва
по улиците бедността,
показваше джобове празни.
Внезапно вадеше кама.
Над всички самбата се лее.
Парадоксален „водосвет“:
Животът, който ще възпея.
И друг – от дявола нает.
По него от любов умирах!
Бог цялата си красота
е хвърлил тук. А тя убива.
Ще мога ли да му простя.
Дори да ида на Небето,
пак ще обичам този град.
Да ослепея – в мен ще свети
трагичният му Маскарад!
„ДА БЪДА ИЛИ ДА НЕ БЪДА“
Умори се
перото разнищено.
Раздвоена съм, Божичко мили!
Колко стихове трябва да пиша
и да викам небесните сили?
До тавана
е стигнала кишата.
Под балконите, жълти балони.
Свободата е ябълка вкисната.
Съвестта – със пречупени клони.
Като трън
във запуснати гробища,
като репей през пукнати плочки,
избуяват кавги и погромища.
Няма паузи, спирки и точки.
Крачат хора,
самотни и вкиснати.
Пришълци са, от друга порода.
Те не знаят какво им е писано
и какви са били по природа.
Всеки ден
се повтаря до втръсвне:
„Дай от същото!” чак до полуда.
Горе чака небето покръстено.
Ще си ида. И там ще съм друга.
Да! Но, не!
За Отвъд няма списъци…
Аз се връщам в земята-утроба.
И се раждам сред кръв и със писъци,
сътворена наново от Бога.