Продрум ДИМОВ
СЪЗИДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ
Творческият свят на този забележителен писател, литературен историк и критик, публицист и преводач е неделима част от родното литературно и духовно битие в течение на повече от седем десетилетия. За съжаление, след неговата кончина на 19 октомври 2004 г. съвсем неоправдано потъна едва ли не безвъзвратно в мълчанието на забравеното минало. А на 7 септември т. г. се навършиха 110 години от рождението му, които ни напомнят да се върнем към този неоценим по дух, душа и сърце възрожденец.
Кой всъщност е Иван Сестримски?
Роден е в село Долна баня (днес град Долна баня), Софийско, където получава основното си образование, но още там овладява азбуката на българския патриотизъм. По-късно семейството му се изселва в Пазарджик, където през 1933 г. завършва гимназия, а заедно с това и нагазва в примамливите води на литературно-творческото поприще. Като гимназист прави първите си прощъпулки в областта на поезията, започва да сътрудничи с поетични творби в гимназиалното списание „Искра“ и в пловдивското „Ученически подем“, където силно впечатлява редактори и автори със стихотворението си „Война“, нашумяло през 1933 г., особено в школските среди.
Прекарал детските и юношеските си години в бедност, Иван Сестримски е принуден след дипломирането си да изкарва прехраната си като тухларски работник, което подкопава крехкото му здраве. През 1936 година постъпва на работа като библиотекар в местното читалище „Виделина“ и, попаднал в любимия свят на книгите, не само се обогатява духовно, но създава атмосфера за издигане интелектуалния уровен на пазарджишката читателска общественост. Междувременно учи задочно в Държавното висше училище за административно-финансови науки в София, а в последната година (1942) се започва редовно обучение. Скоро обаче полицията влиза в дирите му и го преследва за връзките му с лявата прогресивна интелигенция по това време. Принуден е да напусне столицата, завръща се в Пазарджик, но не изоставя избраното творческо поприще. Макар и често безработен, не се отказва от идеите си, подпомага с лекарства и храни политзатворници и разгръщащото се по онова време партизанско движение.
Неукротимото му желание да се потапя в литературно-творческите среди го отвежда през 1948 г. в София и се отдава на интензивна редакторска дейност. Навсякъде е оставил следа с високата си човечност, скромност, интелект и творческа индивидуалност. Не можем да не си припомним изключително приносното му присъствие като редактор във в. „Българо-съветско единство“ (1952–1953), член на Сценарната комисия в Студията за научно-документални филми (1955 – 1958), завеждащ отдел „Литературно наследство“ (1970–1972)…. Намирам обаче за особено плодотворна работата му като заместник-главен редактор в издателство „Български писател“ (1972–1973; 1975–1979). Именно там участието му има подчертано престижен характер. Заедно с Борис Делчев и други нгови колеги съставят и редактират прекрасна поредица от мемоарни сборници за: Цанко Церковски, Гео Милев, Теодор Траянов, Николай Райнов, Симеон Радев и др. в „Спомените на съвременниците им“. Тези издания с право стават част от златния фонд на литературно-историческото ни наследство.
В духовен аспект има важно значение и всеотдайната му работа като зам.-директор на Българския културен център в Берлин, ГДР (1973–1975). Там Иван Сестримски изнася показен урок с такта си на отговорен и земен ръководител, с обич към хората, с пестеливо разходване на държавните средства.
Биографията на Иван Сестримски го откроява и като един от най-дългогодишните читалищни дейци, редактор в списание „Читалище“ на обществени начала и пожизнен член на неговата редколегия.
Немислим е обаче творческият му свят без постоянната му целенасочена литературно-критическа, изследователска, публицистична и преводаческа дейност. Малцина са българските писатели, които следят така неотлъчно съвременния литературен процес и хода на обществено-политическото и духовно българско битие. Това му дава възможност да прави компетентна оценка на художествено-естетическите стойности на литературни произведения с правдиви рецензии и отзиви във водещи издания: „Литературен фронт“, „Септември“, „Пламък“, „Народна култура“, „Работническо дело“, „Труд“, „Отечествен фронт“… Родната ни публицистика е обогатена с повече от 2000 солидни статии. Творбите му предизвикват оправдан интерес и в чужбина, много от тях са преведени на руски, немски, италиански, арабски, чешки…
Иван Сестримски беше неудържим в стремежа си да броди и вниква в духовните дълбини на Възраждането. Плод на благородните му усилия са забележителният му двутомник „Възрожденски книжовници“, монографиите „Пътуване между две столетия“, „Записки на библиофила“, литературно-критическият очерк „Мара Белчева“. Да не говорим за афинитета, с който проучваше години наред житейския и творческия свят на Константин Величков.
Поначало той е автор с трайно пристрастие към литературната ни история. В този извод ни убеждава и дебютната му книга „Озарение“ – сборник от критични бележки за наши писатели, който излиза от печат още през 1940 г. Това му литературно пристрастие се наблюдава осезаемо в очерците му за Димитър Бояджиев и Нешо Бончев, във великолепните му „Мемоарни етюди“, които се оценяват като приносни страници в днешната литературна история.
Намирам също така доста респектиращо и присъствието му като автор, съставител и редактор, сам или в сътрудничество с други, при издаването на внушителна поредица от литературно-художествени, литературно-критически и общокултурни сборници и антологии: „Септември 1923“, „Писатели герои“, „Срещи с България“, „Българската критика за Гео Милев“, „Руски класически и съветски писатели“, „Творци на българската литература“… На творческото му усърдие и преклонение пред Константин Величков дължим съавторството и основната съставителска работа за издаването и на том пети от събраните съчинения на големия българин от Пазарджик. В същото време Сестримски отделяше и немалко време за превод на творби от руски и европейски автори.
А колко много години авторът посвети на критическо изследване и издаване на произведения на наши автори от миналото: Васил Друмев, Константин Величков, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Пенчо Славейков, Николай Лилиев и др. Да не говорим за приноса му за завръщането като творец на Георги Константинов, или пък възкресяването на забравени имена – Владимир Василев, Иван Радославов, Матвей Вълев… Богатата му литературна и общокултурна дейност се радваше десетилетия наред на живителното творческо и лично приятелство с Борис Делчев, Тодор Боров, Стефан Попвасилев, Симеон Хаджикосев, Георги Стоянов-Бигор и много други. Сред най-близкото му приятелско обкръжение намери място и моята скромна особа, което ми позволи да разкрия някои характерни щрихи от неговия човешки и творчески портрет в художествено-документалната ми книга „Насаме с Иван Сестримски“.
Надявам се, че 110-годишнината от рождението му е добър повод да поставим на нужния пиедестал един от най-дръзновените и всеотдайни съзидатели на нова България.
* Снимка – Иван Сестримски прав в средата