Продрум ДИМОВ
Такива чувства ме завладяха, след като се запознах с новата поетична книга на Валентина Атанасова – „ПОЛИЧБА ЗА БЪЛГАРИЯ”, която издателство „Медиатех” предложи наскоро на читателската общественост. Тази талантлива авторка навлезе в родното литературно пространство в началото на 90-те години с появата на първите ѝ впечатляващи самостоятелни произведения: „Неотменима среща” /1991/, „Натежали тайни” /1992/, „Мълчанието на тревите”/1993/, „Знамение”/1997/, „Проклятието на музите” /1998/ и други издания, заредили я със самочувствие и я наредиха сред известните творци на българската изящна словесност. Чрез творбите си Валентина Атанасова впечатлява с умението си да вниква в непрогледните дълбини на човешките преживявания на своите съвременници. Намирам за изключително стойностни непрестанните ѝ творчески търсения да открива красивото и светлото в психологическия и нравствен облик на нашия съвременник, заставен да се спасява от постоянно и безпощадно връхлитащите го всевъзможни низости и падения в днешния объркан ден. А това не може да не натрупа канари от несъгласия и разочарования в чувствителната душевност на поетесата, тръгнала да отстоява непомръкващите си мечти и идеали, разкривайки чрез темпераментните си стихове своята човешка, творческа и философска същност. Такъв се откроява пред нас нейният нравствен и творчески облик и в новата ѝ поетична творба „Поличба за България”. А психологическата нагласа на авторката усещаме още с докосването ни до едно от първите стихотворения „Отчаян вик”, напразно търсещ подкрепа от днешния безнравствен ден:
Ах, този вик отчаян в тишината –
предсмъртен вик на живите умрели,
смразил кръвта със прилив на омраза,
просмукал вените – като проказа!
Подобен тягостен въздух дишат почти всички творби от първия поетичен цикъл „Духът на светлината”. А сърцето на лиричната героиня жадува за спасителната прегръдка на светлината. За жалост, всекидневието ни е потискащо и „от нийде взорът надежда не види”. И тази безпътица не престава да гнети:
И под проклятието, тегнещо над нас
от днешните ни фараони на съдбата,
разбрахме – робът бил е и ще бъде
безмълвна, бледа сянка на човек.”
/„ Точка на смирение”/
Същият емоционален облик в сюжетно-тематичен план откриваме и в стихотворенията „Страж”, „Струна”, „Диагноза”, „Човешки жребий”… И тук, както в поетическия свят на много наши творци, се докосваме до смазващото присъствие на самотата, намираща подслон и под омъчнената стряха, приютяваща изтерзаната душа на поетесата. И неслучайно този животопоглъщащ и омразен спътник заставя авторката да излее напиращото в гърдите ѝ презрение:
Там самота от ъглите ни дебне –
огромен плъх – и яростно гризе ни.
От самота белязани, немеем
и с мухъла привикваме безславно,
забравили големите надежди
и ехото от минали възторзи,
без багрите разкошни във очите
и без усещането как се разтопява
от радостта душата ни корава…
/“Белязани от самота”/
И все пак, когато общуваме с тези стихове, нямаме основание да утвърждаваме разбирането, че тоналната минорност доминира в твърде изискания поетичен свят на Валя Атанасова… Напротив, на много места проблясват светлите, неугасващи изблици на надеждата и неразколебаната вяра в утрешния многообещаващ ден. Тя съзира, че:
…Зад тъмнина и сенки ще изгрее
светът на нашите идеи,
ще оживеят древните предания.
Свещената земя ще блесне,
а патетичната заблуда ще потъне
в дъното на най-дълбоката река.
/”Обречени на свобода”/
Онова, което грабва обаче нашето внимание, е дълбокият психологизъм, от който са пропити стиховете в тази преживяна и изстрадана поетична книга. Здравият разум не може да понася как:
В града на мъртвите илюзии
мълчанието днес е злато.
Дори уста за песен да отвориш,
ще я запушат с празни обещания.
/”Духът на светлината”/
Друг полъх нахлува в съзнанието на читателя, когато пристъпи в емоционалните селения на циклите „Корен до небето” и „Поличба за България”. Изведнъж се потапяме в сладостни и магнетични спомени, възкресяващи скъпите на сърцето: „Роден дом”, „Приказната къща”, „Зимна вечер в Плевен”. Колко романтика и нестихваща носталгия струят с неукротимо умиление и тъга, когато авторката отприщва спомена за родното място:
Приказната къща леко слиза
през съня към моето сърце
и към детството си с тънка риза
нося се – по-лека от перце.
/”Приказната къща”/
Не по-малко носталгична обагреност носят и стихотворенията „Памет”, „Мой Плевен!”, „Край Вита”, „Стара планина” и др., които са свидни изповеди, израз на вековното българско родолюбие. Поетесата благоговее пред миналото и безпримерния подвиг в името на свободата на народа и Отечеството, коленичи пред Ботевите „братя сиромаси“, паднали в борбата за социална справедливост. Затова и сърцето ѝ прелива от гняв и възмущение, пламнало от престъпното поведение на политическите върхушки. Затова стихът ѝ жигосва днешните властелини:
Те къс по къс земята ти свещена
продават днес, о, хубава страна –
бандити и сукалчета зелени,
обсебени от алчност и злина.
/„За твоето небе – безумно-синьо”/
Валентина Атанасова отстоява себе си по нелекия път и е изградила своя несъкрушим вълнолом, който разбива яростните вълни на връхлитащото ни безразсъдство, благодарение на „Усмивката на мама”. Стиховете от този цикъл ни отвеждат към непресъхващите корени на възпитанието, към неоценимата майчина милувка. Затова е и неотшумяващата нейна горест по изоставения и порутен роден дом:
Няма ги вече птиците, мамо,
дето до късно пееха вечер,
броди в клоните есен само,
бързо облякла жълто елече”.
/”Не тъжи, мамо!”/
А носталгията завинаги е свила гнездо в сърцето ѝ и никога не угасва: /”Очите на мама”, „На мама”, „Когато мама се завръща”, „Аз те чакам” и др./ Тази изключително актуална стихосбирка на Валентина Атанасова завършва с поемата „Поличба за България”, която предлага и своите високи художествено-естетически стойности.
Всъщност, това е поток от парещи, горестни стихове, загребани направо от жаравата; тревожна психограма на днешната упадъчна действителност, погазваща националното достойнство на българина. Въпреки стуящата горест, авторката намира сили да преодолява на нравствената уродливост на днешния ден, не изпада в безизходна резигнация и по Вапцаровски вярва в неизбежния изгрев на щастливия ден:
Ще се въздигне мостикът от вяра,
която от сърцата ще изплува
с негаснещия образ на България
и… над безумците ще тържествува.
/”Поличба за България”/
Това ново и успешно заглавие на Валентина Атанасова, плод на талантливото ѝ перо, е солиден атестат за доказана професионална зрялост, определяща ѝ престижно място сред ярките имена на днешния литературно-творчески свят. Поетично слово е облечено в сръчно моделирани художествено-естетически одежди. Стихът е динамичен, темпераментен, въздействащ и в сюжетно-тематичен план нарежда авторката сред ревностните знаменосци на съвременната родна социално-гражданска поезия.