Чавдар Добрев /РАЗКАЗ

Крадец

Стъпваше едва-едва, когато след присъдата го поведоха към килията. Приведен, с пожълтяло лице и блуждаещ поглед, криволичеше ту насам, ту натам, без да следи опънатия като канап коридор. Милиционерът, който вървеше след него, машинално го побутваше. Затворникът отправяше бегъл, търсещ съчувствие поглед към своя пазач, облечен в зеленикава униформа, с лъснати ботуши и с фуражка, нахлупена до ушите му. Но човекът с униформата не го забелязваше, лицето му запазваше служебната си сериозност и единственият белег на живот бяха отсечените му думи: „По-бързо! По-бързо!“ Мъжът с посребрените коси понечваше да побърза, след което забавяше крачка, отпуснал тяло, ръце, глава… до ново подвикване.

Така стигнаха килията. Дългият език на коридора се губеше навътре в зданието. Мъждукащата светлина пред килията се сливаше с булото на прецеждащата се мъгла от изпаренията на затворниците. Ключът щракна и мъжът, без да се противи, влезе. И спря като закован. По изражението на лицето му можеше да се прочете с какво напрежение следи всяко движение на своя пазач. Чак когато ключът се превъртя отново и по каменните плочки на коридора отекнаха глухи стъпки, затворникът се оживи, понечи да извика, но се отпусна безсилно, вкопчен в четвъртитата рамка на вратата. Приведен, приближи до дървения нар и се строполи върху застланите с одеяло дъски. Едва сега, когато тялото му се отпусна върху нара и краката му увиснаха навън, можеше да се види, че всъщност е слаб мъж, с измършавели ръце и пръсти – тънки и дълги. Под уморената белота на лицето се откриваха черти на интелектуално изграден човек с душа, която не е чужда на терзания и разкаяние.

Останал сам, попретръпнал, но не и успокоен, човекът се опитваше да направи равносметка на някои подробности от живота си. Към това може би го подтикваха навиците му на главен счетоводител, или онази мисъл, с която живее всеки, почувствал, че нещо от съществуването му е отминало безвъзвратно. Янаки Чепишев, така се казваше мъжът с младоликото лице и посребрените коси, имаше право на това. Той беше осъден току-що, и то на най-тежкото наказание – смърт.

Чепишев беше чел, че има различни видове смърт – страхлива и смела, примирена и екзалтирана, обикновена и вдъхновена. Това било очевидно, както житейският факт, че има глупави и умни, подли и доверчиви, лоши и добри хора. Някои успявали дори и срещу насочената карабина, преди да ги парне оловото, да извикат святата дума, в името на която загиват. Други, щастливи и спокойни, заспивали вечен сън, заобиколени от близки и роднини. Трети умирали внезапно от сърдечен удар, или от изстрел на злодей…

И когато сравняваше тези свършеци на човешкия живот, защото всеки от нас все някога трябва да умре, той разбираше ужаса на своя край.

Янаки Чепишев, главният счетоводител на обединеното държавно предприятие N, ще умре далеч от света, като куче. Нямаше да го срещне смела смърт и упоение от спокойния финал. Щеше да се усеща неразбран и да трепери за кожата си. А как завиждаше на онези свои „колеги“ – крадци, които притежаваха прости сърца и ум и не познаваха душегубката на самоанализа.

Неговият случай беше друг. Още като малък, когато майка му го обличаше в къси панталонки и бяла риза, учителят със златното пенсне и издадената напред оредяла брадичка казваше, че ще стане велика личност. Учителят се учудваше на умението на момчето да запомня стихотворения и да пее вярно и звънливо трудни мелодии. Пълничката съпруга на инспектора от застрахователния бранш примираше от радост, целуваше развълнувана чедото си, на което предричаха такова бъдеще и повтаряше: „Яни, малък, безценен Яни!“ А Яни растеше. Учеше се и всички го хвалеха, че е прилежен ученик. Наистина, по-късно престанаха да предричат бляскави успехи на добре гледания юноша. Но майка му си обясняваше тези промени в оценките с недоглеждането на възпитателите му и тяхната безчувственост към необикновените качества на нейната рожба.

Когато завърши гимназия, на Яни, тихия и скромен младеж, вместо с музика и театър, отредиха да се занимава със счетоводство. Свирил известно време на цигулка, прочел доста книги и взимал частни уроци по математика, той не беше усвоил нито една от тези дисциплини достатъчно успешно. Заниманията бързо му омръзваха и предпочиташе да се застоява замечтано, останал насаме с желанията си. Многобройните разговори за даровитото дете неусетно му бяха внушили, че у него действително има нещо свръхестествено. Така липсата на талант се замени от убеждението, че е обречен да напредне на жизненото поприще. Когато се озова пред прага на живота, родителите му признаха в себе си, че този срамежлив и изпълнителен техен син трудно би станал артист, а за цигулката просто беше късно. Затова измислиха практична и удобна професия – счетоводството, което и на тоя, и на оня свят открива широки перспективи. Бащата, набитият, със строги маниери инспектор, знаеше, че с връзките му във високите кръгове успехите на Яни са в кърпа вързани. Последваха студентските години, кратки сърдечни преживявания, връзка с младата хазяйка, мъжът на която работеше в някакво предприятие.

Янаки членуваше в „Бранник“, но не вземаше дейно участие. Нямаше предразположение към политиката. Майка му го съветваше, укоряваше, караше го да се проявява в младежката организация, но той не вземаше от дума.

По-късно, когато властта се смени и по улиците се развяха червени знамена, разбра колко правилно е постъпил. Новите властници, дошли направо от фабричните цехове, бяха груби и необразовани, не прощаваха на бившите си врагове. От неговото минало не се заинтересуваха. В досието му бе отбелязано, че е членувал в „Бранник“, а в автобиографията спомена, че е бил пасивна опозиция на стария строй. За баща си написа, че е дребен чиновник, таен съчувственик на новата власт. Янаки не вярваше в наивността и добрината на новото ръководство. Беше слушал доста за болшевизма и очакваше да го уволнят. Но голяма беше изненадата му, когато не само че не го уволниха, а даже го назначиха за главен счетоводител – две години след като изгониха неговия шеф.

Това са детайли, на които сега никой не обръщаше внимание. Кого ли интересува какъв е бил престъпникът Янаки Чепишев като дете, какво го е вълнувало и тревожело, дали като другите се е събуждал с пориви да върши добро? Попита ли го някой за вътрешните пътища, по които стигна до съдебната скамейка, за онези безкрайни нощи, за безсъниците, пълни с мъчителните борби на съвестта му?

Кой от мъжете в черни тоги, седнали достолепно на неприветливите съдийски кресла, пожела да вникне в човека Янаки Чепишев? За тях беше престъпник, злоупотребил със сто хиляди лева държавни пари, хитър фалшификатор, подиграл се с доверието на държавата и народната власт.

Повярваха ли на искреното му разкаяние и човешко отчаяние? Можеха ли да си представят срама, който изпита, когато дойдоха двамата цивилни и го изведоха пред очите на всички колеги? Да стигнат до разбърканите мисли, които се блъскаха в главата му? Съдиите сметнаха, че всичко е пристъп на внезапен страх, обхванал очакващия присъдата си престъпник.

Но дори и да го разберат, могат ли да му помогнат? Те съдят по параграфите на закона. Колкото и да са основателни, в параграфите няма чувства, те са равнодушни и не могат да обхванат всеки отделен престъпен акт.

Кой параграф е в състояние да обясни неговата душа и разбере какво става в нея? Да усети битката, която се води в сърцето му, че никога не ще повтори онова, което е било? Съдиите съдят строго и както заявяват, справедливо. Защитават интересите на държавата и обществото. Затова получават заплати и признание. Всеки човек е с професия. На този свят има и обущари, и шивачи, и лекари, и коминочистачи, и президенти, и гробари. Има и съдии. Вярно, той няма повече да краде. Но с една снизходителна присъда няма ли да се създаде прецедент и поле за действие на нови двайсет, трийсет или стотина души – слаби, алчни и порочни? Ще се хванат за въдицата, че е отменено произнасянето на тежки присъди и започнат по примера му да вършат злодеяния. Това ще принуди съдиите отново да издават безмилостни присъди, в това число и смъртни. Не, няма изход!

Въпреки натежалите от студ прозрения, на Чепишев му се искаше да живее, да диша, да усеща. „Страстно ми се живее…“ При тази мисъл мъжът се опомни от просъницата, в която беше потънал. Отвори очи, отпусна ръце, а дългите му крака се свиха от напрежението. Подпря глава на дланите си и се взря с предишното чувство на безутешност. Лицето му конвулсивно потрепери, погледът му започна да излъчва вместо горест – болка и спотаена злъч. Размишляваше вече за друго. Не за строя, не за хората, не за обществените структури, а за най-близките си. Споменът за баща му и майка му беше скъп, но те си отидоха и не можеха с нищо да му помогнат. Пък и няма смисъл да си губи времето със същества, при които ще се озове след няколко часа.

По-добре да мисли за тези, които остават тук, на грешната земя. Чепишев се раздели със съпругата си преди доста години. Мразеха се от дън душа и въпреки всичко тя бе последният човек, на когото стисна ръка, преди да го отведат. Каза му „сбогом“ и побърза да си отиде. Неприятно е да стоиш до осъден на смърт, дори и ако е твой бивш съпруг. Беше с новата си рокля, от нея лъхаше на живот, а мътносините Ј очи го отбягваха. Тогава, едва опомнил се от жестоката дума „смърт”, му се прииска да излее всичката си злоба и ненавист върху нея, но не направи нищо. Тя го командваше, тя му заповядваше вече двайсет години. Излизайки от залата, на Чепишев му се щеше да закрещи с пълен глас:

„Ето я истинската престъпница, тя ме подведе. Знаеше какво правя, но затваряше очи и искаше, непрекъснато искаше… Ето го моят единствен сносен костюм. Вижте нейните дрехи – два препълнени гардероба. И защо? Защо Ј беше нужно? За да ме унищожи. Защото и тя ме мразеше. Аз бях по-слабият и тя победи. Ето го истинският престъпник! Вижте! Очите Ј са сини и мътни. Хората с такива очи са родени престъпници – подмолни, коварни… В черните очи, даже когато са престъпни, се крие нещо човешко, непресторено. Мътносините очи въплъщават коварството. Всички големи престъпници са хора с мътносини очи. Те умеят да играят роли, да заповядат, да убиват безжалостно, когато интересът им повелява. Такава е моята съпруга. Тя ме подведе… Другите крадат, защото нямат. Жена, деца… Но аз…“.

Чепишев искаше да изкрещи, но не успя. Цялото му тяло беше като парализирано, а езикът отказваше да се помръдне. Думите му се търкаляха в устата, без да излязат навън. Но и това отмина. Поне да имаше деца. Вярно, щяха да се срамуват заради него. И все пак хубаво е да усещаш, че нещо остава след теб. Обаче жена му първо не искаше деца, а когато пожелаха, не можеше. Ето друга причина да я мрази.

Сега умира сам. На какво още да се надява? На няколкото часа напрегнато очакване, след това конвоят изпълнители на закона, в средата – престъпникът. После сигурно нервите му няма да издържат и ще се опита да  избяга, да удължи агонията, докато дойде последният гастрол на животинския му ужас…