ЕСЕНЕН ИМЕЙЛ
Имейл до природата пиша,
че искам на всички да грея,
щом зима с поредна въздишка
заграбва от топлото с нея.
Открехвам прозорче от думи –
там отговор чака ме винаги.
И тръгвам по буквени друми.
Попадам в поезийни мигове.
Най-смело във рими се гмуркам.
Излитам ту лятна, ту есенна!
Подготвям за сън костенурки.
Изпращам и птици, и кестени.
В имейла ми лято угасва.
Събирам го в обич и тичинки.
Разпръсквам го в стѝхово щастие –
за топлата зима на всички.
С ЛЮБОВ ТЕ ОЧАКВА
Спри, не бързай! Живота вдъхни
с пъстротата му, с чудната звучност.
Събори най-тревожни стени,
приеми радостта да се случи.
Ти самият си песен и цвят,
трябва само ръка да протегнеш.
Всеки ден има вкус, аромат,
тъй разсейва душевните жеги.
Спри, не бързай! Открива се път
с отредени за тебе посоки.
Там мечтите обличат се в плът
и не спазват забрани и срокове,
а последват младежкия ход
и на чувствата жаркия факел.
Спри и вдишай от този живот,
в който някой с любов те очаква.
ДА ТЕ ЗАБРАВЯ
Вървя по мислите към тебе.
А ти си толкова далече!
Излитат сънищата лебедови
на любовта полуоблечена.
Сълзи се стичат по сърцето ми.
Живея във една въздишка.
По спомени за пръсти сплетени
разчитам азбука за дишане.
Валя безмълвно със снежинките.
Премръзнала. Самотна. Бяла.
Превръщам се във месечинката
със разделена своя цялост.
И пак сама си преподреждам
Сега, След Утре и Тогава.
И продължавам със надежда –
надеждата да те забравя.
БЕЗ РИЗА
Живея някъде наблизо –
сърдечна, пишеща жена.
И подарявам своя риза,
макар че тя ми е една.
Но вече някой е облечен
със моя дъх и с моя ден.
И носи пулса ми сърдечен,
макар и разполовен.
Във този свят тъй илюзорен
обичана ли съм – не знам.
По-важно е, че съм отворена,
лекуваща врата от плам,
че не деля добри от лоши,
към всеки се преливам в дар,
че имам усета си мощен
да топна болката му в цяр.
Край мене римите не спират.
От пчелно ехо правят стих.
А аз без риза съм щастлива,
че някого и днес спасих.
КОТКА -МАЙКА
Тя е мъртва, неподвижна,
кротичко лежи под храста…
Не усеща и не вижда
как децата ще порастват –
шепа котенца игриви.
Тя ги защити с живота си.
И сега сиротни, диви
тичат по тревата росна….
Тя лежи под храста мъртва.
Там децата нежно сучеха.
Преди малко я разкъса
глутница бездомни кучета.
В кръг я заобиколиха,
късаха плътта ѝ крехка.
И сега под храста тиха
е като вързопче дреха.
А пък аз безсилно тичам
закъсняла, тъжна, жалка….
И ме учи на обичане
писъкът на котка-майка.
МАЙЧИЦЕ МОЯ!
Майчице моя!Сенчице златна!
В дните отминали търся утеха.
Няма към тебе пътека обратна…
Само съня ми кротко открехваш.
Щом се препъна – ти идваш на помощ!
Носиш ми чай от липа и съвети.
Кърпиш крилете за моите полети.
Палиш зората във мрак да ми свети.
Вещите твои самотно въздишат.
Пеят с гласа ти във двора щурците.
Споменът свири със тъжни клавиши.
Щом ме нападнат – си моя защита.
Майчице моя!Сенчице златна!
Шепна си скрито с лика ти от мрамор.
Болка за тебе трепти в необята.
Не ще те прежаля никога, мамо!
ДОБРОТА НЕОБРАТИМА
Прозрях, че радостта върви след мъката,
но трябват ни запаси от търпение,
че мракът щом опъва тъмни лъкове
ще блесне после слънце непременно,
че брани се душата с мисъл цветна,
щом злоба шие мрачните си кръпки,
че изходът с посоки верни свети,
когато милостиви са постъпките,
че завистта заглъхва в неми възгласи,
щом срещне дарованията истински,
че опитът за удар гузно тръгва си
при срещата със поривите чисти…
Прозрях, че любовта събира частите
на цялостта от злото уязвима,
а смисълът на земното ни щастие
живее в Доброта необратима.
СТАРЕЦ И КУЧЕ
Той бе самотен. Тих. Безобиден.
Старец прегърбен. От щерки забравен.
Влачеше жребия свой незавиден
в куца каручка, от детска преправена.
Но ненадейно деня му сиротен
улично кученце бодро пресече.
Как му просветна мигом животът!
Беше намерил другарче сърдечно.
Сродна душица… С лай и скимтене
стана на стареца предано рамо.
Волното кучешко летоброене
бързо превърна го в куче голямо.
Своя стопанин то придружава,
двамата все си говорят за нещо.
Тъй в чудна дружба-светла и здрава
тихото време стопи се горещо.
Старецът грохна. Далеч дъщерите
смятат, пресмятат имоти и ниви.
Няма за своя баща да попитат –
как е, с кого е, здрав ли е, жив ли е…
Кротко в съня му смъртта го целуна.
Щракна сърцето му като ключалка.
Скъса полека житейската струна.
Няма роднини след катафалката.
Само глух стон и ехо на лапи
с вой придружават ръцете му сключени.
Има кой стареца днес да изпрати –
горко оплакван от своето куче.
ПАЛЕЧКА
Родена съм във чашката на цвете
със свойството сама да се смалявам.
И скрита на тревите във нозете
далече съм от шумове и слава.
Тъй дребна като малка буболечка
живея скромно, незабележимо.
Рисувам с поглед мъничка пътечка
към моето добро ненаранимо.
Признавам, че понякога заплаквам,
но моите сълзи текат невидими.
И стъпките ми ситни стават начин
от къртове да бягам недостигната.
Разпръсквам свобода, роя се в ноти.
На лястовичите крила стоя отгоре.
Целувам елф. Измислям си животи
от приказки и късчета простори.
Промушвам се през болки и ключалки
със Палечкова нежна цветна гама.
Претенциите мои тъй са малки,
но пък мечтата – винаги голяма.