Продрум ДИМОВ

СТОЛЕТИЕ – НАТИКАНО В УНИЗИТЕЛНО ЗАБВЕНИЕ

Спомените често ме връщат към първите зашеметяващи дни при нахлуването през 1989 г. на измамните така наречени демократични промени, когато безпощадната площадна демокрация с неистови крясъци помиташе и изпращаше на историческото бунище всичко, свързано с отхвърления тоталитарен режим. Неговите крепители приковаваше на позорния стълб на оскверняването. На подсъдимата скамейка на отмъщението незабавно се озоваха бивши политици, държавници, интелектуалци, сътворявали с делата си социалистическа България. С тази чест на неудържимото тотално отрицание беше „удостоен“ и известният поет от Белово. Срещу автора на „Димитровско племе“ се надигна вълна от хора, които бяха погълнали немалко от опиума на необуздаемото безразсъдно улично опиянение и подлагаха на сеч безогледно всички „червени боклуци“. А колцина от неговите хулители имаха наистина представа от сложния му човешки, творчески и политически портрет? В същото време и най-злостните му недоброжелатели не си даваха сметка, че все още обитават неговото нравствено и творческо подножие.

От подобни яростни атаки не беше лишен литературният живот и в Пазарджик. И ако някои от пишещите братя се осмелеше да каже добра дума за Димитър Методиев, мигновено го очакваше анатемата. С подобен досаден злобен вой срещу беззащитния певец от Белово за-почна и една от поредните ни литературни сбирки в тогавашното кафене на Военния клуб на Пазарджик. На нея присъстваше и често гостуващият ни Иван Динков, един от съучредители-те на писателското ни дружество. Големият поет от Смилец, очевидно, за разлика от всички присъстващи, познаваше в най-голяма дълбочина цялостния творчески и човешки свят на „об-виняемия“. Той не се стърпя, възмутен от сипещите се незаслужени и обидни ругатни, стана и се опита да вразуми юрналото се неблагоразумие в кафенето. „Момчета – подзе той с равен, но твърд глас, – слушам ви и недоумявам как може да зачерквате с лека ръка един доказал се творец. Съжалявам, но оставам с впечатление, че вие не познавате Димитър Методиев като човешка и творческа същност, като присъствие не само в политическия, но и в националния ни духовен живот. Бил помощник на Живков, писал стихове в прослава на партията и Съветс-кия съюз, клел се във вярност на утопични идеи, крепял с поезията си тоталитарната власт и какви ли още обвинения изсипвате върху главата му… Извинете ме, аз нямам намерение да влизам в ролята на негов адвокат в случая, убеден съм, че и той си има своите грешки в живо-та, както всеки земен човек. Но да оставим тези неща на времето, което е безпристрастен съд-ник и най-вярно ще оцени кой Кой е? Пазете се от прибързани изводи, плод на някакви незд-рави временни емоции…“

Тази ненадейна защитна намеса на автора на „Навътре в камъка“ като че ли изведнъж застави разгорещените му събеседници да отпътуват поне за малко в себе си, усмири духове-те. Залата потъна в необичайно мълчание.

За мене това беше и първата защита на изпадналия в немилост Димитър Методиев под пазарджишко небе.

От онези размирни дни, сложили началото на безпрецедентното разграбване на държа-вата и обществото ни, но тотална разруха, развенчали не една и две достойни личности и творци като Димитър Методиев, се изнизаха вече повече от три мъчителни антибългарски де-сетилетия. И мисля, че стогодишнината от неговото рождение е подходящ повод, който повелява, ако наистина умеем да ценим националните ни духовни стойности, да си при-помним някои по-забележителни страници от неговия драматичен и всеот-даен житейски и творчески път.

Димитър Методиев Христов е роден на 11 септември 1922 година в Гара Белово (днес град Белово). Завършва Средно земеделско училище в Садово (1941), а по-късно, през 1944 година се дипломира като агроном в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1937 г. е организиран ремсист, а от 1944 г. е партизанин в отряд „Ангел Кънчев“. По време на Отечествената война (1944 – 1945) е помощник командир. След войната се включва активно в обществено-политическия ни живот, работи като кмет на Белово, директор на фабрика „Родопа“, но решава да се посвети на духовната сфера. От 1948 г. учи журналистика в Свердловск, но привързаността му към литературното творчество не след дълго го отвежда в Москва, където през 1953 г. завършва успешно Литературния институт „Максим Горки“.

Тази негова професионална ориентация никак не е случайна. Още като ученик в Садо-во младият Методиев публикува първите си плахи стихове в списание „Ученически устрем“ (Пловдив). След Девети септември 1944 г. се настройва още по-ревностно на творческа вълна. Така се ражда през 1945 г. и дебютната му поетична книга „На щурм“. Тя е плод на ре-волюционния ентусиазъм на времето, отразява благородния буреносен полъх на епохата, но с преобладаваща декларативност, не носи характера на похватно поетическо четиво.

Авторът обаче усеща отсъствието на истинските художествено-естетически стойности в ранните си творби и се заема с немалко усилия да навлиза в нелеката същност на този твор-чески занаят, упорито чете и се учи от други писатели. В продължение на няколко години (1945 – 1951) успява да сътвори своя роман в стихове „Димитровско племе“. Книгата се радва на добър прием сред обществено-политическите ни среди, но е посрещната в същото време и с нескрит скептицизъм от значителна част на зрялата ни писателска общност. Това издание наистина ни пренася в дълбоко искрените и честни изповедни преживявания на лиричния герой, обрекъл се да служи със своето прекрасно поколение на един висок идеал.

Обогатил поеичния си стил, Димитър Методиев се установява в Белово с намерение да се отдаде и препитава само от перото си. Скоро обаче парите му свършват, хваща влака за София, където започва щатна работа като редактор в сп. „Наша родина“.

Струва ми се, че Димитър Методиев е почувствал професионалната зрелост на набира-щото му самочувствие перо, разхождайки ни по страниците на книгите му „Страна на меч-тите“ (1956) и „Шумят тополите“ (1958).

Междувременно се занимава и със сериозна творческа работа като редактор в сп. „Сеп-тември“, в. „Работническо дело“, става главен редактор на сп. „Наша родина“. Отделя време за лично творчество, но се ориентира и към преводи от Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Шевчен-ко, а с това допринася за популяризиране у нас на водещите автори от руската класическа ли-тература. С неуморната си творческа дейност, скромност, внимание и уважение към колегите и хората Димитър Методиев печели симпатиите навсякъде и постепенно се утвърждава като един от най-търсените и авторитетни поети в страната ни.

Това го стимулира и го прави доста продуктивен, като се старае да отразява в емоционалните си поетични изяви възторга от стремителния възход на нова социалистическа България. В много от стиховете му „се усмихват новопостроените чардаклии къщи“, расте благоденствието на тружениците от селото и града, възмъжава и набира ръст новият живот. Но все още не присъстват плевелите на опасните разминавания и провиращите се като корав троскот социални деформации, които започват все по-безнаказано да разяждат обществото ни. А някогашният романтичен ремсист не е безразличен към появилите се язви в новия социален организъм, но, движен от благородните си мечти и пориви на младостта, е живеел с убеждението, че идеалът, на който се е посветил, рано или късно ще изведе нещата до спаси-телния бряг. И не дава мира на перото си, нижат се нови самостоятелни издания, които се радват в онези години на желан медиен уют. Създава се впечатление, че поетът от Белово е сред най-фаворизираните литературни творци, което не може да не предизвика завист в лите-ратурните среди. А той вече наистина загърбил някогашната си творческа непохватност, декларативна стилистика, постепенно облича своите стихове в метафорични и по-сръчни ху-дожествено-естетически одежди. Сред значителна част от писателството е  създадено настроение срещу него, което не позволява да бъде преизбран за секретар на писателската партийна организация. Ударът наистина е зашеметяващ.

И в тези напрегнати мигове му подава дружелюбно ръка Тодор Живков, който никога не е  криел искрените си симпатии към него, наблюдавайки в течение на години добронамере-ното му човешко и творческо поведение. Измъква го веднага от това напрежение, като го изпраща да си поеме сулук за 10 месеца във Франция. Този отдушник, макар и спасителен, се оказа, както споделя поетът, доста носталгичен, лишен от въздуха на близки, приятели, но го използва максимално за навлизане в атмосферата на френската литература и култура. От този престой датират и някои негови стихове, до които се докоснах през лятото на 1966 г. по стра-ниците на в. „Литературен фронт“. Като сега пред погледа ми оживяват стихотворенията му „Нефертити“ и „Фен д′ Оаз“. В тези свои произведения авторът обяснява, че се е насочил тематично към тях, отхвърляйки категорично обвиненията, че робувал в творчеството си повече на социално-гражданска тематична насоченост. В случая той дава израз на преклоне-нието си пред обаянието и красотата, а също така и на размишленията си върху поведението на природата, която има неотразимо въздействие върху нашите мисли и преживявания.

В тези скромни редове едва ли е възможен по-обхватен поглед върху неговия творчески свят и затова ще се спра само на някои по-характерни творби от забележителната стихосбирка „В часа на есенната яснота“, която през далечната вече 1980 г. пловдивското издателство „Хр. Г. Данов“  предлага на читателите. Струва ми се, че именно тази книга раз-крива истинската творческа, човешка и философска същност на Димитър Методиев. Издание-то започва със стихотворението „Ален мак“, което ми подсказва, че тази песен е хвърлила жалоните на целия му житейски път, оттук ще дойде и съдбоносната му обреченост на комунистическия идеал. Твърде показателно и поучително е и стихотворението „Руските очи“. Като истински завет днес звучат думите му:

Отдавна в мен Русия и Родината

навеки слети са в една любов…

Колко актуално звучи тази сакрална изповед на поета днес, когато се разпъва на кръст едно велико чувство, родено през вековете, за да пребъде във времето. Няма аналог на отно-шенията между два братски народа и с това трябва да се съобразяват всички, които наистина ценят нашата национална чест.

Голяма част от стиховете, включени в тази творба, ни потапят в горещия поток от нап-регнати преживявания на лиричния герой, но немалко ни въвеждат и в неспокойния лабиринт от разсъждения, несъгласия и смущения, предизвикани от погазване на вярата в мечтаното бъдеще. Общувайки със сюжетно-тематичния свят на това произведение, усещаме невероятна вглъбеност и емоционална натовареност на преживяванията, перманентно търсене на нравствено красивото и възвишеното в човека, което, за жалост, все по-рядко се среща.

Своето израстване като творец той дължи на голямата руска литературна школа. Прек-ланя се пред руската класическа, но и пред немалко талантливи автори от руската съветска литература. Обожава Маяковски, който влияел много на перото му, но и не по-малко стой-ностни за него са и значителна част от стиховете на Сергей Есенин. Изключително много са му въздействали и родните класици. „Поета, споделя той, който и досега обожавам, е Смирненски! Другите ни големи поети – Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, с изключение на Ботев – ги оцених много по-късно.“

Като гимназисти в Пазарджик срещахме името на Димитър Методиев, макар и рядко, в печата. Ставало е дума неведнъж за романа му в стихове „Димитровско племе“, но не вник-вахме достатъчно в съдържанието му. По-късно обаче се запознах с други негови поетични книги. Заедно с това се докосвах и до рецензии, които навестяваха охотно вестниците ни. Беше време, когато всичко, което излизаше от темпераментното му перо, веднага се пе-чаташе. Все по това време по лавиците на многобройните тогава книжарници се появи и лите-ратурно-критичният очерк на Наташа Манолова за Димитър Методиев, който буквално се раз-граби от читателите ни. Струва ми се, че това беше издание, сътворено с много любов и ком-петентност, но и с обстойно познаване на съдържанието, качествата и спецификата на творчес-кия и човешки свят на поета от Белово. За тази сполука на очерка заслуга има, разбира се, и уникалното им колегиално литературно приятелство, изгряло на времето още под добронамереното московско небе.

Така или иначе, името на Димитър Методиев шестваше завладяващо из родното ни ли-тературно пространство. А подобна популярност в обществото ни не може да не плоди само-чувствие, което нерядко изважда и от равновесие. А поетът, като че ли не беше чужд на по-добно поведение.

Беше 4 октомври 1985 година. Пазарджик беше обявен за град, в който ще бъде реали-зиран поредният национален Празник на поезията. От София се изсипа огромен автобус с пое-ти и писатели, бяха дошли пишещи братя и от други градове на страната. Концертна зала „Маестро Георги Атанасов“ са задъхваше от посетители и гости. Денят беше ознаменуван с учредяването на първото Писателско дружество, чийто състав беше обявен на всеослушание от Лиляна Стефанова – секретар на СБП. Избрахме и ръководство на тази нова по рода си творческа организация. За малко новоизбраните излязоха навън да се конструира новото ръ-ководно тяло. Не се мина много и пред нас се появи развълнуван Димитър Методиев и с явно неспокоен глас изсипа: „Назначиха ме!“ – изрече само това, за да се разтовари от споходилата го непредвидена „неприятност“, а в ръката му потрепваше нервно лист, на които бяха изписа-ни имената на другите членове на ръководството. Залата мигновено се разшумя, озадачена от поведението на „назначения“ председател. Очевидно, той не прие присърце това решение на окръжните партийни органи, весна се само един път след това сред нас и повече не стъпи в Пазарджик. Не беше лесно на човек, обитавал дълго високите етажи на властта, да се занима-ва с дребни провинциални истории.

Сетне с него се засичахме в Белово по време на „Чапаевите културни празници“, но се държеше като земен и достъпен човек и колега. Оставах с впечатление, че поетът е слязъл ве-че на земята. Не съм бил никога близък с него, но и с мен се държеше и разговаряше колеги-ално, както с всички останали. Имах усещането, че този човек е еволюирал, изразено и в не-говия „Лиричен дневник“ (1989). Настъпването обаче на промените го срина изведнъж и на 19 юни 1995 г. си отиде, разочарован и унизен от тоя свят. Но беше си завоювал престижно място в българския литературен пантеон.