Панко АНЧЕВ
ЕПИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ СЛЕД ЕПИЧЕСКАТА ЕПОХА
След разпада на колективистичния тип общество и в движението към индивидуалистичното общество забелязваме известно време движение по инерция. Инерцията обаче е изгубила предишните си участници и сега тази, която я характеризираше преди, продължава да придава предишната скорост. Но вече го няма оня елемент, придаващ предишния смисъл на движението, което без него вече се е превърнало инерция.
Това означава, че онова, което е било, и това, което вече е, съществуват заедно, успоредно, но и започват да се сблъскват, да се смесват и от това смесване да се получава нещо ново. Но то няма образ, нито дори характер, а ако ги притежава, не се проявяват в достатъчна степен, за да кажем, че промяната е настъпила.
Точно в този момент традициите слабо се проявяват, защото не им ясно на чия страна трябва да бъдат и кой ще бъде повече пристрастен към тях: новото или старото.
От тук насетне, според обстоятелствата и характера на времето и състоянието на обществото, литературата приема своя облик. Тя може да продължи да поддържа епическото си самочувствие и да създава епическия роман – макар че това е доста трудно и не винаги е по силите на националната литература. По-вероятни и по-нормални са другите вариации: мелодрама, фантазии, сатира и ирония, битови случки и сюжети. Не в сюжетните проявления е същността на литературата, а в способността й да задържа времето и да го представя като епос, макар и не толкова могъщ, какъвто е истинският.
Литературата на постепическото съзнание разполага изображението и пресъздаването върху широка времева основа. Но тази основа е съставена от времеви фрагменти, а не от епическо време. Епическото време вече не присъства в живота и не с него се измерват историята и традициите. Защото епосът доизживява живота си в литературата. Реалностите се променят, променя се начинът на мислене, но все още се съхранява мащабът, историческият подход, съизмерването с “цялото” време, а не с фрагментите от него. Традицията е дълга, всеобхватна, формирана през вековете и усвоена, за да подчертае непрекъсваемостта на историята.
Но въпреки това не е същото, както е в епохата на епическото съзнание.
“Свирепо настроение” е продукт на разпадащо се епическо съзнание и на епос, който е изгубил епическото си величие и се опитва да събере фрагментите на разпада в единно цяло. Но не успява и остава до цикъла разкази. Сменило се е времето и начинът на мислене. Сега други са най-често срещаните жанрове, а епическият роман е само мечта на големите ни романисти да пресъздадат със замах и мащабно цялата история на нацията. И то в духа на епическия роман.
Тази мечта е обща за цялата ни литература на това време, защото споменът за епоса е жив и помага на писателите да се стремят към мащабно изображение и свидетелство на случващото се в обществото.
Виждаме как обективните реалности в обществото налагат отпечатък върху литературата. Тези обстоятелства предпазват писателите от илюзии, макар че илюзията за епоса да е повече от илюзия и е знак за желанието на писателя да поддържа високото равнище и да изобразява и пресъздава мащабни явления. Така се правят опити да бъдат преодолени ограниченията, с които малкият народ предпазва своите творци от нарушаване на границите, отвъд които започват да действат провинциалните амбиции.
Литературата ни осъзнава трансформациите в обществото, а и в себе си, и сменя своя дискурс, за да запази амбициите си да бъде адекватен свидетел на обществените процеси и да изразява в пълна мяра идеите на обществото. Тя се пренаглася, намира нови форми, нов език и нови подходи към пресъздаване на обществената реалност.
Сборникът с разкази “Свирепо настроение”, излязъл през 1965 г., постави Йордан Радичков сред най-големите български писатели. Но критиката изпадна в недоумение от тази книга, защото тя представлява нещо наистина ново като език и отношение към действителността. В нея има много ирония, интересни стилизации, неочаквани обрати на мисълта. До появата на книгата Радичков разказваше в класически дух, традиционно, с персонажи, които изразяваха духа на времето.
В “Свирепо настроение” изведнъж попадаме в друг свят, в който звучи друг език. Писателят сякаш се глуми над езика, но и над себе си. Заговориха за гротеска, за “магически реализъм”, ирония. Книгата се оказа истинска изненада и нейните тълкуватели се чудеха как да я определят, за я разберат по-лесно.
Както и да бъде определяна тази книга, колкото и новаторски да е нейният стил, за анализатора е важно да бъдат установени причините, които са ги породили, и се определи смисълът ѝ, който озадачава, ала има своите причини и основания.
Книгата наистина озадачава.
Но защо и с какво?
Епическото съзнание в литературата и изкуствата ражда широки и мащабни платна за една обществена реалност, която обхваща дълъг период от историята. Тази реалност е изобразена още от зараждането си и ранното си развитие, докато започне да обхваща все повече време, в което придобива облик, изпълва се с идеи, персонажи, проблеми; това е друг свят. Той е реален, но е твърде голям, живеещ дълго във времето и в традициите, преобразяващ се постоянно, но и съхраняващ своя дух и духовна енергия, която в моментите на своя върховен възход постига здраво единство на народа, за да изпълни и висока историческа мисия и цел.
Когато епохата на това съзнание приключи, но самото съзнание все още е живо и амбициозно, тогава се появяват нови социални проблеми, личността се променя забележително. Защото изпада в естествен дискомфорт. Но драма все още няма. Преминават съмнения, личността се изпълва с предчувствия, ала е достатъчно устойчива, за да удържи на натиска на тези предчувствия.
В “Свирепо настроение” виждаме какво представлява тази личност, когато не е измежду тези, които в предходната епоха са водели народа към високите цели, а само са били сред тези, които с въодушевление са вървели заедно с всички, за да изпълнят общата мисия.
Тази личност е изненадана, че този строй се е разпуснал и хората продължават да са заедно, но все повече се намират в безредие, удивени, че сякаш и ще тръгнат в различни посоки.
Цялото се е разпаднало, но в съзнанието на хората то е все още непокътнато и ги кара да се държат като негови стопани и участници. Затова и начинът им на мислене, поведението, говоренето, целият им живот продължава да бъде неизменен. Но те не забелязват, че и той е различен. Толкова са привързани към миналото си и дори не виждат колко всичко около тях е различно.
Това се е случило с епическото им съзнание, след като епическата епоха е изтекла и вече времената са други.
Тъй като хората са простодушни, необразовани, сурово пазещи нещо да не се промени в тях, живеят в своите битови светове на хора на суровия труд, на заобикалящата ги природа; те са неуки. Но живеят с опита, придобит в живота им или от разказите на техни близки и роднини. В този свят те разполагат спомените, а до тях и новите си преживявания, случките от бита, историите на житейските им драми.
Персонажите в книгата живеят в две реалности: на своя бит, но и на съзнанието си, успяло да се формира в епическата епоха. Сега епическата епоха и отминала, но те не знаят това и им е невъзможно да си обяснят откъде и защо идват всичките грижи, стоварващи се върху главите им.
Когато обществото се въздига до епоса и придобива епическо съзнание, литературата става мащабна, навлиза в големите жанрове, пресъздава по-дълги епохи, навлиза дълбоко в същността на живота и там търси най-важните, основните истини, които изразяват живота и неговия смисъл.
Но когато това време отмине, започва разпад. Разпадът започва в най-слабата точка на обществения организъм и постепенно се разширява и ускорява. Тогава и литературата се фрагментира, утвърждават се кратките жанрове, мисленето й става по-конкретно, прагматично, но може да бъде и иронично.
В “Свирепо настроение” Радичков изразява в най-пълна степен разпада на епоса и усилията на епическото съзнание да забави времето, за да продължи още малко, до пълното му изтощение, епическите жанрове. Епическото съзнание продължава да работи, но му се налага да осмисля разпадащия се свят, да влиза в подробностите, понеже цялото се е разцепило и или едва се държи, или рухва под напора на стоварващите се върху него социални стихии. Все пак съхраненото съзнание успява да се задейства и да събере фрагментите или поне да ги представи с думи като самостоятелни части от цялото, дори като самото цяло.
Това усилие се вижда в цялото творчество на Йордан Радичков – от най-ранното и до последните му творби. През целия си живот той се мъчи да събере разпадащия се епически свят, да го задържи и възстанови. Какво ли не прави, за да изпълни тази си амбиция. От нея идва и странният стил на големия писател, който наподобява т. нар. “магически реализъм”, всъщност е опит за възстановяване на онова, което се е разпаднало, изгубило се и повече няма да са възстанови и възвърне. Но сега още този свят не е изчезнал, не е заменен напълно от идващия след него и персонажите на Радичков са принудени да живеят там и да отстояват амбицията си да не позволяват разпада.
Плод на тази амбиция е и романът на Йордан Радичков, който аз определих в книгата си “Въведение в Йордан Радичков”, (С., 2020) като тип “пясъчен часовник”. А и с новия тип белетристика и драматургия.
Светът на Радичков е свят на забавения ход, на повторенията, за да се удължи срокът за край на света. Хората не знаят как по друг начин могат да го направят, освен да породят в себе си и в света илюзията за забавеност. Така се надяват да отложат “страшния съд” и съхранят себе си и живота, който досега са живели.
Най-напред писателят търси това отлагане в пътеписа “Неосветени дворове”. “Неосветени дворове” предполага епически разказ за едно наистина епическо пътуване на автора в Сибир. Сибир е различен от обичайния мащаб на ценности, предизвикателства, начин на живот. Животът там тече по различен от българския. Той в ежедневието си е епичен живот, защото за да оцелееш, трябва да осъзнаваш опита, който традициите ти оставят, и да не променяш нищо. Защото промяната, особено когато е прибързана, необмислена и не съобразена с реалностите, е път към гибел на хора и на природа. Природата е по-голяма от човека, но човек е способен да е овладее с повече разум и смирение, с разумни усилия. Нужен е обаче постоянен труд и впрягане на всичките човешки сили.
В Сибир съжителства едновременно различни епохи. Сега предстои да навлезе в нова – тази на индустриализацията. Тя е неизбежна и никой не е в състояние да е спре, защото произтича от логиката на историята. Но и тук човекът се опитва поне да я забави, защото се страхува, че промяната ще порази органите на човешкото способност да оцелява, като се променя бавно и разумно.
Тази илюзия е типична не просто за героите на Йордан Радичков, но преди всичко за разпадналата се епическа епоха. Човек, а и обществото, в което живее, винаги се стреми към цялото, всеобщото, към големия мащаб. Когато самото общество е в такъв мащаб, личността се ,сеща в подем, вдъхновена и въодушевена. Но случаят с Радичков не е такъв. На неговия герой му се налага да преодолява възникналите ограничения, а той още не е ги е видял в пълния им вид, не ги е осъзнал и дори не е готов да се бори с тях. Понеже се вслушва повече в инстинктите, а по-малко в разума, героят на Радичков изглежда примитивен, груб, говорещ с прости думи, неговата драма трудно бива изразявана от самия него. Затова я изразява с жестове, поведение, разсъждения над думите си, но това е просто мислене, достъпно за него. Но то не е обикновен фон, върху който протича действието в сюжета на разказите. При Радичков всичко е функционално, мотивирано от важни причини, които се крият в самото поведение и говорене на персонажите. Те изразяват обществото, мотивират неговото състояние и усилията му да се бори с трудностите.
Когато четем Йордан Радичков по този начин, можем да придобием много по-ясна и завършена представа за неговото значение на писател с особено значение в българската литература. Той очевидно заема възлово място в историята на литературния процес. Това място обяснява странните черти на неговата проза, които се проявиха с книгата му “Свирепо настроение”. Те не са приумица или игри на перото му, а промислени знаци на една грандиозна трансформация в развитието на общественото устройство и неговото развитие, но и на историята на литературния процес. Те подчертават социалната привързаност на литературата, но и по какъв точно начин се осъществява тази привързаност.
Литературата е уловила и пресъздава процеси в обществото, които са изпълнили дълбоки изменения в него. Литературата не може да се развива по свой си път и да говори за неща, различни от тези, които се случват в обществото. Тя ги означава не само като смисъл и значение, но и като движение в определена посока и с определена цел. Когато пък този смисъл е произведен от гигантския разпад на епическата епоха, рязко и радикално се променя и настроението на обществото. Напълно логично то става “свирепо”. Т. е. напрежението е достигнало крайния си предел, отвъд който започва нова епоха с нови особености, личности, начин на мислене и устройване.
Поставени в контекста на целия литературен процес, литературата, отделния писател и всяка негова творба, придобиват реален смисъл и могат да бъдат разбрани в истинското им значение на свидетели и изразители на духа на обществото. В този контекст Йордан Радичков е оригинален, а не странен писател, по чието творчество можем лесно и в дълбочина да прочетем какво е обществото и какви са проблемите, които е трябвало да решава.
И така да обхванем цялото му значение!