Лалка ПАВЛОВА
„АНАТОМИЯ” НА ЛЮБОВТА В СТИХОСБИРКАТА НА ТАТЯНА ЙОТОВА „ПУКНАТИНИ И РАНИ”
Никой до сега не е могъл да разкрие и обясни тайната на любовта – нито защо и как се появява, нито защо и как изчезва. Тя е фантом, енигма, магия, нещо имагинерно и непознаваемо (като самия Бог!), което притежава силата да възвиси човека, но и да го накара да избере смъртта пред живот без нея. Тя може да бъде своего рода строг морал, който ограничава и потиска свободата на избора, но и да бъде знак за разкрепостено мислене, което не търпи върху себе си никакво догми, забрани и правила; тя може да предизвика усещане за богоподобие, но и да се превърне в дяволска разрушителна стихия, която унищожава всичко, до което се докосне. Нейната „анатомия” е непознаваема, въпреки че в книгата си „Анатомия на любовта” (изд. „Хомо футурус”, 2022 г.) американската антроположка, изследовател на еволюционните основи на човешката любов Хелън Фишър, я представя като сложна система от три мотивационни фактора – полово влечение, романтична страст и дълбока привързаност. В стихосбирката на Татяна Йотова „Пукнатини и рани” това имагинерно чувство е представено като драматично обвързано с различните притежания и липси, видяно е от поетесата в почти библейската му многозначност и проявления в различни сфери на човешките взаимоотношения – между мъж и жена, между деца и родители, между човек и човек, между човек и природа, между човек и изкуство… Може би именно поради това нейната липса оставя особено болезнени „пукнатини” и „рани” в човешката душа.
Книгата на Татяна Йотова съдържа 44 стихотворения, разпределени в два цикъла – „Пукнатини” (знаци за сложни емоционални или психологически състояния, за тъмни страхове и несигурност, предупреждение за скрити проблеми и недоразумения, разрешаването на които изисква нестандартни решения, в 21 стихотворения) и „Рани” (раната като метафоричен образ на драматични преживявания в миналото, чийто ефект се проявява в сегашността и оставя дълбок отпечатък в човешкото поведение; силна, неовладяна болка, придаваща трагични нюанси на чувствата, мислите и взаимоотношенията на личността с околните, в 23 стихотворения). В своите творби Татяна Йотова защитава тезата, че Демиургът е създал света, в който да ни положи, с две преобладаващи багри – бяло и черно, светлина и мрак, и е ширнал над него адекватните му времеви лица на деня и нощта. В този драматичен рисунък (като художник на абсурда, но и на синхрона) той вписва подходящото за него същество – човека, също противоречиво раздвоен, разкъсващ се между доброто и злото, между красивото и грозното:
(…)
Само как ваеше всичко по мене:
шир – за лице, за ръце – на дървета стебла,
плавни нозе от реки, сетива – хризантемни,
драски със хълми – за гръд, дъждопис – за коса,
тялото – мост от дух – нужно не бе да облича –
туй го направи всецветният дар на сезон,
даде ми дюли-очи, даже глас на кокиче…
В края… препълнена четка, платно – вехнещ фон.
Бях неневестна девица; и крадла невръстна;
праведна прелюбодейка; любов, обуздала потоп;
майчинство; звездна сестра; суети земетръсни –
всичко – което вселената пълни с живот…
(…)
„Кратки дихания”
Стихотворението „Кратки дихания” въвежда в първия цикъл с творби, озаглавен „Пукнатини”. Сякаш самият Демиург е вложил в човека любовта и омразата, честността и лъжата, серафичната чистота и склонността за грях и падение, въпреки че на тая земя („Мой свят, веднъж ще ти се случа!” – начало на едноименно стихотворение) човекът сякаш пребивава един единствен път. В стихотворенията на Татяна Йотова той е положен върху безкрайното, необхватно с поглед вселенско платно с луна, „полегнала на хълбок” посред „метеоритен дъжд”, със звезда, прилична на „щурец” върху вселенските кръстопътища, по които „ловецът мрак” опва странното платно на „несюблимните неща” в един спектакъл със студено съвършенство, затворен в търкулната от „случайник” бутилка на тротоара. И сред този противоречив, красив, но и опасен свят, като в щриха на италианския поет Салваторе Куазимодо („Човек е сам върху лицето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч…”) Татяна Йотова полага образа на своята лирическа героиня – самотна като „диаболична апосиопеза”, като „перо в мастиления пир на естеството” сред „свърталище на алчни страхове и островни прибежища за рани”. Изоставена и „заключена” сред този грозен свят, нейната героиня се опитва да се спаси в мечтата:
(…)
Ах, как ми се иска, как!
да стигна при вятъра,
в реки да се губя,
от тревите да пия,
а баба до мен да тъче
молитви за утрини,
огнища за празници,
чрез които мечтите –
дори на парчета –
отключват ми ново небе.
„Ново небе”
Небето е обобщаващ символ на свещения ред във вселената, част от една система, която свързва Бог и хората, то е метафора на съзнанието, на човешките стремежи и целостта на неговите търсения, то е възможното място на неговия съвършен дух, който като мълния разсича небето и от пукнатината в него се процежда светлина. Като в оная песен на канадския поет и певец Ленард Коен: „Всяко сърце за любов ще дойде…/ Звъннете камбаните,/ които все още могат да звънят. / Забравете перфектното си предложение./ Има пукнатина, пукнатина във всичко. / Ето как светлината влиза…” Светлината на любовта! Тя е онази движеща сила, която преодолява противоречията и противопоставянията, тя задейства възможностите на битието да слива и обединява в едно противодействащи една на друга енергии. Тя е онтологичен източник на прогрес, на взаимно и щедро себеотдаване, което кара хората да станат нещо повече от самите себе си и в същото време – да бъдат по-истински себе си. Защото истинската, голямата любов е човешки и екзистенциален духовен феномен, който не зависи нито от материалното, нито от времето и пространството, и именно поради това не може да бъде унищожена дори от смъртта. За такава любов мечтае и лирическата героиня на Татяна Йотова:
Искам такава любов!
Да възкръсва, когато умира,
да не сгъва под вятър стъбло
и дъха на Всемира да спира!
Искам такава любов,
от която морета пресъхват,
а пошепна ли стих вместо зов,
да ме чуе от всички най-първа.
Искам такава любов –
през съдбата ми – тънка тръстика,
да преплита от тръни крило
и без вино – пияна да бликва! (…)
„Такава любов”
Вторият цикъл с паратекст „Рани” (раната като знак за обединяване на душевна и физическа болка), представя емоционално-психологически стихове, свързани със себепознанието и произтеклите от него проблеми, определящи не само настоящето, но и бъдещето на човека – с неговите социални и индивидуални взаимоотношения. Част от тях звучат като притчи-изповеди, които изваждат дълбоко скритата обида от незаслужената несправедливост на Съдбата. Такава е изповедта-поема „Бащите не замръкват в обещания”. Заглавието и повторението му в удължената поанта („Бащите не замръкват в обещания – / те сутрин будят свойте дъщери…”) акцентуват една екзистенциална липса в периода на детството, когато човекът се нуждае от помощ и закрила, от пример за подражание. Бащата е онзи стожер в семейството, който със собственото си поведение учи на свобода и искреност в действията, на увереност в собствените възможности, създава самочувствие за себестойност, формира модел на взаимоотношения, а при момичетата – и на избор за бъдещ партньор в живота. Физически и емоционално отсъстващият баща деформира мисленето, създава усещане за малоценност и поражда проблеми и трудности при създаването на здрави междуличностни връзки и стабилно семейство. Липсата на „силни бащини ръце” и рамене, от които да наблюдава и да се радва на живота, да поставя детето редом с другарчетата му в общественото пространство, предизвиква чувство за срам, което „избива по бузите” и ражда сълзи в очите. Фалшивата „свобода” от отсъствието на родителски контрол води до грешката да се бърка „момчешката със бащина любов”, а повтаряемостта „като рефрен” на това отсъствие напластява несигурността, лишава от вяра в бъдещето, обвито в мъглите на жажди неслучени – „…по плитките със смях да ме разрошиш, / а аз да те вълнувам като храм…” Такава невидима за очите рана оставя незаличими ръбести белези за цял живот.
Една особена, силна междутекстова връзка в цикъла, е осъществена между „Бащите не замръкват в обещания” и другата поема – „Скитник”, защото и двете коментират един и същ проблем и една и съща съдба, причинена от огромната липса на родител – бил той баща, майка или и двамата. Още повече че и двете произведения имат формата на лична екзистенциална изповед, предадена 1 лице, единствено число. В „ръждивата есен” на времето сред „дъжд недосресан” с дъх на „пара и лъх на тъга”, Скитникът се пита: „Имам ли майка?…” И той, като лирическата героиня от другия текст, поставя над нея ореол на „ оскрежена старица” с „грижовна гръд”, която го закърмя „с кехлибарени, плътни сълзи”. Мъжката му чест и достойнство не му позволяват да проявява слабост, затова вижда своята човешка съдба на театралната сцена на битието с „дързък декор” – като „митичен герой в дионисовски пир”, около който „по слънцезастоя въздишки таят златоусти моми”. Животът обаче не е театрална сцена, в реалните му сблъсъци, „взрян до кости в него”, той губи своите екзистенциални опори, става подвластен на емоционални депресии и ту „шупва” от ярост, „ту е „инатен” и „стихва” сред „вкопаната болка” в плътта на душата си. Образът на Скитника на Татяна Йотова напомня съдбата на Дамян-Дамяновия Разбойник от романтичната му поема „Приказка”, но тук мракът на живота е болезнено напластен, защото нейният Скитник остава недокоснат от голяма любов, която да стопли живота му. В новото време на омрази и войни подобно щастие е непостижимо, затова Татяна Йотова завършва съкровената изповед на своя герой с обобщение за цялото човечество, „скитник” по пътищата на войните:
…
И зная, че целият свят пее моята песен –
фитилът към истина в метафизична искра –
защото ме ражда за химни ръждивата есен,
без дом – многодомен, тъй чакан от предпролетта…
И лирическата героиня на Татяна Йотова е част от тази „ръждива есен” на човешкия свят, и тя жадно чака изгрева на пролетното слънце на живота, което да възроди и обнови душата ѝ, да я измъкне от мансардата му с чаша утешителен джин и да я накара да вдигне най-после „капандурата с поглед зазидан” сред „бездушните покриви”, които отказват да приемат под себе си скитащата надежда, онази надежда, която най-после трябва да спусне от „облака из небесното ждрело” платната на жадуваното лято на човешката обич:
…
Ври сърцето ми на бегълка…
Господи, не давай да се влюбя!
АКО ВСЕ ПАК Е – ДА Е СЕГА!
„Закъсняла молитва”
Татяна Йотова не обича да стои под прожекторите и да предизвиква воя на фанфарите на нашето днешно време, въпреки че е многожанров творец, автор на 18 книги с поезия и белетристика, на сценарии за възрастни и деца, на методически разработки и книги –ръководства за преподаване на български език и литература в средното ни училище, като в същото време е и разпознаваем в публичното пространство поет-бард. Като дългогодишен ръководител на Школа за слово, мелодия и театър, тя формира у младите хора умения и възпитава любов към изкуството и духовността. С композитора Хайгашод Агасян създават десетки песни, включени в учебни пособия и в репертоара на популярни изпълнители. Стихосбирката ѝ „ПУКНАТИНИ И РАНИ” е нов връх в изявата на таланта ѝ като поетеса и сериозен, значим влог в съвременната българска поезия. И съвсем не е случайно, че Министерството на културата съфинансира нейното издаване.