РОКЛЯ В ЛИЛАВО

Всичко правим за себе си –

маникюрът да свети,

да летим като лебеди

и да бъдем поети.

Да си пазим походката

на момичето стройно.

Сами да отблъснем лодката

на момче недостойно.

Да не страдаме с бръчките –

дните минали наши.

Да не хвърляме съчките –

дни без огън са страшни.

Всичко правим за дните си

и ги кичим с божури.

И се смеят очите ни –

остаряваме щури.

 

Днес свечерявам лирична,

с нежна рокля в лилаво.

Да беше казал: „Различна!

Някак друга си.Браво!“

 

 

 

УДАРИ

На изток – тъмно сиво. Здрачава.

Сякаш сега тук дъждът ще плисне.

Змеица, жадна и сивоглава,

вместо небе над мен ще увисне.

 

Колко пъти така се промъквах

в облаци, черни поличби скрили

и огън от пепелища стъквах.

Чистех душата си от осили.

 

В изгреви колко пъти се къпах,

изплакала душата дъждовна

след раздяла с обични и скъпи,

след обида от битка отровна.

 

На изток – тъмно сиво. Бледнее.

В цветове други ще го маскирам.

Чувам. Кос е. До храста той пее.

И гласът му е ручей, извира.

 

Така след всеки удар съдбовен

аз, глухарчето малко, излитам

и след мига враждебен, отровен,

се засявам от песничка – в ритъм.

 

Затова и сега, щом здрачава

и пепелява дума ме срива,

аз заставам пред удара – права –

пак го срещам – и ето ме жива.

 

 

 

ГЛУХАРЧЕ

Не е ли любовта глухарче,

с лице на слънце  сред тревата?

Тя меко свети и нагарча –

и как със смях върти земята!

 

Нали от малък знак пониква,

открила своята поляна,

на вятър с ласката не свиква –

родената от морска пяна…

 

И щом цъфтежът, летен ручей,

е вече перушинче леко –

то няма сок, уви, не суче

от корена лети далеко.

 

Не е ли любовта глухарче?

Когато гасне и умира –

тя свети още – и нагарча –

и праща семе из всемира.

 

 

МИГ

Миг – от възторг до потоп.

От отдаване – до раздяла.

От непокорство – до роб.

От сълза… После запяла.

 

Колко неравна тъга.

Радостта я прорязва с пъпка.

Цъфтя вчера. И сега.

Жилава. После е стъпкана.

 

Миг – до гърдите на мъж.

Снежинка – след миг разтопена.

Тя ме целуна само веднъж.

Изчезна. Красива. Студена.

 

 

БЕЗ ДУМИТЕ ГОРЧИВИ

 

И – без думи, до сърцата прехвърчали,

само с плодовете, дето сме си дали,

само сладостта от допира на устни

и от тия ласки, като здравец вкусни…

Само с този поглед, дето ни е парил –

и е късал релси към пътеки, гари

и с ръцете само – бяха те за мене –

с тях разбрах жената как мълчи и стене.

И без думи ядни, стършелови, ято,

прелетели тук априлски – и предлятно.

И без думи – дето ще убият – зная

шарената есен, цъфнала в безкрая,

нека да остане в устните – гореща –

тая обич наша – от случайна среща.

Нека да потъне сред мъгла-забрава

думата горчива, дето болка дава,

нека ти остане белегът от мене.

Някой ден ще видиш: пее и зелен е.

 

 

 

СМЪРТТА ЩЕ  ДОЙДЕ

 

Смъртта ще дойде. Затова я гоня,

да чака там, в горите Тилилейски.

А аз – ще  яхна на деня си коня,

да пеем с вятъра над зъби змейски.

 

Смъртта ще дойде. Моите години

бележат близостта ни неотменна.

Но режа миговете – сочни дини –

аз тук съм, значи съм сега нетленна.

 

Не гледам устните си в огледало –

дали край тях са бръчките ми много;

каквото имам – е небето дало;

е, милостиво ли е, или строго?

 

Понякога се натъжавам – тиха –

обичана от теб да бъда искам.

Дали ръцете ти това простиха –

не в тялото, в духа ми младост плиска.

 

Смъртта ще дойде. Ако дойдеш – нека

ръцете ти за бръчките забравят.

Ще бъде вечер в есента ни мека.

И залезите топло ще изгряват

 

 

 

СМЪРТ

И любовта си има гроб. И тя умира.

Над черната ѝ пръст ще посадя цветя –

на вятъра да бъдат тежкострунна лира,

със сенките да се разхожда вечер тя.

 

А може би – едничко семе, незабравка?

И нека Бог отсъди ще расте ли то.

И аз дали ще бъда малка черна мравка,

заспала там, сред сенките, в едно листо.

 

 

 

 

НЕКАЗАНО

Остават думи неизречени. Сами.

Умора или страх ги спират в мене.

Къде да хвърля всичките – от жлъч – ками.

Компасът за социалност – той стопен е.

 

И само лястовици тук и там …на път.

Но ято ли сме, та към юг да хвръкнем?

Да прелетим над пропаст, над умора, смърт.

И огън от мечтите си да стъкнем.

 

 

 

 

 

 

ТОЗИ ВЕК

Лавината – и ние под нея.

Тя виси. Дамоклев меч.

Злобата, разтопена, се лее –

Ледник огромен. И глеч.

 

Този век – пак войни и разплата.

Крадци и безбожници.

Само камъче – пада колата.

Любов – за наложници.

 

Този свят, разлюлян от парите…

От нечистите сделки.

Все на тъмно започват игрите.

За нищия – обелки.

 

Лавината – и тия контрасти..

Светът куца и стене.

Алчността е над всичките страсти.

Разумът? Примирен е…

 

 

 

ТИ МЕ НАУЧИ

Ти ме научи да обичам.

С думите, понякога груби.

С мълчание, дето изтича

между нас и някак се губи,

с ръцете, които ме искат

и после са много студени.

С думи, на скАлата на риска

и в слепоочие опрени.

И с несигурната надежда –

цветето, крехка илюзия,

с тази кукувича прежда,

гнездо за двама съпрузи.

Ти ме научи да страдам

и учудването да носи

тази най-жестока награда –

насмешка над мои въпроси.

Тази любов – с камък и цвете,

полетяла над дни и дати,

тя боли – но и нежно свети.

Съдба е… съдбата  я прати.

 

 

ЖЕНСКАТА  РЪКА

Да обичаш – не е целувка само,

ни  ласка, до жарава разпалена,

ни тихо дишане в мъжко рамо,

ни роза след отдаване – алена.

 

Това е разкъсване от тревоги,

сблъсъци с бури и камъни тежки.

Страдаш – да гледам спокойно не мога

как се луташ в шеметни въртележки.

 

Как се сриваш от въпроси социални

за безумни водачи, тъмни схеми,

вечни  проблеми, отдавна банални,

а с решение – като теореми.

 

Да обичаш – значи да бъдеш близко

до яростта, тъмния поглед на мъж

и от тревата да бъдеш по-ниска

гневът щом избухне ей тъй, изведнъж.

 

 

 

Само ръка да протегнеш – ласкава,

пръстите ѝ знаят всички магии.

Женска ръка – с дъха е на праскова.

Всяка мъжка сълза с длан ще покрие.

 

 

 

ТИХО

Така е тихо в двор на костницата чужда,

където чужда кръв – на княз – е скрита.

Край мен зеленото в тревичка се пробужда

и кос незнаен камъчета рита.

 

И само лек ветрец люлее боров клон,

а дъб огромен, слязъл до земята,

с най-нежни вейки прави ниския поклон,

глухарчета със сенките намята.

 

Така е тихо…Враната дори безшумна,

високо над корона прелетяла,

напомня ми за битката безумна,

войната, дето е смъртта засяла.

 

И само тук, далеч от суетата, аз

в кората на дъба се вглеждам тръпна.

О, Господи, на никого не давай власт-

да бъде тишината непристъпна.

 

 

 

 

„ПРЕДИ ДА ПАДНЕШ КАТО МЪРТВА ПТИЦА“

 На Андрей Германов

Вината – да си жив –

след падналите в боя.

Вината – твоят срив,

палачът на покоя.

Вината да си зрял

за истините тежки.

Вина: не си умрял.

И носиш чужди грешки.

И погледи отвъд,

и погледите живи

в сърцето ти тежат

по пътищата криви.

Преди да паднеш в път,

си мъртъв от вината.

Пред собствения съд.

Присъда след войната.