1 октомври
Празник на поезията и музиката
Честит празник, творци на българското слово!
ИВАН ВАЗОВ
СТРУНИ
За тихи песни бяха нагласени,
о лиро, твойте струни – да въздишат,
да тръпнат от зефир, кой в листи стене,
да леят звукове, що нега дишат;
за тихи песни бяха твойте струни
изопнати, о лиро, за копнежи,
за блянове… но тя живя в фъртуни,
но ти трептя под бури и гърмежи.
И заеча и ти в пориви страстни,
превърна се в тръба, що свири в битви…
А бе създадена за песни ясни,
за нежни стонове и за молитви.
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
ПЕЙО ЯВОРОВ
МЕЧТА
Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли – не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна… Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж – от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля – и чезна оттогаз.
По кротък лик те имам сестрица на луната,
зора през май нарекох усмивката ти блага,
да помня твоя поглед – аз гледам небесата,
гласа ти за да чувам – запрях си птичка драга…
На розата обикнах мириса ароматен,
че в него има нещо от твоя дъх небесен;
пленява ме зефирът – и как е той приятен,
как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.
Реша да те подиря. Залутан сред тълпата –
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата…
Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
Сред весели другари от чашата кипяща
тогаз утеха искам… но сякаш те съзирам
изправена край мене замислена, скърбяща –
и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай…
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
ПЛОВДИВ
Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Тук първи път чух гласа възглас: – Престани
да вярваш и да дириш – забранен е
на любовта плодът – и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.
И днес аз бродя в тоя скърбен град –
едничък дом на мойта скръб бездомна –
аз бродя за утехата нерад –
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
ВИДЕНИЕ
Вън ходи край къщи и пее отново
април, цветоносеца блед.
И дъха зелената пролет отрова,
по-сладка от вино и мед.
Как душно и тясно е в нашата стая,
как силно ме тегли навън.
Това, що разказвам, самичка не зная
наяве ли бе, или сън.
Видях аз морето – зелено и тъмно,
и белият кораб на път.
Край някакъв бряг неизвестен се съмна,
де много сирени тръбят.
Невиждани хора, нечути езици,
обветрени, млади лица
и сини очи с разширени занеце,
и смели, и волни сърца…
Но ти, недоволен и мрачен, отмеряш
пет стъпки напред и назад.
И моя глес млъква, смутен и треперящ,
треперящ от горест и яд.
Напразно. Отровата вече проникна.
В кръвта ми киряща се вля.
И чувствувам вече – на плещите никнат
две силни, две волни крила.
ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ
РАЗДЯЛА
Всичко
свършва
за миг:
две изстинали длани,
две очи
като два неочаквани ножа.
Сняг вали…
Аз се връщам с две кървави рани.
И не знам
де ще спра,
де глава ще положа.
Сняг вали…
И летят часове,
дни, недели…
Сняг вали
и вали
над неверен и верен.
А сега накъде?
Толкоз пътища бели,
само пътя към тебе
е черен..
ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА
НЕ ИДВАЙ
Не идвай в паметта ми. Съжали ме.
Не ме облъчвай с гибелни очи.
Дори на сън да шепна твойто име –
не се откликвай
и не ме мъчи.
Дори когато те зова на помощ –
не идвай. Не прекрачвай моя праг.
От теб да няма багра, звук и полъх.
Да няма светлина.
Да няма мрак.
Не ме мъчи. Не идвай в мойта памет.
Не обещавай дъжд на знойна степ.
Когато всички пътища ме мамят –
да няма път към теб.
Да няма път към теб.
ВЛАДИМИР БАШЕВ
ТАЛАНТ
Ще построя един куплет,
дълбок и трезвен като храм,
ще те посрещна вътре блед
и името си ще ти дам.
Нас ще ни търсят в домове,
в регистри и във клевети,
а скрити в нови стихове,
ще си живеем аз и ти.
Ще те пренасям всеки ден
от стих на стих, от дом на дом,
с това пътуване спасен
от упреци и от разгром.
Разбра ли свойството талант?
Тогава ще те заведа
на някой пуст и гол таван,
отгдето вижда се града.
Градът под нас ще тътне жив,
от нас любовно сътворен
и сграбчил ни в жесток, щастлив,
незаменим със нищо плен.
АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ
* * *
Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно леденú,
те замълчават в миг успокоени.
Със своите затихващи сърца
те някак си таинствено усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,
че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма,
че те са вечни, че не ще умрат…
Мъжът такава
вечна сила няма.
С усмивка върху устните без цвят
Разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.
Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.
ПЕТЪР АНАСТАСОВ
СНЯГ
Поредният сняг в моя живот пада
неръкотворен, кротък и милостив
като поличба, като награда
за това, че съм все още жив.
И с поредният сняг, и с поредната чернова
на едно непокорно стихотворение
се завръщам и аз, и разбирам това,
че всичко на тоя свят е повторение.
И ме докосва подличко мисълта,
че би могло все пак и може би има надежда –
медицината, чудото – да надхитря смъртта –
или Бог – нали той чудесата урежда.
Може би трябва да се покая,
да си призная непростимите грехове
и омразата към смъртта, и тая
фанатична любов към кротките снегове.
Но знам, неизбежен, отвъден, невидим,
протегнал ръкави в небесния свод,
пълзи над земята, протяга се, иде,
последният сняг в моя живот…
ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ
ЕДИНАК
Да бъдеш единак в отечеството свое.
И мозъкът ти дръзко да работи.
Да имаш за другар столетното алое.
Да срещаш само примирени роби.
Да влизаш в бой пореден с мащеха държава.
Ти ¬ силно гърло! Тя ¬ стена безмълвна!
Да знаеш, че умът с мерзавци се сражава.
Тогава нещо свято в теб покълва.
НАДЕЖДА ЗАХАРИЕВА
УТЕШЕНИЕ
Какъв запас неподозиран
търпение във мен се крил!
А моята душа немирна
довчера мислеше дори,
че колкото си ще животът
ще ме пилей насам-натам,
без в мен да срещне неохота
или престорен женски срам.
Че тържествуваща ще мина
край молещи любов очи
и, безсърдечна и невинна,
тя в мен надменно ще мълчи…
Но не излезе тъй. Покорна,
не – покорена, аз съм тук.
Мечтите като безпризорни
зарязах да умрат без звук.
Неутолимата си жажда
за път жестоко задуших.
И дом въртя. Дечица раждам.
И вниквам в чуждите души.
Но в моята като надникна,
каква съм – пак не знам. Не знам.
И се теша, че всъщност никой
до днес не се е знаел сам…
МИХАИЛ ГРИГОРОВ
ГЛИНА
Не свърши хълмът, дето я копаят,
а много стомни тоя свят строши.
Грънчарят не преставаше да вае…
Светът не е престанал да руши.
Грънчарят остаря и си замина
към своите грънчарски светове.
Душата му приличаше на глина,
сънят му беше пълен с цветове.
И може би на оня свят грънчарят
отнесе и грънчарското тегло.
Замислен за небесните пазари,
душите ни върти на колело.
НАДЯ ПОПОВА
JOHNNIE WOLKER
В този следобед мокър
свиват криле всички пориви.
Само Джони Уокър
крачи по градските покриви,
с чизми до коленете
над есента се възнася…
Hello!
Какво е за него
нашата странна нация –
този тревожен мравуняк,
хората, с дребни крачки
газещи суха шума,
локви, боклуци, храчки,
скрили лица в яките,
свели очи надолу…
Искате ли уиски –
марково, супер? Hello!
Пука неонът в тръбите,
гълъбите подплашил;
гушат се под стрехите,
тъжно-унили по нашенски.
Крачи Джони Уокър,
пори с бастунче смога,
килнал бомбе високо,
стигнал в небето Бога.
БОЯН АНГЕЛОВ
ПОТАЙНОСТИ
Преди да вкуся виното,
опитах
косите ти здрачени
да сплета,
защото дълго и безцелно скитах,
повярвал,
че безброден е света.
Преди да свърша виното,
усетих
малиновия дъх на твоя смях
и приливите
на телата слети,
и мисълта,
че съм едно от тях.
Защото тъмнината е пространна
и няма
към отминалото бряг,
градът прилича на саркомна рана
с анклави от мазут
и мръсен сняг.
Което искахме да видим –
беше.
Което е невидимо –
лежи
в усойните потайности
и в скреж е
обвито,
и не ни принадлежи.
Преди да пламне виното
съзрях, че
си сътворена от възторг и свян.
След изгревната нощ
ще бъда мрачен,
ала ще бъда
от любов пиян.
ДИМИТЪР МИЛОВ
ТЪРЖЕСТВО
На буков лист засвири топъл вятър,
пчелите се понасят в такт –
играят весел валс със светлината,
че свърши зимният антракт.
Размахват птици ветрила-опашки –
издухват прах и суета.
Лалета жълти с пълните си чашки
пак вдигат тост за пролетта.
Развяват ябълките бели кърпи
сред минзухарено хоро.
Кърпикожухът спира да се кърпи –
не спомня зимата с добро.
Залива се от смях денят, намига
със люляковите очи…
Бреза косите разпилени вдига
и слага фиби от лъчи.
Треви под вихъра на тържеството
се готвят за поклон дълбок.
О, чудо! – на поета във ухото
нашепва стих самият Бог…
АНГЕЛ СИМЕОНОВ
ВЯРА В ПРОЛЕТТА
Когато ти се спреш за миг
пред заключена врата на празна стая,
а в гърдите ти сподавен вик
заглъхне тих на времето в безкрая;
и слънцето по дългия си път
потъне в дебрите на нощната тъма,
а ти си като в сън – без кръв и плът,
и бродиш сам в бездомната земя –
тогава не търси вината в друг
за вярата, която си изгубил,
затуй, че си живял немил-недраг,
живота млад и любовта погубил…
Подай сега ръка на самотата:
не „добър ден“, а „сбогом“ и кажи.
Чуй птиците, изгубени в листата
на цъфналите вишни призори!
Повярвай в тази пролет млада
и миналото забрави –
любов и трепет, и наслада
извират в слънчеви лъчи!
АНДРЕЙ АНДРЕЕВ
ОТ МИНАЛОТО НЕ ОСТАНА НИЩО
От миналото не остана нищо.
Като че нищо и не е било.
Отнесе всички северни огнища
безумното вселенско колело.
И свечерява. И не свечерява.
Ала сърцето не изпитва страх.
Написани са песните, остава
прощални думи да добавим в тях.
Щом нищо светло взорът ни не види,
щом рая сме превърнали във ад,
да кажем сбогом и да си отидем
от тази есен и от този свят.
Така било е и така ще бъде
до края на живота и смъртта.
И никого не мога да осъдя.
И никому не мога да простя.
ПЕТЪР АНДАСАРОВ
А ПЛАНИНАТА НЕ ПЛАЧЕ
В тъмно и светло – отрано
сол върху градските улици
хвърлят и сякаш че рани
газим и тъпчем по хубост.
Вятър поне да бе слязъл
и на снега да подскаже,
че е в опасност – да бяга
от тая солена проказа.
Кал на деня по лицето,
плач на нощта, вместо ласка.
Задният двор на полето
сякаш е зимата градска.
А планината не плаче,
пее със гърлото бяло:
„Бела съм, бела, юначе,
цела съм света огряла.”
МАРИНА МАТЕЕВА
НЕИЗБЕЖНА ЕСЕН
Защото не вървиш, а тичаш
през свойте дни и мойте нощи,
защото лудо ме обичаше
при първата ни среща още,
защото аз не те очаквах,
а ти в живота ми се втурна
и релсите на всички влакове
в посока влюбена обърна –
поисках с теб да остарея.
А всъщност – да остана млада.
Защото бързаш да живееш,
забравяйки за листопада
на тази неизбежна есен,
която е стаена в мрака
на твойте ласки с цвят небесен.
И може би ще ни дочака.
ЕЛИ ВИДЕВА
ПЕЙЗАЖ
Във тъмното дърветата са бели,
а клоните приличат на дантела,
развесена по стволове от време,
потънало във коренища, бременни
със мрак и светлина, листа и гнилоч.
Корубите са дом за звяр и милост.
По съмнало кафявите дървета
се устремяват с клони към небето.
ГЕОРГИ АТАНАСОВ
ЧУВАМ ЖУЖЕНЕ
Пространството е пролетен прашец
от разума на цъфнала вселена.
А в него и глупакът е мъдрец
като пчела от цвят опиянена.
Той не разбира, че събира мед,
но храни мисълта в ума си.
Единствено страхът, че е проклет
да бъде смъртен жилото му къса.
Човекът е пчела. Дори оси
да пият алчно пчелното му мляко,
той себе си с ума си ще спаси
и пак ще го роди пчелата майка.
ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
ЛЪЧ
И се точи животът така
като бавно отиващ си спомен:
плясък тих на дълбока река,
вятър
лист подир лист
ни отронва.
А наоколо троскотът див
не от днес е поел във атака.
Аз му давах отпор и съм жив
в безвъздушното
лоно
на мрака.
И сега под небето съм спрял –
лай на кучета, кикот на сови
се разстила, в краката ми – кал,
но небето
остава
основа.
ИРИНА ВЕЛЕВА
НИЩОТО
Да имаш всичко.
Да нямаш нищо.
И Нищото да се оглежда като хищник,
за да хване бримката, която си изпуснал
от плетивото на своята душевност.
Да имаш думи.
Думи да нямаш.
Приятели на думи да имаш.
И празнотата в думите да се обляга така лениво
като котка охранена на припек.
Да имаш любим.
Любим да нямаш.
Любовта да търсиш под дърво и камък.
А под камъка змия да се укрива
и отрова за тебе да прикрива.
Да търсиш нещо.
Нищото да намираш.
И Нищото да ти се хили и присмива.
А ти да имаш всичко, всичко да имаш
освен бримката, заради която се разплиташ.
НИКИ КОМЕНДВЕНСКА
ЕСЕНЕН ПОРТРЕТ
Червено яке, жълта чанта
и смях в зениците залутан –
върви през парка. Елегантно,
с изящни стъпки на кошута.
Дали е влюбена? Едва ли.
Навярно просто е щастлива,
че слънцето игриво пали
червено-златната й грива.
И вятърът, загърнат в сиво,
флиртува с нея най-изкусно,
докато ласкаво отпива
цвета на зрелите й устни.
Денят се стрелва нависоко
да я изпрати на завоя.
А тя върви зеленооко,
усмихната за нещо свое –
с изящни стъпки, земетръсно
в следобеда, ленив и кротък,
с червено-златни багри ръсна
летаргията на живота.
И в свят по-светъл и по-горен
магията й ме понесе.
Една жена…
А ми се стори,
че прелетя самата есен…