ЧЕСТИТА 80-ГОДИШНИНА

НА АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ!

 

Представяме откъси от двете антологични книги на поета, издадени от изд. „Захарий Стоянов“ по повод юбилея.

 

АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ

 

Из „Говорят светове“ (Избрани стихотворения, 2023)

 

ОДА ЗА ВЛЮБЕНИТЕ

 

Презирам всички разстояния

между сърцето и ума –

от тях се раждат колебания,

започва не една злина

и между техните препятствия

умира не една любов…

Живот, огромен фронт за щастие,

ти може би си вечно нов,

защото раждат се Ромеовци

под най-щастливата звезда.

За любовта и за идеите

те влизат в огън и вода

и в битката за всяка истина

ще стана въглени и прах.

Те, от съмнения пречистени,

вървят без страх, творят без страх…

Те ще се спъват в равнодушните,

но те не могат да ги спрат,

завистниците ще си шушнат и

ще вгарчат трудния им път,

страхливците ще разсъждават

дали е „редно“ или „не“.

Ако е „редно“, то тогава

пред тях ще свиват колене.

А влюбените не пресмятат –

вървят със път, вървят без път –

оста са те, върху която

отколе се върти светът.

 

Лето 1963-то

 

 

 

МЪЖЕ

 

Мъжете не сънуват от любов,

макар за нея често да говорят,

че образът ѝ всеки час е нов

и той не може в сън да се повтори.

 

Те имат хоризонти женски устни,

но щом зашушне ароматен дъжд,

ръцете си като рала ще спуснат

и селяни ще станат изведнъж…

 

Ако засвири призивна тръба

и над земята се извие сприя,

оставили семейните легла

със своите гърди ще я покрият.

 

Мъжете не сънуват от любов,

а тя ги изкушава многолика

и нейният нестихващ властен зов

на смърт и на рождение ги вика.

 

 

 

ПАРИЖ МОЙ…

 

Изящно тънък като статуетка,

изрязвана с игла под силна лупа,

монументален като сфинкс, и пъстър –

огромна ботаническа градина,

привидно глупав като шут, и мъдър –

като езика на един народ старинен,

летял във времето безкрайно дълго

и закопнял за младост на ела,

Париж мой,

тъжна моя птица,

със остарели за небе крила!

В „Лидо“ с костюми като Крез богати

и с гладни просяци

като метрото нощем,

с безброй реклами пищни и безплатни,

с целувки, за които плащат още,

с момичета като небе бездънни,

с художници – най-силната магия…

Париж – една огромна чаша вино,

която бавно

цял живот ще пия.

 

 

 

СТОЯ КАТО ТРОХА СРЕД МЪХ И ЛИШЕЙ

върху безкрайна каменна брада.

Под мене някой затаено диша,

говори и звъни…

Не е вода.

А по наклона камъните пеят

с отключени нечути гласове:

и ягоди от тази песен зреят

и див козел по мрамора кове,

в планинско езеро пъстърва скача,

и спи лавина, и шепти насън,

и бор ранен със тежки сълзи плаче

и сълзите му имат златен звън.

Чудесни звуци, в мене останете!

За първи път ли чух

поток такъв?

О, стихове,

не сте ли гласовете

от скрития поток на мойта кръв!

 

 

 

СЪПРОТИВЛЕНИЕ

 

Да крачиш само – е съпротивление.
Да влезеш във вода, в огън – пак.
Нестигнатата цел – съпротивление.
Постигнатата – носи негов знак.
И плуга,
и ракетата,
зърното,
и труса нейде в земните недра,
прибоя на морето…
Как животът
това съпротивление побра!
Плътта ни не е ли съпротивление?
А мисълта?
А чувството за дълг?
Съпротивление е съвестта.
И бреме е.
Ама какво без нея бих могъл?
Часовниците като белезници
заключват китката ни за това,
което все да правим сме длъжници.
Кое ни неусетно окова,
че все вървим и все вървим нататък,
където свети онзи ключ –
мечтата.

 

 

 

Из „Атанасни басни“ (Избрани басни, 2023)

 

 

ОГЪНЯТ И ВОДАТА

 

– Какво е според тебе свободата? –

веднъж попитал Огънят Водата.

– Това е да пътуваш вечно. Ето,

безкрай – между земята и небето.

– Но аз като тръгна да пътувам,

веднага викове на ужас чувам.

Увлечена, Водата рекла: – Лесно!

Прегърнеш ли ме, ще летим чудесно…

Но знаел Огънят, да си свободен,

търси къде и за какво си годен.

И че да си свободен, няма нужда

за нищо да приемаш роля чужда.

– Вода и Огън – рекъл – не се смесват,

че мигом стават пушек и изчезват.

 

 

 

 

 

КОШНИЦАТА ОТ ПОХВАЛИ

 

Явно, че неискрени са те –

всеки кошницата му плете,

като се надява, че чрез нея

ще му е по-лесно да живее.

Кошница от евтини похвали.

Думи лесно казани не жали.

Всеки гледа нему да хареса,

а си гледа всъщност интереса

и криви по тази плетка чужда,

да оправи собствената нужда.

Струва ли си заради рахата

толкова да си кривиш душата…

Че че трае кошница такава,

сякаш само да я гледаш става –

Кошница, изплетена насила,

уж изглежда здрава, а е гнила.

Плели ли сте някога, едва ли,

кошница такава – от похвали!

 

 

 

МОНОЛОГ НА УВАЖЕНИЕТО

 

Далече съм от всякакво съмнение –

не съществува друго Уважение.

Щом онова, което ме създава,

не е възможно да се подражава.

То може да е едно или дребно,

но винаги е вътрешно потребно.

И създаде ли трайни интереси,

не може никой друг да се намеси.

Излишно би било и да се лъжем,

че някой уважава, щом е длъжен.

Кой би бил синоним на уважение?

Навярно – вътрешното убеждение.

 

 

 

 

 

МОНОЛОГ НА КЛЕВЕТАТА

 

Иди, че затвори вратата

на Клеветата?

Къде съм аз – никой не знае.

Дали въобще врата това е?

Защо ми е врата, когато

(от всички вече е признато) –

минавам там, където искам.

Не ме интересува риска.

Непредвидима съм, безплътна,

безкрайно тиха, ала тътна.

Докато разберат какво е,

постигнала съм всичко сове.

Комуто съм необходима,

той само знае, че ме има.

 

 

 

ОПАШКА, ДЕТО ШАШКА

 

Видяхме го, но де се е видяло
опашка да върви сама, без тяло!
А беше, беше някога юнашка,
а беше за завиждане опашка.
И да ѝ беше тялото мъничко,
то имаше си, имаше си всичко.
Сега е и проскубата и бедна –
от всичките опашки е последна.
Сега е и без армия, без флота.
Изобщо – непригодна за живота.
И няма граждани, а поданици само.
Безволието сякаш е голямо.
Та кой ще уважава като цяло
опашката, останала без тяло.