Романът „Сбогом на илюзиите” (изд. „Български писател”, 2014 г.) на Никола Статков е събитие в съвременната българска литература. На първо място заради тематиката – съдбата на едно семейство новобогаташи на фона на мизерията. Фон на мизерията е умиращо българско селце, всъщност типично българско село.
Чрез прекалено идеализираната, струва ми се, героиня са въвлечени в сюжета двама представители на днешната действителност – единият, Доктора, е бивш партизанин, преживял своята драма по времето на социализма, а другият е Писателя. И двамата са резоньори на автора. Чрез тях той е изразил в определено публицистичен план своите несъгласия с днешното състояние на българското общество. И двамата му герои са страдащи хора, състояние характерно за всички честни и мислещи люде днес у нас.
Семейството на новобогаташите – Таня и Ачо , е също типично, но не съвсем. Авторът се е опитал да открие и нещо добро даже и в това отвратително явление. Похвално, макар и безсмислено усилие. Тъй като да си преуспял „бизнесмен” у нас, сега (а само сега ли?) означава да си завършен негодник. В романа е показана уродливата ни действителност и с такива делнични факти като партийния рекет, например.
Книгата има недостатъци в сюжетостроенето (стар като литературата ни проблем), втората сюжетна линия – Докси – няма никаква връзка с действието, а служи само като още една илюстрация за катастрофата, в която е натикана нацията. Но пък публицистичната линия, осъществена чрез несекващите тиради на Доктора и Писателя е определена сполука. Защото страшните въпроси на нашето трагично време трябва да звучат в литературата ни. В истинската литература, сега защитавана само и единствено от СБП.
Останалите, тези, които даже се самоопределят за единствената уж литература – псевдомодернистите, властващи в окололитературното пристранство, – не допускат страшните обществени въпроси дори да припарят до перто им. Те, имитаторите, всъщност са агитатори и пропагандисти на неолиберализма. В техните книжни сурогати, макар че авторите им иначе добре поминуват в страната ни, липсва и най-микроскопичния намек за геноцида над българите, ужасяващата и невиждана досега в нашата история бедност и безизходност. И става така, че в текстовете на „писателите” на най-бедната страна в Европа за бедност дума не се издумва…
Под предлог, че литературата ни се нуждаела от някакво си „модернизиране” те се превърнаха в разрушители на светите ни литературни традиции.
От какво „модернизиране” се нуждаеше тя, при положение, че с творбите си автори като Васил Попов, Павел Вежинов, Богомил Райнов и още колко имена, бяха на световно равнище? Целта бе друга – от литературата ни да бъде заличена социалността и обществената критичност.
Романът „Сбогом на илюзиите” е една от най-силните творби, издадена у нас напоследък. Тя е реална, смела и откровена картина на драмата на България, а Никола Статков е сред най-талантливите съвременни български писатели. Тайна на успеха на този роман се крие и в защитата на нравствеността, в отказа да се хули и отрича безогледно и безродно времето преди началото на т.н. „преход”.
А дали не е настъпило времето да се разкаже вярната история на това време? Отказът да се разказва за него – нашето вчерашно минало, нашето настояще, бих окачествила като предателство. Нека не звучи ретроградно, но съм сигурна, че огромно мнозинство българи вече си задават въпроса – какво загубихме с НРБ?
Е, вече е ясно какво загубихме, но все още не сме си отговорили как се случи това. Романът „Сбогом на илюзиите” е до известна степен отговор на този основен въпрос на нашето време.
Една от героините в романа – младата, хубава и безогледно алчна Нора, успява в своя поход към богатството и нелепо умира. С името на тази героиня продължава шествието по българските земи на Ибсеновия персонаж от всеизвестната му драма. Преди повече от сто години Вазов създаде един роман-предупреждение. Според живота, който живеем, Нора бодро крачи напред, макар че в романа намира своята смърт във ваната. Някак си твърде лековата е такава смърт за това своеобразно Зло. Да, възмездието идва винаги неочаквано, но като наблюдаваме безкрайно стадо негодници, които ограбиха живота ни, имаме усещането, че то прекалено дълго се забавя. Но нека вярваме, че е неизбежно.
„Сбогом на илюзиите” не е роман за напразните илюзии на Нора, на Таня или на Ачо, романът подсказва друго – време е да се разделим с илюзията, че съществува някаква си демокрация, която ако е добре стопанисвана, правела хората щастливи. Капитализмът, както и да го наричаме, си остава капитализъм. Да приемем, че след определена степен на насищане алчността се трансформира в добротворчество е илюзия, с която трябва да се сбогуваме. А литературата ни трябва най-сетне да започне да показва всичките тези процеси. Знам че е страшно и знам, че е трудно… Впрочем този роман не би бил публикуван в никое друго издателство, освен в „Български писател”.

Мария Узунова