Виолета Станиславова за  поета Йордан Янков

25 май 2016 г. – 5 години от смъртта на поета ЙОРДАН ЯНКОВ

8 юни 2016 г. – 80 години от рождението му

На 8 юни 2016 г. Йордан Янков (1936-2011) щеше да навърши 80 години, но  на 25 май 2011 г. през нощта, съдбата реши друго.

Той беше не само талантлив поет, автор на повече от 17 поетични книги, но и обаятелна личност. За него духовните качества търпимост, състрадание, отговорност, дълг не бяха просто думи. Изпълваше ги със съдържание. Притежаваше ги. Точно защото беше скромен и разбиращ, не си позволяваше да досажда и притеснява околните. Имаше чувство за мярка. Умееше не само да отделя зърното от плявата, но и да пази душата си от вредни външни влияния, което му помагаше да се абстрахира и съсредоточи върху мислите си, да даде воля на въображението си и да напише изящни и мъдри стихосбирки – „Описания”, „Сюрреализми”, „Барелеф”, „Вертикал”, „Епизоди”, „Резонанс”, „Прагове”, „Видяното” (мемоари), „Изречения” (фрагменти)…

Йордан Янков обичаше словото. Пазеше го и учеше другите как да го опознават. Беше заобиколен от книги и четеше непрекъснато, със страст. Прекланяше се пред българската и световната класика. Особено пред руската. Интересуваше се и от новите световни литературни тенденции и автори. За него бе събитие да се разхожда из книжните тържища и да рови в кашоните с преоценени книги. Винаги бързо откриваше най-ценните, след това търпеливо ги подвързваше. Доставяше му удоволствие да се грижи за тях, да ги почиства, да изправя смачканите страници, да ги облича в разноцветна подвързия и да залепва тънък конец за отбелязване на страниците. А после ги редеше на купчина и ги оставяше да изсъхнат, като се взираше в тях с възхита. Вършеше това с такова свещенодействие, сякаш участваше във висш тайнствен ритуал. Няма книги, купени по този начин, които да не са естетически оформени от неговия вкус и ръцете му, и да не са поставени на точното място в огромната му библиотека. Обожаваше ги. Те го спасяваха от действителността. Четеше неуморно, денонощно. Имаше навика да препрочита по няколко пъти любими автори. Беше се превърнал в ходеща енциклопедия. Сърдечните му приятели знаеха, че ако се двоумят за някоя книга, трябва да се обадят на Йордан. Неговата ерудираност караше събеседниците му да се удивяват как е възможно човешкият ум да побере толкова всеобхватни познания. Това ги задържаше при него с часове.

Разказваше завладяващо случки, придружени с чувство за хумор, от посещението му във Франция. За приключенията, когато е обикалял през огромната руска страна от китайската граница до Чукотка. Зяпнали като деца, ние с Нина, съпругата му, се смеехме и го подканяхме да ги напише, а той обещаваше да го направи и беше започнал.

Няма друг поет, просветен и задълбочен познавач на творчеството на едни от най-изявените и талантливи съвременни български художници – Иван Димов, Атанас Василев, Тома Трифоновски, Иван Нинов, Георги Янакиев, Алцек Мишев, Димитър Донев, Георги Трифонов… – от Йордан Янков. С тях той имаше дълбоко и искрено приятелство, останало непроменено и поддържано до края на дните му. Като компетентен познавач на творчеството им (самият той рисуваше), написа книгите „Утринни ателиета”, „Художниците”, „Генко Генков – бунтът на цветовете” на естетическо и високо професионално ниво, което вдигна летвата на мемоарното писане и което трудно би могло да се надмине. С времето те ще стават все по-ценни, защото носят живите свидетелства на един чувствителен и проникновен дух.

Стиховете му, вплетени в мелодии, изпети от талантливи български естрадни певци, ще останат незабравими. Над 1000 са песните, създадени заедно със Зорница Попова и други български композитори, които и да ден-днешен продължават да се излъчват от ефира на българските радиа. Негови са шлагерите „Слънцето е в моите коси” и „Петнадесет лалета” в изпълнение на Мими Иванова, „Дон Кихот и Дулсинея” на дует „Ритон”, „Боса по асфалта” на Роси Кирилова, „Жива вода” на Йорданка Христова, „Огън за двама”, „Не знам дали си ти”, „Минах край една любов”, „Не отнемай всичко” на Лили Иванова, и още, и още…

Писател, отдаден на творчеството, той преведе книга на Сумако Фукао „Лампа и цветя” – първия преведен японски автор в България; Франсис Жам „Утринна благовест” – осъществил мечтата на Дебелянов да преведе Франсис Жам, и десетки, стотици още стихотворения…

През 1993 г., заедно с Николай Захариев, Йордан Янков става съосновател и директор на единствената у нас частна Свободна академия за изобразително изкуство „Жул Паскин” – училище, създадено по образец на западноевропейските частни свободни академии, където се кандидатства след завършено средно образование, а дипломиралите се придобиват професионални знания и умения. Не случайно един от  председателите на Съюза на българските художници Любен Генов е възпитаник на първия випуск на Академия „Жул Паскин”.

Йордан Янков бе основател и главен редактор на книгоиздателство „Парабола”, специализирано за западноевропейско изкуство на ХХ век.

Още много неща могат да се кажат за Йордан Янков – носител на високо държавно отличие „Кирил и Методий” І степен за принос към българската култура; на престижните литературни награди „Захари Стоянов” и „Добри Чинтулов”, носител на наградата на СБП за 2000 г. (за книгата „Художниците”), Почетен гражданин на Сливен… Но отличията не му бяха самоцел. Те сами идваха. А той не ги размахваше пред очите на колегите си.

Каквото и да кажем за Йордан Янков сега, думите няма да са достатъчни да изразят загубата ни. Ще остане сътвореното от него, което да ни напомня за духовния му свят, изпълнен с мъдрост, съзидание и красота.

Виолета Станиславова

Йордан Янков

СЛЕПИЯТ БОРХЕС

Дъждът се вкаменява сред площада –

тайната върви към друга тайна

и бастунът

се отказва да те води.

Стени от тъмнина се трият

по челото ти –

светът се разширява на дълбоко

и лежащите

пътеки се изправят.

И вече сам създаваш туй,

което трябва

да достигнеш – любопитната представа го

опипва с черни пръсти.

А нощите и дните сменят

своите места

встрани от тебе.

КАРТИНА

В памет на Генко Генков

И пак сме голи, както сме били на съмване –

нощта с горещи пръсти е разнищила последната

ни дреха.

Навсякъде еднакво електричество – и всяко

кътче от пейзажа е лице и тайна.

Художникът е въплътил в пространството

дъха си – огнено кълбо, което се търкаля

по платното.

И багри – шепа полудели въглени, изписани

срещу безпътен вятър.

ТРИ ЕПИЗОДА ЗА ВРЕМЕТО

І

Дали не е в това, че от прозореца до

пътната врата са примерно

петнайсет крачки.

От нещото до нещото

се излежава време –

ако неочаквано нещата се размърдат,

времето се разтопява помежду им.

Защото то е необходено

пространство –

сядаш на ръба – очите ти все още

виждат

това, което зад гърба ти вече е

неосезаема картина.

ІІ

Реката – гола – се търкаля между

ниските си брегове – небето, залепено

на гърба й, се троши под тежестта на

върбовите сенки.

Без памет за далечен извор, без

представа за неотменимо устие, реката

се разлива под мостовете,

които всъщност

са земя, прескочила водата.

Сега й казваш добър ден, там някъде

надолу ще й кажеш добър вечер – времето

се разполага между бреговете, които

то самото си чертае.

И само то единствено успява между

тях да мине.

ІІІ

Тук има само мигове –

останалото време

е сътворено отвъд траверсите –

там всичко

е опипано, видяно, чуто.

И осветено

от студено електричество,

пристигащо

с накуцващите стълбове от

хоризонта.

Когато се стопи денят,

нещата се

размесват – миговете

стават часове

до късното завръщане на влака,

препълнен с пътници,

лишени от

възможност да пресметнат

времето,

което под обувките им

се спотайва.