Емилия КАМЕНОВА
„Под игото“ е романът, който българинът е чел, познава неговите герои или ако погледът му е бегъл, поне е убеден, че това е едно от Големите произведения на националната литература. „Нова земя“ е творбата, обгърната от непопулярност.
„Под игото“ е носталгичната книга на емигранта Вазов. В нея той не е свидетелят и е обвиняван, че е напуснал България, когато е започнала финалната права на кипежа, а други са преживели погрома. В „Нова земя“ с главния герой Найден Стремски визира себе си и започва един много различен за литературните очаквания път във времето. И в двата романа водещите герои се появяват внезапно. В „Под игото“ Кралича нахлува в патриархалния бит и става човекът, дошъл отвън, който преобразява съдби. В отделни романтични ситуации той е и спасителят. В „Нова земя“ Найден Стремски авторът също е спасител, но всеотдайността му остава достояние само на фамилията. Така в „Под игото“ спасението носи в себе си опозицията: зависим човек – властник, а в „Нова земя“ е в контекста на личната волеизява да се помогне. Оттук вторият роман губи епичния си формат.
Същото се открива и при представянето на родовия свят. Така както в „Под игото“ се разкриват отчетливо семействата на чорбаджи Марко и чорбаджи Юрдан, то в „Нова земя“ Найден Стремски е също човек на рода, в духа на приключенския екшън гради семейство и то се превръща в неговата крепост. И ако всичко това е на плоскостта на битийното, голямото различие между двете книги е в историческия план. Личности като Паисий, Левски, Раковски, Каблешков са на пиедестала на националната памет и върху образите им не пада сянка. В „Нова земя“ княз Дондуков, княз Александър Батенберг, Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич са лицата на официалната власт, които нямат излъчването на тези от пантеона. Дори и враговете в двете книги имат различен тип присъствие. По един начин се възприемат поробителите, предизвикали старозаветното „Око за око, зъб за зъб“, и новите политически лица в началото на новоосвободената държава, чието ускорено развитие ражда и деформациите. В този смисъл емпатията към „Под игото“ е много силна и очакването „Нова земя“ да се възприема като продължение на „Под игото“ е подвеждащо. По-скоро „Под игото“ условно чете „Нова земя“ и се чуди какви промени са настъпили.
Това, което устойчиво присъства в романа класика е страхът. Малкият страх е в дома, големият е публичен. Родствен е ужасът при бягството на белочерковчани в разгара на Руско-турската война и последвалото опожаряване на града. При тези събития Вазов отново не е присъствал, но се е доверил на спомените на майка си. От този момент в „Нова земя“ страхът се „свива“ до отделните лични изживявания и превъзмогването на изпитанието, но се губи голямото платно на катастрофата. Трагичният контрапункт на метафората за „пиянството“ е „пробуждането“. Най-връхната точка в тези редове са дълбоко витални, защото очертават историческата тенденция – Освободителната война. След като свободата става факт, всеки има своята правда. Нагласата е, че за изстрадването трябва да има възмездие, тема, която от възрожденската литература трупа съчувствие. Отварят се възможности за бързо и незаконно забогатяване, за което стопанската история отдавна се е произнесла. Оттук се променя гледната точка за възприемането на лудостта. Лудите глави в навечерието на Априлското въстание не са съпътстващите Съединението, а Боримечката мъдрува: „Бунтовете ги правят луди глави, затова и лудости стават.“ Така в друг аспект в „Нова земя“ акумулира енергия криминалната линия, която е далече от възторга на победата. Заедно с това, атакуван, че е политически пристрастен, Вазов дава своята оценка за властниците. Алеко Богориди – „плака“, „напусна“, а Гаврил Кръстевич гледа придружаващата го след приключването на управлението му Недялка Шилева с отвращение. По силата на инерцията от „Под игото“ се изисква патетично-романтичното утвърждаване, а то не се случва. Масовката изживява празника, политическите сили влизат във формулата на успели и неуспели, а Вазов търси балансирания изказ. Това се забелязва нееднократно в романа. Като никога не се забравят големите противоречия между него и Захари Стоянов, именно Вазов дава една от най-запомнящите се оценки за „историческия овчар“, както го нарича: „С една дума той убиваше една репутация; с един епитет – една партия.“
На фона на тълкуването на проблемите, към което Вазов е пристрастен, се откроява масив от литературни позовавания, което прави двата романа не само цитиращи, но и разкриващи по свой начин самото „четене“. В „Под игото“ отчетливо присъства западноевропейската и руската литература. Бяла черква чете класиката и се чувства партнираща на литературните шедьоври. В „Нова земя“ отново се чете западноевропейска и руска литература, но се преминава и през фиктивното четене. Появява се популярното, което няма как да бъде открито в „Под игото“.
Особеното в „Нова земя“ е малкото, но тектонично място, което заема Христо Ботев. Пет години преди издаването на романа Вазов е написал известната си критическа студия за него. Той не може да се оттласне от преките си впечатления като съвременник на воеводата. Сътворил е стихове за него, които се пеят от цяла България, но отказва да приеме позицията му като тълкувател на епохата. Той предупреждава, че масовката профанизира – слепият Колчо изпълнява с флаутата си в разделената родина Ботевата молитва, при започването на политическата си пропаганда поп Кън, предвождащ ордата си от съмишленици, пее Ботевата молитва, а след това се преминава към „Радецки“. Пеят я при Съединението гимназистите със социалистически уклон. Миксирането между високото и карикатурното е в пълна мяра и всичко е принизено. Това обаче е поредният негативен нюанс за „Нова земя“. Дори и предателствата в „Под игото“ не са така пошли. Полага се поредният щрих при разминаването между двете книги.
Той особено изпъква в епистоларния пласт на романите. В „Под игото“ писма се губят, подменят, шпионин пише до революционния комитет, а дори тези, свързани с Рада, естествено се вписват в контекста на посветеността на идеалите. В „Нова земя“ писмата обрисуват обществената атмосфера, но над всичко е интимното споделяне. Епистоларността се опитва да разреши затрудненията на драматургията.
Едновременно с това персонажите в двата романа преминават в значими периоди през границата и могат да бъдат определени като з а в р ъ щ а щ и т е се хора. Преди да стане Бойчо Огнянов, той е Иван Кралича и като избягал заточеник от Диарбекир търси временно спасение при чорбаджи Марко. Найден Стремски след дълъг период далече от родното се връща, за да попадне в кипежа на събитията, съпътстващи прехода от Освобождението към новите времена. Г-н Фратю също минава границата и стига до Влашко, за да си дойде още по-смирен, като остава трагикомична версия на конформизма. В „Нова земя“ Боримечката, отишъл отново там, се превръща накрая в завършен политикан. По-различно стоят другите българи –псевдоконтовете Веригаров и синът на Рачко Пръдлето, подвизавайки се като Брадлов, които редактират биографиите си.
Същевременно, когато се появят съдбовни сблъсъци, и в двата романа се намира разрешение. Така и в „Под игото“, и в „Нова земя“ прозвучава темата за дуела. Аристократичното при него като норма за решаване на конфликтите е привлекателно, но не стига до очакваната развръзка. Чуждите модели трудно действат на местна почва.
Нерядко е писано и за неосъществения дуел между Иван Вазов и Петко Славейков. Вазов е убеден, че благородно се е извисил, но Пенчо Славейков заедно със съсипващата си статия за „Нова земя“, обявявайки романа за тържество на глупостта, отново напомня за неслучилия се дуел и дава своя принос към разказа за Вазов беглеца. По същество Славейков тук атакува Вазов заради образа на Бойчо Огнянов, който, според него, само бяга и не върши нищо друго.
Дори и да се впишат в романтичната формула на дуела, женските образи общо взето не вълнуват критическата рецепция на двата романа. Обяснимо повече внимание получава Рада. В „Нова земя“ Драга Филович/Лостарева е фаталната жена, а Вазов има предпочитание към антиподите. Невянка е доста прозаичната самодива, която Стремски спасява в Балкана при бягството от турците. Проблемът е, че е предсказуема и попада изцяло под сянката на мъжа си.
Докато дойде самостоятелната жена, в „Нова земя“ преминава сюжетната линия за православното мисионерство между мохамеданките. То е съкровена тема и за Вазов, а с монтирания в романа пътепис за изкачването на връх Ком се разкрива една история, която следособожденската действителност познава, но не обича да признава. Иван Вазов изживява любовния си роман с Параскева, също покръстена туркиня. Заради общественото мнение отношенията са прекратени, но заедно с болката е създадена поемата „Зихра“.
Обратно, много силово действат другите, при които в свободната родина се изявява синдромът на слугата господар. Той има тъмната страна на забогатяването си, но обществото е толерантно, въпреки че уважението не съществува. Без да бъде слуга, забогатяването при Боримечката също преминава през заграбването. От един от символите на въстанието в „Под игото“, той в „Нова земя“ се стреми да премине от втория към първия план на изображение. Станал е депутат в Първото велико народно събрание, а при Съединението, на приема в руското консулство, Боримечката е в свои води и вече е Иван Тодоров. Опиянението е поводът той да диктува телеграма до руския цар. Това е словото на низините, обърнато към върховете. Така при Съединението се налагат като действащи лица Боримечката и престъпникът Рангел, но линията на изключителните фигури е в „Под игото“. В „Нова земя“ подобна личност е Цветанов, зад когото прозира Константин Величков, верният приятел на Вазов. Като водеща обществена фигура по-силен е като присъствие и морален императив в своите разговори със Стремски, а избледнява при акта на Съединението. Така „Под игото“ остава при високите идеали, а в „Нова земя“ нахлуват заедно с обществените каузи и страстите на деня.
При тези амплитуди неизменно се преминава през сенчестите страни на националния характер. В „Под игото“ действат механизмите на откровеното предателство. Иванчо Йотата: „ обаждам дръзновено“, Михалаки Алафрангата напътства Стефчов: „ОбадЈ, обадЈ: ще сториш голяма услуга на населението…“ По-късно съмнението, че Бойчо Огнянов ще влезе в невъстаналия град Бяла черква, предизвиква Стефчов да е нащрек: „Трябва по-скоро да се каже…“ Пътуването на Бойчо Огнянов след разгрома на въстанието е също сред локалните предателства. Планината вече не е пространство на свободния дух, а поле на „обаждането“.
В „Нова земя“ предателствата идват след отделни персонални сблъсъци. Тук отчетливо се открояват престъпленията. Парадоксът е, че наказание няма, защото се изпълнява възмездието. Очакваните високи тонове на опиянението не прозвучават. Отношенията между политическите сили са на победители и победени и „пиянството“ от „Под игото“ в „Нова земя“ е в кръчмата „Марково коляно“. Радикалното събитие е извело на светло опасни хора, които бързо се приспособяват към новата ситуация.
На тази плоскост намира и мястото си темата за социализма, която епохата патетично коментира. В „Под игото“ негов представител е Кандов, който говори неразбираемо за околните – теоретизира и думите му се разминават с езика на всекидневието. Загива за свободата, но остава различният. В „Нова земя“ Вазов отказва да приеме тенденциите на новото време, но към него се налагат изисквания – трябва или да остане в канона, или да бъде безкрайно адаптивен.
Преди всичко – „Под игото“ остава с вълнуващото доближаване до времето на голямото противодействие и последвалата покруса, маркиращи пътя към свободата. „Нова земя“ е другият разказ – за продължението и хората, които могат да градят историята си, през каквито и подводни течения да минават.
