ПИСМО ДО БАТЕ ГОШО

Здравей! Помниш ли ме – Анито на Дичката от първия етаж. Пораснах с вашите историите за океани, кораби и крайбрежни кръчми. Не се оплаквах, когато трябваше да ви сервирам чай ( баща ми се върна от Фолкленските острови и отказа кафето), салатата и ракията бяха задължение на майка. Ако не знаете, моряците пият кафе, в нашия случай чай, по цял ден, гроздовата гасят с чешмяна вода и тъгуват за морето, когато са на сушата. А и пушат като комини. Тетрадките ми винаги миришеха и учителките ми се караха, но аз не се оплаквах. Обичах да ви слушам и да те гледам. Какво друго да правя. Навремето 15-годишните бяха големи да играят пред блока и малки да излизат сами. Затова баща ми повери отговорността си за мен на теб. Ти ме водеше навсякъде: на футболни мачове, на ресторант, на среща с колеги. Всички питаха: „Това новото ти гадже ли е?”, а ти отговаряше: ,, Не, тя е дъщеря на приятел” и се грижеше за мен, както обеща на татко. Защото думата на моряка е закон. Когато бях наказана, което се случваше често, отивахме за риба. Първо канеше татко с думите, че сега е сезонът на паламуда, че съседът хванал сафрид, или рибарите от таляна уловили толкова скумрия, че не им стигнали кошовете. Баща ми отвръщаше, че се е нагледал на море и вмирисал на риба, но ме пращаше с теб за компания. Докато си спомни, че не трябва да излизам, ти беше запалил колата  и пътувахме към Рибарското селище.

В бунгалото, в което имаше място само за разтегателен фотьойл, държеше въдиците. Слагахме червей, някой път царевица и ги мятахме. Риболовът  беше нашето бягство: аз бягах от къщи, ти от ежедневието си. Седяхме, наблюдавах разтвореното синьо на морето, а ти рецитираше Шекспир. Научи ме да разбирам поезията, да обичам книгите и да търся скрития смисъл на думите… Създаде целия ми свят. Досещаше се, че съм влюбена, нали? Какво като бях малка, а ти на тридесет. Знаеше ли, че си представях нашата сватба? Аз с дълга, бяла рокля,  ти със син костюм. Гостите ни чакат на някакъв кораб, а когато си тръгнат, се отправяме на сватбено пътешествие. Спираме във всяко пристанище, в което си бил с момичетата, които те чакат и умират от завист, аз пък от кеф. За тях научих, като подслушвах пред вратата. Тогава разбрах какво означават думите ти: връщам се с куфар, пълен със спомени.

Понякога, докато чакахме да се размърдат плувките, ми разказваше вицове и тихичко се смеехме, да не подплашим вечерята. Ако имахме слука, майка пържеше попчета, зарган, понякога лефер, а най- често цаца.

Една сутрин, след няколко години, на посрещане и сбогуване – какъвто е животът на моряка, дойде с нея. Тинчето – стара мома с жълти зъби. Беше огромна и кръгла. Приличаше на онези руски кукли – матрьошки, които влизат една в друга, а всички останали в Тинчето.

Знаехме, че не ти допада и дълго време я отбягваш, но родителите ти я харесваха и искаха внуци. Като добър син ти пожертва свободата си – единствената, в която беше влюбен.

A Тинчето, като благоверна съпруга, превзе личното ти пространство, задушаваше те с егоистичната си любов и те превръщаше в някой, който не би искал да познаваш. Когато ви срещах, тя грееше, хванала под ръка (своето завоевание), а ти беше намръщен и вкиснат. След това се примири (нали родителите ти бяха доволни) и се насили да я обикнеш. Роди се Мария, красива като теб. Ти се радваше на бащинството и отново се усмихваше. Вече бях спокойна. Завърших образование, започнах работа. На първия рожден ден на сина ми татко каза, че вашите са се споминали.

Тинчето нямаше търпение да се разведе с теб, докато си на плаване, да получи родителските права за Мария и да те лиши от бащиния ти дом.

Не е могла да прости и е чакала момента, в който ще платиш за безлюбовието, за веселия нрав, за красотата си. Никой не може да обича насила, а ти толкова търпеливо се стараеше!

Години наред ти, бате Гошо, живееше по корабите. Когато се връщаше, отсядаше в бунгалото, или спеше в лодката. Всеки ден се опитваше да видиш Мария. Майка каза, че накрая си се пропил от мъка. Шиел си мрежите на рибарите и си давал парите си за вино.

Прости ми, че не дойдох… Че извръщах глава, щом те срещах. Срамувах се да видя подобието, в което една безсърдечна жена беше превърнала моя герой. Очарователният и безгрижен мъж, който жените още очакваха на някое пристанище. Страхувах се, че и ти ще се срамуваш да ме срещнеш. Всеки ден видът ти ставаше по–неугледен, а ти все по-пиян… Беше забравил, че търсиш Мария, беше забравил кой си…

Рибари намерили лодката ти, оплетена в мрежите им. Тялото ти престояло във водата седмица. И тогава не намерих сили да дойда. Затова ти пиша днес. За да се сбогувам. А как се сетих ли? Намерих в мазето кутия с телеграми, които не съм ти изпратила.

P.S. Сега седим на нашето място с Мария. Исках да ти донеса цветя, но баща ми щеше да каже, че това се лигавщини. Затова изпържихме барбун, отворихме вино, дори ти запалих цигара. Рибарите стегнаха и боядисаха лодката. Смениха името от Офелия на

Свети Георги. В бунгалото още стоят въдиците. Твоята подарих на сина на Мария.

С обич Ани!