Станислав ПЕНЕВ
Животът ни е мил… Мил и скъп… Като „Мила, Родино”… Като „Мили са ми планините и на север, и на юг…” Като милата майчина милувка, която прави всеки един от нас щастлив – дори само споменът за нея е достатъчен…
Мил е животът ни. Мил, много мил – в безмълната тишина на улиците, която гали като пух или като дланта на мама, като всичко най-свято и вълнуващо в детството (с прохождащите ни сетива, с първите вълнения на мисълта, с първите чувства и… с първите стъпки – като първите капки дъжд: преди да сме поели най-чистия въздух, изпълнен с озон, дошъл с дъжда.
Животът те прави щастлив (и тогава) и днес – донякъде и постоянно… Завинаги, но едва ли завинаги. Навярно това няма да е съвсем за кратко (а просто – докато има живот на Земята)…
… Тишината… Милата тишина на скъпия ни живот.
Тишина на надеждата, на очакването, на онзи вик – викът на съзнанието и вдъхновението, на чувствата и мисълта, който сега и днес отеква и в тишината на света. С една отговорност, която ни прави хора.
Вик на човека, разбрал себе си и видял живота в себе си като ценност.
И като образ на всичко, което му е мило: „Мила, Родино”, „Мили са ми планините…”, мило ми е „Мило(то), мое Отечество…”
Един живот в тишината на времето и в тишината сред тишините. Един живот, който може да се нарече очакване на глътката звук (или само на надеждата за въздух) или на шума (т.е. на утрото), на началото (на първите крачки) на нов(ия) живот…
Животът с ново(то) отношение към най-милото: дом, семейство, приятели, близки хора – хората на света…
Една смълчаност (чисто мълчание) като смълчаността на нашите часовници, които не спират, макар и да не тракат, а и да спрат – времето си тече…
Мълчаливите мълчаливци на живота ни – малките (големи) часовници… … Днес в 9.00 часа, утре – в 10.37, в други ден към 11.01 се усещаме, че ги има и че ни показват как вървим с времето напред – в самото времето, в пространството, в собствените си измерения, наречени „наш живот”, в който мълчанието е начин на изказ и волева проява – в контекста на съвременността.
Часовници – мълчаливи, но не и на мълчанието!
… Мълчаливо е времето, то си тече – тече и изтича и само ни кара да се вълнуваме и да го търсим… Да го търсим под лупата на ежедневието, докато в нас затрепти надеждата: един живот, едно време, една истина…
С „Мили са ми планините и на север, и на юг”. С „Мила Родино”…
С мила ни е нашата България – скъпата ни Родина, Родина и на скъпия ни живот.
Живот за живота, живот за всеки в пределите на българската духовност и на българското „аз”. Тук във времето и отвъд него: преди, сега и в бъдещето…
За да можем да кажем: „Обичам себе си и народа…”, „Обичам хората, които са като мен и нямат нищо повече от себе си.” „Обичам те, Отечество”.
Българи – да се обичаме!
23.04.2020 г., Варна
