ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА — ДОКЛАД ОТ ЛЮБОМИР КОТЕВ

АПРИЛСКА ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ 2016 г.

ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА  — ДОКЛАД ОТ ЛЮБОМИР КОТЕВ


Литературната критика

Любомир Котев

 

Държа да уточня, че не се изживявам като критик и не желая да бъда възприеман като съдник, а още по-малко като проповедник. Ще ми се като Мицкевич да пиша каквото чувствам, да бъда непредубеден и откровен, макар да се досещам колко непостижим е красивият жест. Друг подход  е неуместен, щом и аз като всеки от вас въпреки парцаливото ни битие, продължавам да вярвам непоколебимо, че красотата и добротата ще спасят света. Обобщавам без да се двоумя, защото във всяка от книгите, които изчетох, жаждата за полет, извисяването на духа, копнежа по светлината, са щит срещу простотията, пошлотията и мерзостта, в които се давим. Мога да констатирам със задоволство, че почитта към литературата, тъй категорично засвидетелствана от авторите, възкресява забравените или поругани ценности, спасяващи ни всякога от деградация. Написал бях, преди време, повлечен от еуфорията на прехода, че глутницата от литературни критици вече я няма, защото тези синове на своето време или жертви на злокобното безвремие  знаеха кое е правилно, но не знаеха кое е хубаво. Слава Богу, че е тъй, разсъждавах дълбокомислено, защото идеологията подменяше нелепо естетиката в писанията им. Но сега като се сгромоляса моралът ни, а блянът по красота повехна, виждам че съм сбъркал. Мисля, че естетическото възпитание, дори ако е насилено или обременено от съмнителни истини, е за предпочитане пред отчайващата бездуховност и изпеляващите протуберанси на чалгата. Литературната критика, каквито и да бяха кусурите й, противостоеше на пошлото, низкото, грозното, търсеше спасителната алтернатива, откриваше нови хоризонти, опазваше някак и морала, и естетиката…

Красноречив пример за това са неостаряващите текстове на неостаряващия Чавдар Добрев. Сигурно е, че тези текстове ще останат непреходни както заради изследователската страст и концептуалното мислене на Чавдар Добрев, така и заради моралното послание. „Времето на разказвача” е от книгите, писани цял живот, но някак между другото, без да усетиш сякаш, че споделяш съкровения било в рецензия, било в случаен отзив или по-задълбочено изследване. Така е, защото авторът се вглежда в написаното от приятелите, чете и препрочита, анализира произведенията им, експромтно понякога,  друг път след дълго осмисляне – за да представи  най-пълно поколението от края на ХХ век. Някой може да е недоволен от йерархията, която той налага – аз например се двоумя за приноса на Дико Фучеджиев и Атанас Наковски към литературата ни, а направо недоумявам, че е съсредоточил вниманието си и върху Дарина Герова, но инак съм сигурен, че никой не би свършил по-добре това. Няма как да разгърна аргументацията си, но държа да посоча поне това, че като пише за Георги Марков, той разкрива очарованието на прекрасния му роман „Портретът на моя двойник” както никой друг. Чавдар Добрев знае прекрасно, че изкуството е вълшебна игра и го показва директно или приглушено в не една от книгите си, може би най-пълно в изповедната „Забраненият плод на познанието”. И пак така, както никой друг, ни съпричастява към трагичната съдба на добрия писател и добър човек, очарователния чудак Тодор Вeлчев – Тато. Знае той и това, че вълшебната игра може да има фатален край, когато  „мъжагата с душа на дете” Тодор Велчев, който е „странна  симбиоза между Санчо и Дон Кихот”, иска да спаси човечеството, а е безсилен да опази себе си.

Светлозар Игов е поет и белетрист, артист и експериментатор, всякога съумяващ да стопли и оцвети тежкия философски текст, да го облагороди и одухотвори. Един пример за своеобразието на таланта му е  неговата изключителната книга „Призори”. Нейното великолепие, пък и великолепието на комай всяка от книгите му, се дължи тъкмо на щастливата среща на ерудита с поета, на поетичния, вълнуващ, въпреки смисловата си натовареност, художествен текст. Такава е и последната му книга „Три класически случая”, която незадълбоченият или преднамерен поглед би могъл да види като еклектична, макар че е перфектно конструирана и концептуална. Това проличава, когато твърди, че разцветът на епическия роман, засвидетелстван в класическите произведения на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев се постига „не  благодарение, но  въпреки  обществените и културни условия”.

Панко Анчев, доколкото съм запознат, продължава да се уповава на хладния разум на критика, остава си недосегаем за пагубните понякога страсти на поета, но това не е затъмнило, слава Богу, инвенцията му. Напротив, „НЕпрочетеният Тончо Жечев”, според мен, е голямата и твърде приятна изненада в тазгодишната критическа продукция на членовете на СБП. Леко притеснен бях, да си призная, когато видях, че Тончо Жечев е подреден до Ботев, Антон Дончев и Цветан Стоянов в твърде полезната инак поредица „Българският ум”, която е една находка и благородна провокация. Притеснен бях, въпреки че „Българският Великден или страстите български” е книга, която отвежда, към едно от най-ярките проявления на българския ум. Очаквал съм, види се, да прочета нещо, което е и известно, и невярно, но Панко Анчев най-неочаквано  направо разпилява известните, преднамерени или ограничени интерпретации на проблема. Напук на вменяваните ни идеологически полуистини, критикът още в началото заявява: „Чрез Тончо Жечев българският ум разшири кръга на най-важните субекти на Българското възраждане и убедително показа приноса за утвърждаване на националното съзнание в борбите за църковна независимост. Ръководителите на тази борби имат огромен принос за изработването на концепция за националната революция и модела на бъдещото обществено и държавно устройство на България.” Най-известната книга на Тончо Жечев, пък и всяка друга от книгите му, идеите му, доведени до концепция или нуждаещи се от домисляне и преосмисляне, са повод за Панко Анчев да изложи доста стройно и твърде убедително своя възглед за Възраждането, за националната революция и националната идентичност, за възхода на българската буржоазия и българския ум. Наред с това всякога и навсякъде Панко Анчев търси и открива, осмисля и преосмисля проявленията и своеобразието на българския ум, а накрая, сякаш да не остави и капчица съзнание в намеренията си, затваря тази много хубава книга с тълкувание на идеите за общественото устройство на великия българин Петко Р. Славейков…

Защо да се връщаме в миналото, щом и настоящето ни дава красноречиви примери за инертността на нашата литературна критика, която отново не може или не желае да оцени книгите, оценени от публиката, но умишлено неглижирани от нея както преди, така и сега. Пример e „Калуня каля” на Георги Божинов, писана преди десетилетия, но вълнуваща и сега като всяка стойностна книга. Натрапва се, за жалост, неотстъпчивостта, непримиримостта, ината на хора, чието време безвъзвратно е изтекло, но те решително бранят лошо съчинената, идеологически скалъпена йерархия на ценностите. Същинска гротеска е например баталията около Иван Динков, когото се напъват да превърнат в свое знаме, нехаейки че погазват принципите. А е съвсем очаквано инак, че двама от нашите автори се оказват в епицентъра на нелепия спор, защото са земляци и приятели на поета, загрижени за  отношението към обаятелната му личност и вълнуващо творчество. И Никола Иванов, и Продрум Димов – всеки по своему  бранят, опазват поета, или поне се стремят към това, но не си дават сметка, че ако е нечий той, това обезценява както личността, така и творчеството. Никола Иванов, задълбочен изследовател на живота и творчеството на Иван Динков, не би трябвало да допуска подобни уклони, тъкмо заради посветеността си. Критикът, за жалост, не смогва да укроти емоцията и губи чувството за мяра често, за да стигне до откритие понякога, а друг път до недомислия. Няма как да не се съгласиш с него, като заключава: „Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-висока поезия и изкуство”. И няма как да се съгласиш, когато обобщава: „Аз не познавам подобни стихове в световната литература, с такъв тотален хуманизъм.” Същото би могло да се каже за Салваторе Куазимодо, Вознесенски, Висенте Алейсандре, Кавафис и Бог знае кого още! А нека не забравяме и предупреждението на Атанас Далчев, че да  се обяви някой поет за хуманист, е все едно да се каже за народния театър, че е сграда. Трябва да признаем на Никола Иванов обаче, че ако се е поувлякъл той, сторил го е от непристорената любов,  категорично засвидетелствана в неговите „Литературнокритически статии и студии”. Написал е той там очерци за Андрей Андреев, Добри Тонев и Николай Милчев, разкрил е творческия им натюрел. А доколко вещ тълкувател на поезията е Никола Иванов и доколко безупречен е вкуса му, свидетелстват и студиите му за Калин Донков, Георги Рупчев и Иван Методиев. Не бива да подминем тук и по-особения ракурс към написаното от Иван Цанев, вглеждането в ранната му поезия, което е едно щастливо и плодоносно хрумване, но не бих казал същото за панегирика, посветен на Никола Радев.  Що се отнася до патоса на Продрум Димов, неговото отношение към поезията и поетите е още по-емоционално, толкова емоционално, че превръща в „изключително надарен творец” и голям интелектуалец Георги Спасов, в което не само аз, по всяка вероятност, се съмнявам…

Впечатлен съм, няма да скрия, от литературно-историческите и критически бележки на Георги Н. Николов в „Творци и време”, въпреки озадачаващия носталгичен унес. Озадачаващ, въпреки изрично декларираното намерение да се възроди интереса към „редица позабравени имена на писатели, заслужаващи внимание и имащи място в българската литература”. Изненада ме откритието, че темата за морето присъства трайно още при Екатерина Ненчева, не бях се замислял и за това, че сред най-вдъхновените маринисти е Николай Ракитин, а най-изненадан бях от талантливата поезия на Стефан Станчев, която тепърва, за свой срам, ще опознавам. Направо завидях на Георги Н. Николов, че е прочел драматичния пътепис на Павел Шатев, сюрреалистичния на Петър Осоговец и екзотичния разказ на Самуил Стрезов. Някак непонятен ми е обаче, когато се опитва да даде нов живот на поезия, чийто патриотичен патос я прави близка, но е непривлекателна и несръчна. Като се почне от Стамен Панчев, който е от „галерията скромни, но не безлики автори”, запомнен с шедьовъра си „Сине мой”, но не и с цялостно творчество, та се стигне до Кирил Гюлеметов, когото няма с какво да запомниш. А още по-драматично звучи риторичният въпрос, като е дума за Методи Вечеров, или Иван Буюклийски.

Още по-впечатлен съм от мерака на Пенчо Чернаев и Георги Майоров да се занимават с оперативна критика във време, когато тази тъй неблагодарна работа е още по-неблагодарна. Техните взирания в текущия литературен живот не са от вчера, а книгите им са плод на дълга, десетилетна работа. Импонира ми тъкмо тяхната непреднамереност, нагласата им да търсят, откриват и налагат нови имена, да насочват към незаслужено подминавани произведения. Такъв подход е нужен на литературата ни, а не папагалското повтаряне на имена, шумно хвалени Бог знае защо, или изтъквани, заради вечното ни политиканстване на дребно и прочее шарлатании. Ако искаме да превъзмогнем това печално наследство, да разбием заблудите и се противопоставим на инерцията, трябва да се уповаваме на ежедневните усилия на оперативните критици, като Пенчо Чернаев и Георги Майоров.

Най-впечатлен съм от две жени, които досега съм възприемал като поетеси. С известно подозрение разтворих „Спирала” от Красимира Кацарска, защото есеистиката ни често е безсмислено издевателстване над думите и бездушна красивост. Всичко в тази книга е облагородено и обагрено от притаена красота, Красимира Кацарска ни отвежда към чудния свят на детството, към който тя гледа винаги с непогасваща носталгия. В книгата умно и задълбочено се разсъждава за природата на изкуството и съдбата на създателя му, за всичко, което вълнува посветилият се на изкуството човек…

Не по-малко и все тъй приятно изненадан бях от книгата на Лалка Павлова „Жена Слово Космос” и си помислих, че са за завиждане нейните ученици и учениците на Кацарова. Ние нямахме този късмет, нямахме толкова ерудирани учители! Експериментът на поетесата Лалка Павлова да се втурне в лирическите съкровения, в изконния свят на други поетеси, да го види от по-особен ъгъл, да го обясни чрез една-единствена творба, респектира не само и не толкова заради ерудитския подход. На прицел са   знакови имена – Багряна и Дора Габе, Лиляна Стефанова и Леда Милева, Станка Пенчева, Ана Александрова, Елка Няголова, Маргарита Петкова и Камелия Кондова. „Жена Слово Космос” е произведение на поет, което като всяко поетично произведение изисква отдаденост, в което трябва да се потопиш, ако искаш да усетиш очарованието му…

Някак по-семпла е на фона на тези две книги „Имена от голямата плеада”, книгата с интервюта на Валентина Михайлова, пък е и по-скоро публицистична, отколкото книга с литературна критика, защото най-добрите интервюта в нея са с театрали. И така обаче тя е една полезна книга, нужна на литературата ни, защото е съхранила разсъждения на много и значими български писатели.

Просто ще отбележа като постижение, без да се спирам обстойно върху книгата на Боян Ангелов  „Отблясъци от яснописи”, защото още ми нагорчава, като сетя за чудовищната сервилност, която витаеше около много от председателите на Съюза. Не е време да го хвалим сега, когато е понесъл тежкия кръст и трябва да извърви трънливия път! Достойнството и на поета, и на председателя, сигурен съм, ще опазим, като ги лишим от ласкателства…

А накрая, искам да  кажа няколко думи за затрогващата книга на Христо Чернаев „Образи от слово”, книга-откровение, която ни съпричестява към мъките и радостите на живелия с поезията, заради поезията вечен пленник на музите. Тази книга с изповеди, както назовава поетът някак нестройните, но всякога изстрадани полети на мисълта, е колкото спомен за вчерашния ден и разсъждение за днешния, толкова и упование за утрешния. Поетът винаги е прав! – казваше Анна Ахматова. Разбира се, че е прав, дори като бърка, защото мнозина вероятно ще отхвърлят едно или друго пристрастие на поета, но никой няма да го упрекне за неповяхващата страст. Ще ми се всеки от нас като него да остане млад или поне да се опита да го стори, за да е по-искрен и по-истински, вдъхновен и окрилен…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post АПРИЛСКА ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ 2016 г.
Next post ПУБЛИЦИСТИКА, ЕСЕИСТИКА… — ДОКЛАД ОТ ТОДОР КОРУЕВ