ГОРСКА ЛИНЕЙКА                       

През ведрата есенна утрин семейство Здравкови бяха тръгнали да се поразходят из близката планина. Отбиха колата си от главния път в началото на стръмно тясно шосе. То водеше за вилата на бившия областен народен съвет, която вече беше частна собственост на богатия бизнесмен Джамбазов, син на някогашен номенклатурен управник в града.

Попрегърбеният посивял инженер и напълнялата му късо подстригана съпруга спряха край един грамаден мравуняк, където безброй мравки усърдно шетаха своята трепетна шетня. Здравко им се възхити шеговито със свеж басов глас:

– Този мравуняк се пъчи със самочувствие на древна тракийска могила. Сякаш крие несметни златни съкровища!

– Тракийските могили отдавна са плячкосани като сегашната ни държавица – рече назидателно Марина, сякаш се сърдеше на някого, че не ѝ е заделил поне една златна монета от плячката.

– И все пак аз ти подарявам мравуняка в знак на моята любов! – ухили се стърчащият над нея Здравко, гледайки я закачливо със своите сини очи, и приглади с ръка посребрелите си коси.

– Благодаря ти за преголемия подарък! Дай да те целуна!

Той я прегърна по разголените рамене:

– Какво ще кажеш да полегнем на тревата за един бърз преговор на най-стария конспект на любовта, както по студентско време, когато бяхме на това място?

– Бре, ти луд ли си? – Тя го стрелна с бадемов поглед. – Това беше преди двайсет и пет-шест години. Сега наоколо пълзят паяци, кърлежи и всякакви влечуги.

И двамата замълчаха. Стана им криво. Някогашната им пламенна страст се беше изпепелила из треволяка на годините.

Марина, както всяка практична домакиня, се разпореди:

– Ще се поразходим нагоре към вилата на Джамбазов. Край оградата може да си наберем лешници, шипки и някоя билка за чай. Жалко, че си забравих очилата. Виждам доста мъгляво.

– Няма да броиш мравките, я! – успокои я присмехулно Здравко.

Потеглиха с колата по шосето през рядката дъбова гора. След време отбиха встрани и слязоха на песъчливата земя. Поспряха в малък малинаж. Малините вече бяха презрели, но те си похапнаха баберки крадешката като вироглави хлапета в чужда градина.

Марина изписка:

– Олеле! Боцна ме едно трънче!

Тя се държеше за глезена на десния си крак. С куцане, с охкане се добраха до шосето. Здравко седна зад кормилото. Двигателят на остарялата им кола кихна няколко пъти като охтичав старец и заглъхна съвсем.

Марина се превиваше от болка.  Здравко съгледа посинялата раничка на глезена ѝ. Ужаси се:

– Това не е рана от трън! Клъвнала те е някоя змия!

– Олеле, Здраве! Какво ще правим? – Нейното високо чело се сбръчка. Очите ѝ се ококориха като горски лешничета.

– Ще те занеса до близкото село. По преките пътеки няма и два-три километра!

Той успя да я пренесе само на няколко метра. Досрамя го. Как тъй се стопиха силите на някогашното яко инженерче?! Къде отлетя онова време, когато змиите бягаха от тях, само като дочуят отдалече оживената им приказка?!

Откъм височината се чу бръмчене на автомобил. Съпрузите се зарадваха. Сякаш чуха гласа на небесен спасител! Застанаха насред шосето, ръкомахайки за помощ с по две ръце.

Само на крачка пред двамата се закова с ослепителни фарове и вой на клаксон огромен ловен джип. Без да загаси мотора, отвътре се изтътрузи затлъстелият Джамбазов, с черни лъскави очила, настръхнала четинеста брада и ниско остригана глава. Изкрещя свирепо:

– Пазете се бе, откачалки! Ще ви сгазя като мишки! Не виждате ли, че идвам?!

– Господин Джамбазов, жена ми я ухапа отровна змия – приплака отчаяно Здравков. –  Много ви моля. Откарайте ни до болницата! Ще си платим, каквото струва.

– Я се махайте от пътя ми! Аз не съм пазач на змиярник! – ревна гневно Джамбазов. – Бързам за среща с депутата Хаджиев! Заминаваме на лов за глигани!

Той изблъска отчаяните съпрузи от средата на пътното платно и се настани тромаво на седалката си. Чернят джип изгрухтя свирепо и се хързулна надолу по тясното шосе, което лъкатушеше по надолнището като огромно влечуго.

Задното колело на колата беше настъпило пръстите на Здравковия крак. Той скимтеше от унижение. На другата страна на шосето охкаше Марина. Здравко допълзя до нея:

– Единствен начин да спрем змийската отрова е да изрежа раната ти с нож.

– Ох, недей! – изпищя Марина. – Не мога да понасям кървища!

– Тогава ще изсмуча с уста кръвта от раничката.

– Ами, ако имаш дупки в зъбите си, и ти ще се отровиш – простена Марина.

– Нямам, нямам! Нали си правих пломби миналата пролет – успокои я Здравко.

Тя беше забравила, но съпругът ѝ помнеше много добре, че преди време само се канеше да лекува двата си зъба, но не го направи. Освен това и венците му кървяха.

Здравко се наведе към раната на Марина. Изсмука, каквото успя, и го изплю. Тръпнеше от страх, но повтори. Надяваше се, че действа много бързо. Пошегува се наум: „Ако ще се тровя, от любов да е!” Не мина много време и той усети топъл унес. Сякаш беше изпил на един дъх цяла бутилка с върла ракия. Зави му се свят. Просна се на земята като прострелян от някой разбойник иззад дърветата в гората. Марина се разплака с глас:

– Ах, защо ми са тези джиесеми, дето приказват с целия свят, а не могат да повикат децата ми тук, в тази пустиня?! Сега и да се свържа с тях, как да ми помогнат от хиляди километри в чужбина?

Започна да набира с треперещи пръсти националния телефон за помощ, макар че не се надяваше на никого от държавните институции и управници: „Едва ли ще хукнат  да спасяват някакви си случайни хорица. Те са все заети да се кълват един друг като отровни пепелянки.” Тя се осланяше единствено на Божията милост.

Изневиделица по каменливия горски път отстрани на шосето се зададе пепелява кобилка с пухкав ален пискюл на главата. Теглеше шарена каруца, претоварена с камара дърва. Иззад нея се измушули дребен мъж с черен мустак. Със своята бяла разгърдена риза приличаше на цигански младоженец без лъскави ланци и пръстени. Беше около петдесетгодишен. Стъпваше с подскачане. Левият му крак беше по-къс. Неговите едри бели зъби сякаш сами подвикнаха ухилено:

– На ваште услуги, мадам! Мето Текмето ме викат. Евтино ги харча дръвцата!

– Дърва си имаме ние, ами…

– Како, на тоз бате да не му слънчасало? –  Дърварят прекъсна жалните думи на Марина. Мислеше си, че възрастният мъж, който се е търкулнал насред шосето, е пиян.

– Натрови се! – проплака Марина.

– От ракията ли? – запита майтапчийски Мето. Беше все тъй ухилен, сякаш някой го гъделичкаше по мустака с перце от див петел.

– Змия го натрови.

– Къде го ухапала?

– По устата – простена още по-жално Марина.

Усмивката на мургавия „аспарухов българин” Методи Методиев застина на устните му. Той спря да се шегува. Помисли си, че змията е ухапала пияния мъж, както е лежал на шосето. Падаше си малко дървен философ и, за да им покаже на „гражданите”, че е учил в гимназия цели две години и три месеца, занарежда поучително:

– Аха! Змията подлудява откъм главата. Първо трябва да сторшиш главата ѝ на змията! Опашката самичка ще си увехне като перото на отскубнат зелен лук.

Марина рухна. Отпусна се насред шосето. Онемя. И двамата със Здравко се превиваха отчаяно. Нямаха сили да продумат. Като забеляза това, дърварят се сепна:

– Охоо! Ама тя и каката ухапана по устата! – Той продължаваше да си мисли, че „гражданите” са дошли тук да си полегнат на тревата и, без да се усетят, са се „наквасили” яката с ракия. Не вярваше да са съпрузи.

Мето се разпъргави. Самата човещина го караше да им помогне на пострадалите. Бързешката заразтоваря от каруцата си суровите дъбови дървета. Бяха все криволаци. Той беше бамбашка бракониер. Крадеше, но право дърво не сечеше, както режеха другите негови комшии от махалата. Нарочно избираше само калпавото, за да прочисти гората. Беше човек с табиет, обичаше красивото. Подреждаше на земята разтоварените дървета на спретната камара като за пазар, мърморейки със своя ясен момчешки глас:

– Главата, бате, главата! Баш там е най-лабавото място на електората! – Като най-учения човек в махалата, той сякаш припяваше някоя игрива циганска песен на предизборен митинг.

С доста усилие Мето успя да премести в каруцата първо занемялата жена, после и мъжа. „Няма по-лошо от туй, да те ухапе змия по устата. Ще си умреш мълчешката. Богаташите ще те смачкат като петачка в джоба на Джамбаза” – мислеше си дърварят, горд от добрината, която вършеше на едни съвсем непознати хорица.

– Ама че шантави любовници! – промърмори той. – Защо са хукнали по гората да си правят кефа, че да ги хапят змиите?! – Току добави хитровато: – По кръчми и хотели малко ли слуги хем ти пеят за любов, хем ти тропкат по кефа?!

Дребничкият Мето се преметна най-отпред в каруцата като пъргава катерица. Беше по-припрян от млад лекар в „Спешна помощ”. Бързаше да стигне до болницата, за да свари по-скоро да се върне в дъбравата за разтоварените си дърва. Боеше се, че може да му ги плячкоса някой.

Плесна с камшика си впрегнатото добиче, подвиквайки напевно:

– Давай, Гълъбице! Нали сме християни! Бързай, душо!

Пепелявата кобилка подскокна и припна напред. Аленият пискюл върху нейното чело просветна като знак с червен кръст върху покрива на линейка.

Когато минаваха покрай големия мравуняк, Мето се закани:

– От тоз мравешки парламент до града има-няма половин час конски галоп. Ама с един хубав маган по гърбината на Гълъбицата!

Сприхавият камшик жилна запотеното добиче още няколко пъти.

Гласът на Мето Текмето кънтеше из глухата гора:

– Вардааа! Иде Горската линейка-а!..

Ехото позамлъкваше за малко и пак проехтяваше:

– Давай, Гълъбице! Хвъркай, душо!..