Д-р Ивайло Диманов е журналист, писател и бард от София, автор на 14 книги с поезия, белетристика и театрална критика. Лауреат на много национални и международни литературни отличия. Имал е стотици концерти със свои авторски песни и поезия в различни градове на България, в Чехия, Румъния, Сърбия, Италия, Австрия, Словакия, Украйна, Франция, Русия, Англия, Южна Корея, Гърция, Швеция, Унгария, Белгия, Германия, Канада и САЩ. Има издаден самостоятелен албум с авторски песни „Наздраве, Самота!“, с който през 2018 г. поетът представи България в Международния фестивал на поезията в легендарната „Санта Чечилия“ в Рим. Превеждан е на 12 езика, член на СБЖ и СБП, доктор по журналистика. Понастоящем е управител на Клуб „Журналист” и председател на Комисията по професионално-творческите въпроси в Съюза на българските журналисти. Неотдавна излезе от печат неговата най-нова стихосбирка „Всички пътища водят към Гарибалди“.

 

 

 

 

 

СИЗИФ

 

Изтанцувай го тоя живот, човече!

И без друго е колкото един блус.

Та когато тръгнеш оттук надалече,

светът да усети горчивия вкус…

 

Да му е тъжно, че те е подминавал,

без дори да те поздрави с „Добър ден!“

Бог не раздава пари, любов и слава.

Бог е диджей, от безсмъртие уморен…

 

Изтанцувай го тоя живот, приятелю!

Звездният дансинг е твой само веднъж.

Виж Луната пияна, как те е зяпнала…

Хайде, покани я на танц, бъди мъж!

 

Камъкът, дето все го буташ нагоре,

пълен абсурд е, но си свикнал, нали?

Я го вдигни над тая гнила Агора.

Хвърляй! Шоуто трябва да продължи!

 

Изтанцувай го тоя живот, човече!

Дай онова, което сам си дължиш.

А когато дойде Смъртта за вечеря,

прелъсти я с последно танго в Париж.

 

 

 

 

 

 

НА ГРОБА НА ТАТКО ПОНИКНАХА ЯГОДИ.

Тъгата е килър с незрящи очи…

Как бавно, мъчително бавно и тягостно

убива в мен радост, любов и мечти.

 

Навярно е хубав животът на мъртвите.

На фона на този живот досега…

Но някоя вечер ще ида по мръкнало,

ще седнем на бира със моя баща.

 

Ще пием за мама, за първата двойка,

за моя досаден хроничен бронхит…

Къде ли се скита душата ти, Льонка,

и как да простя на шофьора-бандит?

 

От гроба откраднаха няколко рози.

Защо и сърцата ни, Боже, замеси от кал?

Та тук цензурират дори некролозите

и блудстват с Темида в мизерен локал.

 

На гроба на татко поникнаха ягоди.

Тъгата е килър с ръждив пистолет.

Лакеи на Юда – елате, приятели…

Продавам изгодно душа на поет!

 

Поканил съм Дявола, стария Дявол,

да пийнем абсент от трофейни рога.

На гроба на татко поникнаха ягоди…

Подай пистолета, госпожо Тъга!

 

 

 

 

 

ПАСТИРЪТ НА ДИВИ КОЗИ

 

Съдбата е чувал с несбъднати надежди.

Защо отново ме наказваш с пагубна жена?

Изпий си халбата на екс и не поглеждай

света от другата, по-тъмната страна.

 

Забива хищни нокти в тялото ми мракът

и пие моите мечти като мускатов сок!

Ех, Дяволе, аз знам – за мене ще направиш

дори и онова, което би отказал Бог…

 

Викни я, моля те! С венче от диви теменуги

ще я посрещна закопнял на козия баир.

А после огън ще напаля, голи ще се сгушим,

загърнати на лешника в зеления мундир.

 

Откъм реката ще надойдат чудни самодиви,

ще ни окъпят със невинна утринна роса.

Ще гледат как се любим, Господ ще въздиша

и звезден дъжд ще охлади горещите тела.

 

Съдбата е чувал с несбъднати илюзии.

Защо отново ме наказваш с пагубна жена?

На козия баир лежи венче от теменуги,

а дивите кози катерят сипеите към върха.

 

 

 

 

 

ХВЪРЧИЛО

антиконституционно стихотворение

 

Нощта разкопчава най-горното копче на блузата.

След миг ще изскочи горяща от страст месечина.

Животът е килър на нашите детски илюзии.

Не му позволявай да скъса връвта на хвърчилото.

 

Ще духне южнякът, проклетия даскал по музика.

Щурец ще засвири на своята стара валдхорна.

Животът е шоу, животът е приказен мюзикъл.

Не му позволявай да спира. Маестро, анкора!

 

Нощта разкопчава душата си с прелестна похот.

На другия край на планетата пускат хвърчило…

Животът е пълен абсурд, карцином на епохата.

Не му позволявай да стегне в примка връвчицата.

 

Мечтахме, танцувахме… Ей, тия, трите нeща

и нощта се стопява във чашата с гръцка мастика.

Повярвай ми, всеки човек има право на щастие.

Не им позволявай да вземат усмивката ти!

 

 

 

 

 

 

РЕЦИТАЛ

 

Господ не пита за творчески планове –

всички пътища водят в Орландовци…

И понеже хората не им е хич до поезия,

а политиците страдат от пълна амнезия,

вместо да ида в неделя на църква,

ходя да рецитирам на мъртвите!

Представете си Медисън скуеър гардън

с половин милион зрители и един гарван.

Късам надраскани, смачкани листове

като нафора в упокойна молитва…

Мъртвите слушат с огромно внимание,

сякаш чета им Уитман и Анна Ахматова.

Де е Караджата, де е светото причастие? –

питам небето, римувайки с деепричастие.

Даже гарванът пази гробно мълчание.

Нямам трохи и му хвърлям трохеи отчаяни.

Господи, колко възпитана публика –

греховете ми в мерена реч изкупува!

Тука е татко, три реда надолу – Вапцаров.

Разстрел, а след разстрела идва царят!

Ей-там, отсреща спи Дамян Дамянов.

Още е пресен гроба му малък…

Слушат ме Смирненски, Фотев, Багряна,

мургав гробар пресушава шише „Ариана“.

Слушат ме Яворов, Германов, Геров.

Бабичка ме дарява с два гербера…

И се прекръства. А аз вдъхновено чета.

Бързам. Няма почивен ден за смъртта!

Аз чета своите смъртни куплети

на безсмъртните мъртви поети…

 

 

* * *

Ще слезе животът по своето стръмно надолнище,

ще плесне с криле старостта като бухал плешив.

А ний, кръстоносци в запас, ще търчиме по болници

и всеки от нас ще се радва, че още е жив…

В кварталната кръчма ще гаснат в гърлата ни кратери,

ще хвърляме дюшеш, ще пием припряно кафе,

че дълга е нашата смърт, а животът ни – кратък е…

Виж, Господ от детско креватче ковчег ми кове.

А още личат незарасли от детството рани

и още по устните първа целувка гори…

Та ний сме онези момчета, макар белобради.

Я дай тоя дървен сандък да не ти натежи.

Ще сцепя дъските, напролет е грях да умирам.

Ще драсна кибрит – който иска, да стопли ръка.

Додето червеният змей изпълзи над баира,

ще стискам живота за вехтата груба яка…

 

ПОКАЯНИЕ

 

Есента е избягал каторжник

с разкъсани дрехи.

Есента е изложбена зала

за слепи деца…

И последната моя надежда

за слънчице взеха я

мръсните облаци –

тия бирници с алчни сърца.

Няма нищо по-тъжно

от мъртвите есенни плажове.

Даже гларусът хукна

към топлите южни страни.

Острият вятър рисува

по пясъка лунни пейзажи,

а морето е стара конюшня

за морни вълни…

Аз седя върху мокрия пясък

с бутилка шампанско.

Колко път извървях,

а не стигнах до божия храм.

Тази нощ ще нападна с оръжие

градската банка

и с парите ще купя

приятел, любима и брат…

Есента ме поглежда с насмешка

и тръгва нататък.

Есента е красавица мургава с черни коси…

Отведи ме оттук,

моя циганко, ето ръката ми.

Отведи ме оттук

и душата ми грешна спаси!