„На истините срокът е голям…“
С името на Христо Черняев са отраснали няколко поколения български литературни творци, които и до днес го споменават с добра дума – и то не само като поет, есеист и публицист, а и като човек, колега, приятел, литературен откривател и наставник. Не знам дали има друг поет от неговия ранг, който през годините да е написал повече отзиви или просто да е дал подкрепа и съвет на десетки и може би повече начинаещи автори. Нещо, което той прави и сега, без да щади времето си. Това е негова характерна и важна черта – не само като човек, а като творец, – показващ цялата същност на неговия поетичен характер, нрав и рефлекс. Пишейки тези редове, осъзнавам, че съм в състояние да го направя, без да ползвам каквито и да е източници и или негови книги с поезия и проза. Защото Христо Черняев през годините на нашето познанство се е разкрил пред мен и с творчество, и с действия като рядко добронамерен и отзивчив човек и творец. Освен това няколко пъти съм писал за негови книги и съм присъствал на литературни представяния, затвърдили у мен това усещане и с отношението на други уважавани литератори към него.
Нямам намерение да пиша цялостен литературно-критически очерк за Христо Черняев и неговото обемисто поетично и публицистично-есеистично творчество, а не и нужно, тъй като то е достатъчно известно и на ценителите, и на по-широк кръг читатели. Преди няколко години се случи да прочета литературната анкета с него заедно с една от последните му лирични книги – „Единствена любов“. Четях страници ту анкетата, ту напосоки отделни стихотворения от стихосбирката и изведнъж установих нещо, което изглеждаше съвсем естествено, но сякаш го забелязах едва сега: единството на човека и твореца в живота и изкуството. Това може да се разбере само когато се вникне по-задълбочено в творчеството на един автор. Така анкетата (2003) с Христо Черняев, осъществена от Златка Караманова, се яви за мен като историческата поетическа граматика на поета и ми даде безценен ключ към нови дълбочини в литературното му творчество. Освен родовото наследство, което той носи у себе си и пред което благоговее (защото е осъзнал, че на него не по-малко, отколкото на самия себе си, дължи своята човешка и творческа същност), сериозно влияние върху формирането на характера му оказва и десетгодишната му армейска служба като офицер. Тези фактори очевидно оказват благотворно влияние върху Христо Черняев и способстват да го виждаме и до днес такъв – човек на дълга и честта, отговорен, отделящ еднакво внимание и на дребните, и на големите неща. Не бих могъл да степенувам по значение всички фактори, които (пред)определят неговия човешки и творчески характер, но сред тях във всички случаи е и природата, българската природа, която той така добре е опознал непосредствено и дълбоко. Не мога да не спомена и големите творци (без да изброявам имена), до които се е докосвал през годините, с които е общувал и които са оставили следи в творческото му съзнание. (Тук ще добавя, че публицистично-есеистичният сборник „По чукари и пътеки“ съдържа не само десетки и стотици живи и релефно очертани картини на български природни забележителности и местности, но и цяла галерия от образи-портрети на наши творци; а „Апостоли на българския дух“ съдържа кратки очерци за плеяда народни будители – като се започне с Апостола на свободата и се стигне до съвременни писатели и поети.)
Като поет Христо Черняев е определено чист лирик, едновременно вглъбен в себе си и разтворен в света, който пресъздава със средствата на „чистата“ поезия, каквато все още малцина поети пишат днес, увлечени от други „темпове и моди“. В лоното Ј читателят ще открие заобикалящия ни природен и човешки свят и затова тя е трудно обозрима и сравнима.
Черняев с лекота създава своята образна, предметна, реалистична поезия, изпъстрена с метафори и сравнения, които на мига превръщат „обикновеното“ в живота в необикновено и извисено, придават му осезаема поетична „принадена“ стойност. И това става по елегантен и художествен начин, без усилия и излишно поетизиране, някак от само себе си, както това става само в поезията на родените лирици. С други думи, той е един наистина „поетичен поет“, без капка умозрителност и литературност. Голям дял от поетичното му творчество заема любовта, независимо дали е „единствена“ (на която е посветил цяла стихосбирка), или „множествена“, т.е. онази, която обема в себе си всичко – любов към България, към хората, към природата, към близките, приятелите, събратята по перо. (В стихосбирката си „Бродник“ например Черняев е включил десетки стихотворения, посветени на негови близки приятели – поети и писатели, като при прочита им бързо се разбира, че те не са „голи посвещения“ на случайно подбрани стихотворения, както често се прави, а са написани специално за тях; това потвърждава по-горният извод, който бях направил, относно неговата добронамереност и отзивчивост.)
Верен на природата си, поетът не вдига излишен шум – нито с присъствието си, нито в обобщенията си. Той не сочи с пръст и не заявява със строг глас какво трябва и какво не трябва, а просто поставя нещата на мястото им и ги обгръща с типичната за него одухотвореност, човечност, топлина и ласка. Защото, както той самият пише, „и чувството отвсякъде се ражда“.
Много пъти още бих могъл да употребя наречия като „едновременно“ и „същевременно“, опитвайки се, макар и бегло, да пресъздам усещанията си от срещата с поезията на Христо Черняев. Това е така, защото в нея има особена пълнота и плътност, тя е като капка, която съдържа в себе си цялото море. Поетът е и описателно-конкретен (дори епичен в някои отделни стихотворения), и метафорично-образен:
Вихрушка вдигна прах във висини,
размести камъни, гнезда и клони
и сякаш параходи сред вълни
тресат се старовремските балкони.
„Буря“
Човек би си рекъл, че става дума само за художествено-поетично описание на лятна буря. Но поетът съзира в бурята драматизма на самото човешко битие. Такава трансформация поставя нещата на друга плоскост и придава на лириката му философска – но без излишно философстване – дълбочина и пълнота. Това, впрочем, способства поезията на Черняев да бъде харесвана и запомняща се.
„Поезията, дето дава
кръвта на слабия,
жарта на силния.
Поезията – не формата,
не славата.
Светът – най-простият,
най-милият!“
„Поезията“
В публицистичните и есеистичните си книги Черняев е същият, какъвто го познаваме от поезията му и ако има някаква разлика, то тя е основно в конкретиката на обектите и персонажите, които рисува. Именно рисува. Искрен и неподправен е пиететът му към българското и България, независимо дали става дума за нейната природна красота или за духовни Ј чеда. Истински горд може да бъде само оня творец, който умее да се прекланя, да оценява предшествениците и съвременниците, да осмисля в дълбочина преживяното, видяното, почувстваното. Това показва чувство за историзъм и за ценностно отношение към литературата – когато става дума за писатели и поети, за творци на перото (като към процес, който се развива) и по отношение на самите творци, и на литературата като цяло. В художествените очерци „Апостоли на българския дух“ сякаш отново ги виждаме и чуваме, възкресени от талантливото и неуморно перо на Христо Черняев, какъвто апостол и хранител на българския дух е и той самият.
Всяка от тези картини, всеки от тези портрети разкрива неговата лична гледна точка, неговото схващане, неговата мисъл, неговото съкровено отношение. Това само по себе си е ценност, защото Христо Черняев е не само описател и съзерцател, но и участник в събитията на своето време, а и самият той вече е станал част от тях. Така описаното от него става описание и на неговия личен човешки и духовен портрет.
Уважение, респект и дълбока благодарност заслужава неговото творческо дълголетие и работоспособност, които не му „дават мира“ и сега, за да продължава да пише и издава книги, оставяйки в наследство множество лирически, човешки и природни образи, картини и портрети, по които потомците ще научават как сме живели и какви мисли и чувства са ни вълнували в нашите преломни времена. И ако трябва накрая в едно изречение да характеризирам Христо Черняев, то е: „Човек и творец с дълбоки български корени, с които той и до днес лети“.
Славимир Генчев