ВАСИЛ ИВАНОВ /СТИХОВЕ

ВАСИЛ ИВАНОВ

сатирични стихотворения

 

 

 

МОНОЛОГ НА ТРОЯНСКИЯ КОН

 

Трева зелена бих изпасъл тон,

че глад безумен страшно ме измъчва.

Направиха ме по-голям от слон.

Кънтя отвътре като празна бъчва.

 

От пейки, щайги, стара дограма,

набързо тази вечер ме сковаха.

На Одисей залипсва му дома

или писмо получи от Итака?

 

Тя, Пенелопа, перките му сви.

Омръзна ѝ самичка да кукува.

Платно тъче, разплита до зори…

И бърза с Троя той да се сбогува.

 

Войници сто натъпкаха се в мен.

Свине! Не са се къпали! Миришат!

За този подвиг, зная, някой ден

дори романи могат да напишат.

 

Пред мен сега стои един въпрос:

Аз кон ли съм… а може би – кобила?!

От скритите в мен, всеки гол и бос,

направо бременен съм! Майко мила!

 

Измъкнаха се. Сякаш че родих!

Отиват да плячкосат те хазната.

Един притичва, ловък, бърз и тих,

на Троя да отвори той вратата.

 

Какво ще стане с мен след тази нощ?!

Най-много да отида за подпалки.

Защо човекът толкова е лош?

Постъпките му подли са и жалки.

 

И в бъдещето, знам, след векове,

,,Троянски кон“ коварство ще е , значи.

При тази мисъл чак ми се реве,

но дървен съм, не мога да заплача!

 

 

 

 

КОНЦЕРТ

 

Мъжът бе елегантен. Скъп костюм.

Въртеше пръстена си с монограма.

Ругаеше възпитано. На ум,

в очакване на идващата дама.

 

Със струйка по изправения гръб,

допушваше поредната цигара.

В устата му проскърца гневно зъб,

в гърдите му ревеше Ниагара.

 

Шофьорът в лъскавия сив буик

надянал бе невъзмутима маска.

На левия клепач неволен тик

спокойствието ледено одраска.

 

А горе в будоара си мадам

прехвърляше различни тоалети.

Бе жрицата на собствения храм,

единствена звезда, която свети.

 

Вратата хлопна. Синя звездна нощ.

По пътя им – червени светофари.

Мълчанието режеше се с нож

сред шумни улици и тротоари.

 

Начало даде с палка диригент,

а празна бе запазената ложа.

Мъжът помисли в същия момент:

,,Змията бавно сменя всяка кожа!“

 

 

 

 

 

 

ТЪМНА  СИЛА

 

Пустата мома Калина,

стройна и напета,

ала, знаем, за дузина

че си е проклета.

 

От където и да мине,

гледа все със злоба

и в очите и – маслини

се чете прокоба.

 

Квачките да снасят спират,

кравите пресъхват,

а овцете абортират,

пилците издъхват.

 

Булки бременни се молят,

та да не ги зърне.

Видят ли я зад завоя,

бързат да се върнат.

 

В църквата свещи изгасват,

да премине само.

Попът в черното си расо

бърже плюй през рамо.

 

И каква ли сила черна

я е обладала?!

Казват, вещица неверна,

че я прокълнала.

 

Но за гъби лятно време

взела че момата,

с кошницата да поеме

право към гората.

 

Срещнали се там случайно

с другоселец Гено

и е трепнало незнайно

в гръд сърце студено.

 

 

Що са правили, гадаем,

ала има знаци.

Изпомачкани са, знаем,

доста храсталаци.

 

Вече тя е все засмяна,

ведра и лъчиста.

Другоселецът зован е

Гено екзорсиста.

 

 

 

 

 

 

 

НЕСПОКОЕН ДУХ

 

Прегърнал скъпоценната бутилка

с изгарящ чак джигера му първак,

бай Косьо по неравната настилка

опитваше да крачи с бодър крак.

 

Залиташе наляво, после вдясно,

по доста странен негов си маршрут.

Небето бе безоблачно и ясно.

Луната служеше за азимут.

 

С внезапен порив вятърът го блъсна,

преметна го през някакъв дувар.

На гащите му дъното се лъсна

и той изчезна в стария бунар.

 

На леля Гица рошавото куче

след седмица нададе страшен вой.

Откриха го и селото научи

че в кома е нещастния герой.

 

Но от бунара стонове се носят,

въздишки тежки, виене и плач.

Ръцете кърши призракът на Косьо.

Били го забелязали по здрач.

 

Напразно попът силите си хвърли

и селото вмириса на тамян.

Със свещите брадата си опърли,

с вода светена ръси – океан.

 

Но баба Кера, вещицата стара,

разкри духът на Косьо що тъжи.

Останало на дъното в бунара,

шишето му с ракията лежи.

 

 

 

 

 

 

МЪЖ НА ЖЕНА СИ

 

Запалено огнището на двора.

В тава бълбука лютеница, ври.

Край нея зачервена кака Дора

с бъркалка стърже да не загори.

 

Отвътре се показва бате Стамен.

Върти пред него Дора своя ханш.

Изпива я той с погледа си гладен.

Да му избяга – просто няма шанс.

 

Пристъпя тежко и отзад я щипва,

а после я пошляпва отстрани.

На булката му кръвното и кипва:

–Ма, ти какви ги вършиш?! Престани!

 

–Голяма работа! Недей се мръщи!

Ще правя сичко, дето го реша!

И в крайна сметка кой командва в къщи?!

Тук аз мъжът съм, ако не греша!

 

Май в повече и идва тази доза

и както тъй бъркалката държи,

замахва и го тръшва в магданоза,

въздъхва и да бърка продължи.

 

Ей, баба Рада над плета надниква,

досадна като пролетна муха

и дъртата клюкарка се провиква:

–Ма, Стамен що прострян е в таз леха?!

 

А Дора най-спокойно се обръща:
–За моичкия ти не се грижи!

Та той мъжът е – казва – в тази къща!

Където иска, там ще си лежи!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛУНАТИЧКА

 

Хубаво ми рече мама:

–Пена е беля голяма!

Дръпната е и чепата,

ще ти тегли, май, главата.

 

Ала сам се аз натресах,

щото много я харесах.

Румена – най-чиста мостра,

едричка и яка доста.

 

После сватба, ръченици…

дарове, пари в шиници…

Всеки е протегнал шия…

вадя благата ракия!

 

Нейде към петлите втори,

гледам, че се ококори.

Както бе по бяла фуста,

стана и пое към пруста.

 

Тя напред ръце протегна,

даже и не ме погледна

и по пода стъпва здраво.

Тепа, тепа, все направо.

 

Аз – по нея. Без да вика,

мина смело по дръвника.

На дувара пък намери

бърже да се покатери.

 

Ето – стълбата подпряна,

стигна даже до тавана.

Скока после, как пресметна

и на покрива се метна.

 

Тя напред-назад пердаши

и събуди даже наште.

За беда, таз сцена цяла

и комшийка е видяла.

 

 

Тръгна в селото мълвата,

че повредил съм жената.

Всички баби ме чумосват

и ме плюят, и пустосват.

 

Пъти сто… се кръсти попът

и ченетата му тропат.

Демон бил вселил се в Пена,

ръси я с вода светена.

 

Идва селото да види,

нощем как по керемиди,

ходи тя по риза бяла,

нито жива, ни умряла.

 

Докторът в града ми рече:

–Май загазил си, човече!

Слагам аз на твойта булка

диагноза сомнамбулка.

 

Ха, сега какво да сторя?!

Как с проблема да се боря?

Цял живот що зор ме чака…

Но накрая ми прещрака.

 

Ще преборя тази пречка!

Купих бягаща пътечка

и с ремонт мъничък само

свързах я с едно динамо.

 

Номерът накрая стана.

Пена кара нощна смяна.

Може да е лунатичка,

но спестява ни парички.

 

По пътечката спринтира,

вече с НЕК се конкурира.

Имам си домашна цяла,

мощна електроцентрала.

 

 

 

 

КРАСАВЕЦЪТ И ЗВЕРИЛИЩЕТО

 

Младежът Бончо цепел през гората,

провирал се през шипки, дрян и глог,

в преследване на птичка непозната,

защото бил заклет орнитолог.

 

Към клоните насочил сетивата,

коварен корен му подложил крак

и в камък издрънчала му главата.

Рояк звезди… а после пълен мрак.

 

Осве́стил се след часове навярно

и гледал с ужас момъкът ни клет,

как някакво създание кошмарно

му сменяло компресите с оцет.

 

Зъби́ вампирски, с нокти закриве́ни,

носът и давал явно ляв мигач.

Пет косъма на черепа слепени,

очите и като след боксов мач.

 

–Аз Бонка съм и тук съм господарка.

Видях в паспорта ти, че си адаш.

Ще стане между двама ни заварка

и пътят ни ще бъде общ и наш.

 

Красавец си ми ти, любими Бончо.

Такъв представях си те аз наум.

И ще те хапна в миг като бонбонче,

че ряпа да яде Орландо Блум!

 

Повярвай ми, в преценките съм точна.

Родена съм за теб, а ти за мен.

Но аз съм още чиста, непорочна.

Надявам се, да бъдеш джентълмен.

 

Внимателна била, грижовна, мила,

но Бончо слял се с белия чаршаф.

От влюбения поглед на Годзила

почувствал, че капанът ще е здрав.

 

 

След седмица навирил той перчема.

,,Магия има тук. Каква беля!

Красавица ще стане, ако взема,

да бъда с Бонка. Ще я разваля!“

 

На екс ударил няколко коняка,

а после с отработен маниер

придърпал Бонка. Духнал свещ и в мрака

в миг изплющял камшично жартиер.

 

Прекрасна утрин. Замъкът сияел.

Магия развалена като в сън.

Проникнал лъч в завивките играел

и птички чуруликали навън.

 

След дълга нощ и страстите горещи

очаквал Бончо превъзходен дар,

но с ужас гледал, в него как се блещи,

на Стивън Кинг големият кошмар.

 

 

 

 

МОДЕРЕН ДЖУРАСИК ПАРК

 

Внезапен земетръс. Парче голямо

отчупи се от древен сталактит.

Удари змея в лявото му рамо,

заспал от векове, на топка свит.

 

Събуден от коварната атака,

протегна се и мощно изрева.

Стомахът му играеше сиртаки

и той от пещерата изпълзя.

 

Видя насреща, зяпнал с изненада,

да го фиксира рицар младолик,

дошъл да го претрепе. За награда,

да се прочуе с подвига велик.

 

–Хей, рицарю, къде ми е момата?

Девойката която ще изям…

Решил си да ми вземеш днес главата,

но лесно, знаеш, няма да се дам.

 

–Момиче съм, а ти се дръж прилично!

От дънките ми ти си заблуден.

Те, времената, вече са различни.

Недей се дърпа, сядай тук до мен!

 

Държа в ръка вълшебно огледало.

Айфон. Да видим… има интернет.

Света ще ти покажа. За начало,

че змеят вече не е людоед.

 

Кафето в термоса изпуска пара.

Опитай го! Ще ти хареса, знай!

А с него си върви една цигара.

Я, огънче от ноздрата подай!

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post К. К. НА СБП ФЕВРУАРИ
Next post АНЕЛИЯ ЯНКОВСКА – СЕНГАЛЕВИЧ