АНДРЕЕВ, Андрей Георгиев

(17.І.1943 – 1.Х.2021)

Роден в с. Раковица, Видинско. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Работил е като библиотекар в родното си село, в Окръжен исторически музей – крепостта „Баба Вида” – Видин, секретар на КДК и Дружеството на писателите – Видин. Завеждащ отдел „Литературно наследство” в сп. „Факел”, завеждащ отдел „Литература” в сп. „Отечество”. Главен секретар на Съюза на българските писатели, редактор на сп. Везни” към издателство «Захарий Стоянов». Превежда от руски език. Публикувал е стиховете на десетки руски поети в литературни вестници и списания, алманаси и антологии. В негов превод на български език са излезли самостоятелно книгите на Владимир Соловьов – „Божествен огън”, Константин Балмонт – „Дойдох да видя слънцето”, Евгений Евтушенко – „Под всевиждащото небе”, Александър Руденко – „Столетни вълни” и „Четвъртият вятър”, Анатолий Жигулин – „Полярни цветя”, както и белетристичната книга на ген. Александър Лебед „Идеология на здравия разум”. Негови стихове са превеждани на руски, английски, испански, френски, украински, чешки, полски, сръбски, арабски, турски, китайски и др. езици.

Издадени книги: “Неделя” (1971), “И посрещнете щъркелите” (1977), “Долина” (1984), “Нощ през август” (1989), “Докато трае утринният хлад” (1995), “Листо от общото дърво” (1999), “Пътьом” (2000), “Сираци на вечността. Избрано” (2003), “Избрано в 2 т.” (2013), „В този край на света“ (2016) „Пътьом“, 2000 г. „Сираци на вечността“, избрана поезия, 2006 г.

ОТ МИНАЛОТО НЕ ОСТАНА НИЩО

От миналото не остана нищо.

Като че нищо и не е било.

Отнесе всички северни огнища

безумното вселенско колело.

И свечерява. И не свечерява.

Ала сърцето не изпитва страх.

Написани са песните, остава

прощални думи да добавим в тях.

Щом нищо светло взорът ни не види,

щом рая сме превърнали във ад,

да кажем сбогом и да си отидем

от тази есен и от този свят.

Така било е и така ще бъде

до края на живота и смъртта.

И никого не мога да осъдя.

И никому не мога да простя.

НАДЕЖДА

Догоря надеждата и рече:

„Мътната вода ни залюля

и към глухи пропасти повлече

брегове, мостове и тела.

И едва ли ще си спомним скоро,

че под пластовете гъста кал

са погребани на много хора

трепетната радост и печал.”

Аз я слушах, както кротко слуша

майка си изгубено дете,

както над снега коминът пуши,

както жито под снега расте.

Свел глава на крехкото ѝ рамо,

сякаш от дълбока пещера

преповтарях думите ѝ само,

думи от изстинала гора.

Догоря надеждата, ездачът

се яви и се изгуби пак.

И над всички нас се спусна здрачът,

който бавно се превърна в мрак.

БОЛКА В РАКОВИЦА

Ще забравят и обич, и злоба,

ще забравя и днес, и преди,

тук остават двата ви гроба

под високите селски звезди.

И когато си заминавам,

остра болка пищи в кръвта:

че едва ли не ви предавам

и ви обричам на самота.

Тук завинаги с вас ще останат

само трите крайселски чешми,

само сянката на Балкана

и дъждът, който кротко ръми

над гробовете, над нивята

и над целите родни поля.

Ще се пълнят напролет гнездата

с бели щъркелови крила,

ще люлеят над всички небето

птичи песни и гласове…

И ще носят към нас ветровете

вест от живите…

Векове.

ПЪТНИК

Пътнико, ако се спуснеш покрай слънцето и стъпиш

тук, на третата планета, на планетата Земя,

поклони се на онези, за които пътят свърши

сред полетата ѝ снежни, в нежната зеленина.

Те са мислили за тебе и напролет – ранен жерав –

чакали са с ветровете южни да се зададеш,

гроба им в зеленината избуяла да намериш,

думите им, издълбани в камъка, да разчетеш.

Те са вярвали в човека, тръгнал сам към необята

да потърси свои братя по далечни светове

и след време от звездите да се върне на земята

дъждове да го приспиват, да го будят ветрове.

И по пътищата прашни, сред градини и дървета

да пролее свойта дълго притаявана сълза…

Пътнико, върху звездите трупат пепел вековете,

а Земята още свети с утринната си роса.