Проф. ДОРА КОЛЕВА

Да приобщава народа си към духа, въплътен в класическата и модерната европейска литература и култура – от това самосъзнание се ръководи в своята многообразна дейност професор Александър Балабанов. Виден филолог с най-широк профил – учен, преводач, поет, литературен критик, публицист, сказчик, инициатор на издания и дружества, той се намира в центъра на българския културен и литературен живот през първите десетилетия на ХХ век.

Роден в началото на 1879 година, месеци след освобождението на България, в град Щип, в останалата под турска зависимост Македония, той принадлежи към поколението български интелигенти, които още в гимназиалните си години проявяват удивително ранна духовна зрелост. Закърмени от енергията на следосвобожденското време, те пазят в душите си почитта към възрожденските идеали на героите в националноосвободителните борби, същевременно, водени от съзнанието, че млада България се нуждае от развитието на отечествената мисъл, на науката, литературата, изкуството, на културата като цяло, откриват своите нови герои. В спомените си за Илия Белковски, Александър Балабанов именно в този дух пише: „Той бе с много висока култура човек, строг и благ човек, бе сърдечен, елиноведец, бе така хубаво превел още тогава мъчната, едва предаваема Апология на Сократа, също и Перикловата реч из Тукидида. (…) Във всеки случай, тоя горублянец дълго стоя в душата ми като Ботев, като Левски, като Бенковски, като Хаджи Димитър, като Караджата.“

Стремежът към по-високо културно развитие, към обширна обща култура е доминираща черта на младежите от това поколение. Любовта към поезията е тяхно постоянно емоционално и страстно състояние, което като че ли иска да навакса пропуснатото от нацията през годините на робството. Маниерът им да четат и декламират стихове, да се наслаждават на тяхното звучене създават близости, привързаности, които остават за цял живот. За този момент от приятелството си с Балабанов си спомня Симеон Радев: „И той като мене току-що беше завършил гимназия и в главата му шумяха същите възторзи. Социалният въпрос не го занимаваше, нито социалните учения. Нашите разговори се водеха по литературата и още тогава Балабанов ме хвърляше в удивление. Той знаеше твърде много и чудесното за мене бе, че той познаваше френските поети. Той долавяше техния ритъм, всичката музика на техния стих. Той беше увлечен във Верлена, подобно на мене, и това създаде веднага помежду ни едно причастие.“

Освен общото увлечение  към поезията и другите изкуства – музика, живопис, скулптура, младежите от това поколение имат и една обща цел: да изградят себе си и всеки със своя индивидуален творчески дух, с присъщите само на него качества, способности, придобити знания, да участва в единния строителен процес – след външните борби българският народ да се вгледа в себе си, да разбере същината си, да се самопознае. С разбирането на своята историческа отговорност за развитието на България, те се чувстват призвани да придобият европейска образованост и „с куфар, без бохча или само с бохча“ тръгват по света, за да се подготвят за мисията, която им предстои. За изграждането им като личности значителна роля имат техните учители в гимназията. Оригинални и високообразовани хора, те им създават модел за обществено служене.

Проявил в Софийската мъжка гимназия своята надареност към старогръцки и латински език, съответно и към античната литература: „Така ми бе приятно да скандирам и на български стиховете на Овидий. Тия сладки хекзаметри“, Александър Балабанов спечелва стипендия за следване в Германия. За оня есенен ден на тръгването Симеон Радев пише: „един и същ влак ни изведе из България, за да се учим – той в Лайпциг, аз – в Женева.“

В Лайпциг – града на музиката, Балабанов, както и другите български студенти, наред с университетското знание утолява жаждата си за концерти и театрални постановки, а пътуванията му до Берлин са свързани с посещаването на сказки по икономически и социални проблеми. Вглеждането в чуждата страна поражда сравнение с България, с нейната бедност, но отнасяйки се с уважение към достойнствата на живота в Германия, в писмо до своя приятел Димитър Бобошевски той отбелязва и неговите негативни страни: „Пуста България, за съжаление е като я погледне човек по-отдалече, но поне там не са толкова безчувствени автомати хората като тука, като има се надежда за нещо, но никога не ѝ желая да стане и тя това, което са станали държавите в Европа.“ Явна е идеята на Балабанов за пътя, по който българският народ трябва да установява облика и културата си – чрез сродяване с чуждото, но без да губи своята самобитност.

Съществена роля за личностното изграждане на студента Александър Балабанов има влиянието на философските учения на Лайбниц и Шопенхауер. Интересът към тях е свързан с университетската програма, но и с духа на Германия, на нейната преди всичко философска култура, със стремежа към сферата на мисълта, на чисто духовните търсения. Безрезервното увлечение на Балабанов към увлеченията на тези мислители има и по-интимни причини, мотивира се и от присъщи черти на натурата му. В писмо от 23 април 1904 година до Бобошевски той признава, че философията на Лайбниц му причинява „безгранично удоволствие“. Тя съответства на нагласата му да мисли върху себе си, да се самоанализира: „от някой ден като няма що да правя, седя та мисля какви работи са ме занимавали, през кои времена на живота ми.“ В самооценките си употребява термини на Лайбниц: „захванах по да се радвам на самосъзнанието си отвътре“, включва понятията: дух, духовност; отъждествява духа с разума (считан в античната култура като висше начало у човека), различава разума от разсъдъка. В съгласие с принципите на Лайбниц съветва Бобошевски да навикне „да мисли енергически“: „на теб ти липсва енергия да мислиш и наблюдаваш. Тя може да се добие само чрез систематично упражнение в наблюдаване – защото не е възможно мислене без наблюдаване.“ Или, както учи Лайбниц, опитните истини, резултат от съзерцанието (наблюдаването) да бъдат съчетани с размишлението и представите, със строгост и прозорливост на ума. Намерил в учението на Лайбниц уроци „за всекиго, който иска да живее достойно“, той ще си ги припомня в тежки моменти на разочарование, на материални трудности: „Всички лоши мисли заглушавам с Лайбница“. (Балабанов, Ал. Писма. С. 1992, с. 191)

Пак за преодоляване на лоши мисли, за укрепване на духа чете и препрочита Шопенхауер. Този философ му бил близък и като личност – изучавал античните мъдреци по първоизворите, владеел древни езици, обичал Платон. От учението на Шопенхауер Балабанов извежда за себе си ценностната йерархия, според която на първо място стои отговорът на въпроса какво представляваш, как си се самоизградил като личност, а не какво притежаваш и какво другите мислят за тебе. Философът го учи да разчита на онова, което носи в себе си, да се осланя на собствения си дух, устремен към идеала, който сам е създал. Защото смисълът на живота не е навън, а вътре, в самия тебе, в собствените ти скрити ценности. И още: да гледа на мрачното в живота с „весела сериозност“, само като стимул за резигнация, след която се стига до надмогване на песимизма и до придобиване на познание и на истинска свобода.

У Шопенхауер Балабанов намира идеята за душевната уязвимост на талантливата, на уникалната личност в света на посредствените хора – оттук и необходимостта от маската-броня. Всъщност тази идея той среща още в началото на следването си у Шекспировия „Кориолан“; потвърдена от Шопенхауер, тя става негов траен възглед, понякога и жизнено поведение.

Поглъщайки упорито и целенасочено богатствата, които му предоставя чужбината, студентът Александър Балабанов гради самочувствие на интелектуалец, чийто идеал е пълноценното духовно осъществяване в работа за България. Писмата от последните години на следването до приятеля му Бобошевски издават нетърпелива жажда за включване в мечтаното общополезно дело: „23.2.03, Ерланген. Решихме да издаваме вестник на немски за Македония с име „Das makedonische Echo“ (…) Най ме радва, че скоро ще се отърва от този смрадлив живот и ще започна истинския, за който се готвя 25 години хемен.“ „3. VI.04. Ерланген. Ще си намеря веднага работа в София, не ами още първата неделя ще основа едно списание – много сериозно ти казвам това – списание всекинеделно, като немското Zukunft – и въобще много работи тогава ще наредим според навременните обстоятелства.“

„Навременните обстоятелства“ най-вероятно не са благоприятствали скорошното осъществяване на тези смело начертани планове и писмата от София до Германия, където Бобошевски е отишъл да учи, изразяват умора и разочарование. Подобно на другите български интелигенти в началото на века, Балабанов драматично преживява конфликта между мечти и действителност; у него той поражда разбирането,че съдбата на духовния работник у нас е свързана с недооценка и неразбраност, че в културата на българите липсват онези благоговеещи чувства, каквито забележителните личности заслужават. Обхващащите го понякога меланхолични настроения той преодолява (в духа на Шопенхауер) с активно участие в различни сфери на културния и образователния живот. Преподаването в Първа мъжка гимназия (1904-1912) върви успоредно с основаването и редактирането (заедно с Павел Генадиев и Симеон Радев) на списание „Художник“ (1904-1909); с Александър Гиргинов и Йосиф Хербст издават вестник „Време“ (1908-1911).

През 1912 година Балабанов постъпва като доцент в Катедрата по сравнителна литературна история в Софийския университет, а през 1921 година, вече професор, основава Катедрата по класическа филология, чийто титуляр е до 1944 година. Работата му на учен-изследовател е неотделима от превеждането на множество класически творби – от западноевропейската литература: Гьотевия „Фауст“, съчинения от Хайне, Шилер, Шекспир, и най-вече от античните писатели: Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан, Сафо, Платон, Теофраст.

Умеещ да се вживява в културата, бита и светоусещането на хората от древността, Балабанов не губи остротата на сетивата си за съвременната му реалност. В същата 1921 година, в която е удостоен с професорско звание, той основава вестник „Развигор“ – единственият, според думите му, литературен седмичник в Европа. Като „един нарочен орган“, вестникът трябва своевременно да осведомява за духовния живот в страната и в чужбина, да работи за културната издигнатост и по-високата образованост на българина. С това издание Балабанов свързва надеждите си да обърне вниманието на българските писатели към античната литература, която може да им изгради сигурен естетически вкус, да им създаде вярна представа за модерност и тенденциозност. Поставяйки на страниците на вестника въпросите за необходимостта от познаването на западноевропейската класика, за отношението между чуждото и своето, той следва идеята на Гьоте за световна литература и мечтае за мястото на големите български писатели в нея. Основният естетически критерий, от който се ръководи вестникът, е наличието на оригинално и самобитно мислене, отхвърлящо заучените чужди фрази. На самостоятелно мислене професорът учи и своите студенти. Участниците в организираното от него дружество „Бяло море“ пишат автореферати, в които отстояват собствените си тези. Търсещ близостта с младите хора, непринуденото общуване с тях, професорът е инициатор на извънаудиторни събития, на туристически излети с някаква родолюбива цел. Неговите ученици Тодор Боров и Д. Б. Митов му остават предани до края на живота си.

Като професор в България, където не можеш да си позволиш да бъдеш само кабинетен учен, защото това „значи да не разбираш нуждите на своята страна, да не милееш достатъчно за нея“ (К. Гълъбов, „Развигор“, 1925, бр. 197), Балабанов отдава сили и време за сказки не само в София, но и в страната. Сигурно е чувствал, че тази дейност не е безплодна, а има реален смисъл и значение. От друга страна, подобно на древните мъдреци, устното слово му е доставяло радост. Цялата тази многостранна дейност представя личност с широки възможности, със стремеж да удовлетвори различните си способности. Неговите текстове – аналитични статии за литература, театър, пластични изкуства, неговите есета, разкази, афоризми, стихове разкриват една богата мисъл, която търси адекватни жанрови форми, за да се изрази. В такава насока през 1934 година на посветеното на Балабанов юбилейно тържество Симеон Радев завършва своята реч: „Исках да кажа още, че аз между толкова хора, които познавам тук, и в Европа, и в Америка, малцина, много малцина са тия, които са ме поразили с такава всестранност, с такава оригиналност на своите понятия за литературата и с такъв смел размах на мисълта.“

Знак за полифоничното единство на Балабановата личност са съществуващите около нея легенди, анекдоти, карикатури. Те се мотивират от непривичността на неговата външност, походка, залисаност. В един от самоаналитичните си афоризми той сам обяснява своята странност за другите със своеобразието на мисленето си – противоречиво, течащо, диалектично, определящо ритъма на външния му живот: „Мислите ми кипват внезапно, премятат се, напират една през друга, тълпят се, огъват се една друга, ту навеждат главата ми, ту ме подкарват да тичам пред тях, подир тях, ту заковават нозете ми в твърдата земя, ту събират пръстите ми в пестница, ту размахват ръцете ми като крила на вятърна мелница…И такъв се лутам между хората, в техните кафенета, в техните мизерни театри, забави и вечеринки, в техните научни срещи… Те ли са криви, че ме виждат луд.“ В подобна самохарактеристика може да има и известна поза, но взема връх драматичната самоирония на белязаната от съдбата личност, горчивото самосъзнание за обреченост на вътрешна самотност. Неговата стихотворна „Автобиография“ на пръв поглед като че ли е в духа на българановия хумор, но всъщност е равносметка за „двете лица на една и съща човешка природа“, както го определя Димитър Михалчев в юбилейния сборник „Александър Балабанов. Из един живот 1898 – 1934“. Когато казва: „Моят брат Хераклит“, Балабанов има предвид същото свое взаимопреливащо, контрапунктно единство.

Въпреки състоянието на вътрешен спор, на възникнала мисъл и последвалото я опровержение, Балабанов е неотклонно постоянен в културното си мисионерство, което включва по примера на Гьоте, подкрепата на нови дарования, внушаващи му надежда. Да се грижи за нечие развитие е една от формите, чрез която се изразява неговата личност. Още като студент той открива идеала си в Гьотевия „Прометей“: „Ето ме, людие творя/ по мой образ – / цял род като мен. / Да плаче, да страдае.“ В писмо съветва Бобошевски: „И се запретни не с милости, а с просвета и с всички средства на духа си да направиш човека, да направиш няколко човека по-добри, да ги издигнеш по-високо от тях самите.“

Да помага, да поощрява – това поведение на Балабанов произтича от очакванията му, че младите ще внесат силни и свежи струи в българската литература. Огорчен от съществуващите в поезията ни, според оценката му, „блудкавина и безразличие“, от образи – „бледи, без енергия, уморени, непотребни“, той жадува „да усети най-сетне нещо ново, в което има сила, нерви, плът и кръв, свой образ“. Ако с цялата страст, на която бил способен, съсредоточава надеждите си в своето откритие Яна Язова (поетически кръстената от него Люба Ганчева), ако влага сили и плам, за да направлява пътя ѝ, да брани и утвърждава публичния Ј образ, то е, защото е вярвал, че е срещнал автентична творческа личност, която чувства и мисли различно. Доловил, че тя има талант и този талант е органичен, което означава, че ще расте и зрее, той осъзнава личния си дълг да работи върху нейното културно обогатяване, да развива самосъзнанието ѝ за призвание. От дистанцията на времето, когато цялостното дело на Яна Язова вече е налице, най-добре може да се оцени неговата проницателност.

Надеждите към Яна Язова се подсилват и от личното му убеждение, че жената в по-голяма степен от мъжа е надарена за лирическа поезия. Още в ранното си детство той се докосва до лириката чрез песните и разказите на баба си Зоица, за която в писмо до Бобошевски с вълнение си спомня: „…тя ми пееше своите песни за своя живот и плачеше, защото това беше най-поетичната биография на света – тя беше за мене първият поет, когото само аз оценявах и надали ще ценя друг поет по-високо от нея. Тя и приказки даже когато ми разправяше – всичко слагаше на стихове и ритми.“ После, вглъбявайки се в българските народни лирични песни, той стига до извода, че именно жената носи поетичното призвание на българския дух – мисъл, залегнала в статията „Българката като лирически поет“. Негов неопровержим аргумент за силната лирическа дарба на жената са изповедите на Сафо – „ненадминатата“. Въпреки откъслечния вид, в който са останали повечето от оцелелите през вековете нейни стихове, те въплъщават идеала му за любовна лирика.

В очакване на българската Сафо Балабанов с внимание следи творчеството на българските поетеси. Когато през 1923 година е в журито за награди на най-добри художествени постижения, той се застъпва за кандидатурата на Дора Габе, представена със стихотворния цикъл „Очите“ и жанрово своеобразната книга „Някога“. В обзора на първата книжка на списание „Златорог“, издържан в един общо взето критичен дух, ласкаво се изказва за поместените в тази книжка стихотворения на Дора Габе: „Те всички са хубави, топли, спокойни и добри.“

Стихотворенията на Яна Язова били не само топли, но и огнени. В тях разпознавал идеите на Платон за поетическото безумие, за екстаза на свободното излияние на образи и фантазии. Когато възкликвал: „Люба, ти си голям поет“, най-вероятно е мислел за поезията не в тесния смисъл на словото като създаване на стихове, като майсторство на стихосложението, а в онзи по-дълбок смисъл като творческа стихия, в която се проявява причастността на поета към висшите сфери на Духа. С представите за стихийно-спонтанното начало, с пламъка на въображението, потискащ логиката, рационалното съзнание, той свързвал истинското творение. Освен от Платон, това виждане му е внедрено и от Шопенхауер: „без всякакво планиране, без програма, без художествени принципи“.

Същевременно Балабанов проявява недоверие към таланта без култура. От съвременния български писател той изисква да познава различни култури и творчески светове, да развива у себе си богато и сложно мислене, да се вдълбочава  в архитипните структури на човешкия дух, да побира в себе си познание от всякакво естество. Именно в този план са и уроците му към Яна Язова. Изповядващ възгледа на Гьоте, че талантливият човек не е създаден затова, че да бъде предоставен сам на себе си, той превръща в свой дълг задачата да следи и направлява творческото ѝ развитие. Ако на ранния стадий на изработване на творческото самосъзнание е необходимо стимулиращо въздействие, в нейния живот той има такова място.

Да даде живот на духа му в книгите си – така е осъзнавала своята задълженост към Балабанов неговата най-добра ученичка. Подобно на Платон, който в двайсетгодишната си възраст срещнал Сократ, за да остане завинаги с него в едно „двойно съзвездие“ (Емерсон), Яна Язова и в последния си роман – диптиха „Голямо и Малко“ и „Война“, превръщайки личността на Балабанов в прототип на своя главен герой, продължава да гради такава представа за голямата личност, каквато той ѝ е създал. Учител-ученик е едно от съотношенията, в които тя поставя себе си редом с него. Учителят в нейната интерпретация е един специален вид от големите личности. Той е мъдрец с дълбок и универсален ум, който помага на народа си да се самоосъзнае, учи на търпимост и човечност, внася нови духовни и нравствени истини в общественото съзнание.