АЛЕКСАНДЪР ГОЧЕВ: „НАЙ-ЛЕСНИЯТ НАЧИН ДА УНИЩОЖИШ ЕДНА НАЦИЯ Е ДА ПРОВАЛИШ ОБРАЗОВАНИЕТО Ѝ
– Животът ти и творческата ти кариера се делят на два етапа от време: годините на детството, юношеството и младостта, прекарани в родината ти – България, и тези на творческото ти и професионално реализиране, далече от нея – в Съединените американски щати. Преломната година, която е отбелязвана винаги в информацията за теб, е 1985-а. Какво беше за теб тя, спомняш ли си я и днес?
– 1985 година е преломна главно географски. По необходимост се наложи да живея сред нови, до известна степен други хора и при друг климат. Ако спазваш нормално законите на съответната държава, като правило (според мене) практически не ги забелязваш. Ако се държиш нормално учтиво със себеподобните и не се опитавш да ги използуваш, съществени психологически промени за тебе би трябвало да няма. Още, през всичките ми „американски“ години съм работил в колективи от хора, дошли от най-различни държави и имащи по принцип сходни психологически и социални проблеми на гости в САЩ. От моя гледна точка това помага в следния смисъл: склонен си да си обясняваш неприятни моменти не толкова с персоналните качества на даден колега, колкото с неизбежната национална специфика на неговото възпитание. От практическа гледна точка това означава, че така по-лесно се избягват дискусии по неочакваното за тебе поведение на другата страна.
Годината на пристигането ми в САЩ е разбираемо пълна с нови впечатления и непредвидени ситуации от най-различен характер, неизбежно специфични за всеки емигрант. Доста подробно изложение на личните ми впечатления и реакции през 1985-1987 години може да се намери в поредицата „Емигрант“ (1,2,3), публикувана в Liternet (https://liternet.bg/publish28/aleksandyr-gochev/index.html).
– Родолюбието и свободолюбието са чувства, които се възприемат най-пламенно в годините на учение – в началните и прогимназиални класове. Би ли ни отворил мислено сега вратите на твоите шуменски учебни заведения и ни разкажеш как се чувстваше в тях с придобитите знания от своите учители?
– Детските си години (1942-1953) прекарах в центъра на Шумен, на улица „Цар Самуил“ 10, точно под днешния шуменски театър. Градът беше абсолютно безопасен за нас без родителски контрол, какъвто не помня да е имало извън къщи. Почти ежедневно маршрутите ни обхващаха района на читалище „Добри Войников“, казармите на Пети полк на север (където служих през 1960-1962), къщата на Панайот Волов и площад „Кристал“ на изток, Военното училище и Градския съвет на юг, площад „Оборище“ на запад. По средата беше Главната улица и под нея „долната“ улица „Панчо Владигеров“ с неговия музей. За някакво определено влияние не мога да твърдя – с годините постепенно ми се изясняваше голямата история на моя детски „квартал”.
За четирите години, прекарани в началното училище, нямам определени спомени освен упоритото усвояване на правопис и краснопис (донякъде), както и наизустяване на стихотворения, в което показвах завидно умение. Следващите три години изкарах в прогимназия „Добри Войников“ (днес Професионална икономическа гимназия). В 5-и клас започнах да тренирам гимнастика като в 7-и станах окръжен шампион. Най-силно впечатление ми правеха кръжочните занимания по физика. Най-големи проблеми имах с учителката по български език, която не се стесняваше особено да раздава по някой и друг шамар на по-недисциплинираните. Проблемите ми в гимназията по тази дисциплина само се засилиха, като стигнаха кулминационната си точка в урока за стихотворението на Ботев „В механата“: станах и категорично заявих на учителя Петров, че абсолютно не е за вярване, че Ботев си бил направил предварително план за стихотворението – просто е седнал и го е написал за десетина минути. Изгони ме с репликата „Сега няма да правим кандарми тука!“. Този същият през лятото, ходеше по плажа в Кранево с костюм, в джоба на който се виждаше вестник „Работническо дело“.
– Сигурно и за теб времето за ориентиране и решение по пътя на каква професия да тръгне младият човек, са годините в гимназията. Така ли бе и ще назовеш ли гимназиалното си училище с незабравимия абитуриентски празник и връчването на дипломата (свидетелството ти) за завършено средно образование?
– За мене в този аспект най-важни се оказаха последните две години в гимназията – 10-и и 11-и клас. По-точно имам предвид влиянието на двама учители: Хачадур Чулджиян (Хачко; по химия в 10 клас) и Вили Кюлджиев (по физика в 11 клас). И двамата бяха нестандартни, различни и професионално ефективни в най-висока степен.
Следващото ми развитие беше свързано с кръжок по химия. Аз, Андре Явруян и Стоил Донев формирахме тройката Nickel and Co със задача електрохимично никелиране на метали. Получихме ключ от лабораторията и направо се преселхме там.
С никелирането имаше проблем – никелирахме си кокардите на ученическите фуражки – от бронзовожълти станаха сребристи. Директорката Кожухарова беше възмутена, а ние обещахме да ги никелираме „обратно“. По-късно научихме нейното мнение, че Хачко събирал в кръжока си деца на фашисти, което се отнасяше за мене – поради етикета лепнат на баща ми. Това точно беше и причината да не отида да си взема лично от нея дипломата за завършено средно образование – изпратих майка ми.
– Приемането ти за студент в Софийския университет ли налага смяната на местожителството ти, тогава ли напусна формално град Шумен?
– През втората година в казармата в Шумен се готвих за кандидатсъдентските изпити по химия и физика в Софийския университет. Бях приет и на двете места, но предпочетох Химическия факултет. Така през есента на 1962 се настаних в едностайна квартира в квартал „Бъкстон“ заедно с двама мои приятели – Иван Загорски и Стоил Донев. По време на следването (1962 – 1967) още три пъти сменях квартири.
В Софийския университет продължих да тренирам спортна гимнастика, като бях капитан на отбора. Получавах спортна стипендия от 36 лева на месец, която покриваше купоните за студентски стол (18 лева) и наема от 7 лева за таванска стая.
– Да ни кажеш по няколко думи за специализацията ти по квантова химия – къде и по кое време? – за защитата на самостоятелен докторат по физика (квантова биофизика/?
-След четиригодишна работа като кръжочник ми бе предложено да работя по дипломна работа по квантова химия. За беля нямаше нищо по-систематично написано по метода, с който пресмятахме електронната структура на нашите органични молекули (полуемпиричният метод на Паризер, Пар и Попъл), а се налагаше да пиша теоретичната част на дипломната работа.
По това време излезе на руски език превод на книгата на Джон Слейтер „Електронна структура на молекулите“. Моментално надеждите ми за спасение бяха жестоко подкосени от заявлението на Слейтер още в предговора, че няма намерение да се занимава с полуемпирични методи. Мамма миа! В главата ми каша, не зная откъде да почвам, но пък от друга страна – нямах алтернатива на Слейтер. Бях веднага привлечен от прецизните му и изключително ясни обяснения на физическия смисъл зад формулите, математическият извод на които за мене си оставаше енигма.
Предполагам, че първите стотина страници съм ги чел поне двайсетина пъти. Морална подкрепа ми беше доцент Пепи Райчев, който на лекции по атомна физика беше казал да четем и ако не разбираме, да продължаваме най-упорито да четем (ходех редовно на лекции с курса по физика, където бяха двама от най-добрите ми приятели). Та и аз – чета значи, та пушек се вдига.
С квантова биофизика започнах да се занимавам, след като постъпих на работа в Централната лаборатория по биофизика на БАН. По тази тема се оформиха няколко публикации, които послужиха за основа на дисертацията ми за кандидат на физическите науки.
– До годината на преселването ти в САЩ работиш в Българската академия на науките. Да смятам ли, че първото ти работно място е именно в нейната Централна лаборатория по биофизика от 1968 година? И оттук ли бе предопределен пътят ти в областта на науката?
– През 1967, след защитата на дипломната работа по квантова химия, бях разпределен на работа във фабриката за емайлирани съдове „Победа“ в Шумен като началник на химическа лаборатория. По това време квантовата химия вече беше станала модерна област с известно влияние и извън химията. Полъхът ѝ беше стигнал и до новосъздадената Централна лаборатория по биофизика към БАН с директор проф. Георги Дечев. Амбициите на Дечев бяха даже по-големи от тези на Тютюлков – той беше решил, че не може да има модерна биофизика без динамика и без кванти. След разговор на Дечев с Тютюлков през април 1968 Тютюлков ми се обади и ми каза, че трябва да започвам работа в Централната лаборатория по биофизика на БАН. На въпроса ми какво ще правя там, след като не съм и чувал за биофизика, ми отговори много кратко и ясно: „Не знам. Пристигай! Дечев ще ти каже какво да правиш.“
Другият ми приятел, Стоил Донев, с големи интереси по теориите на относителността, играеше ролята на охладителна и заземяваща система за високолетящия Румен. Тази двойка беше напълно достатъчна да ме освободи от каквото и да било внимание от страна на Дечев – за около година работа в групата на Тютюлков успях да публикувам няколко статии по описание на възбудени състояния на т. нар. пи-електронни системи.
После се оказа, че все пак ще трябва да се работи нещо биофизично, неравновесно, и аз си избрах електрохимичен модел на скоростите на ензимни реакции по простата причина, че няма важни биологични реакции без ензими и няма нищо по-далеч от равновесие, отколкото кинетиката на реакциите. Разбира се, при условие че в играта трябваше да се включат и „квантите“. Така започна борбата ми с „другото“ уравнение на Шрьодингер, описващо динамиката на „ядрата“ на атомите в молекулите, пренебрегвана при описанието на движението на електроните, както в класическата квантова химия, която работи с молекули с фиксирани атомни ядра (фиксирана геометрия на молекулата в основното ѝ състояние). Оттук и неминуемата среща с професор Стефан Христов, международно признат пионер и корифей в областта на квантовата кинетика на електрохимични реакции.
– Оттук нататък сферите, в които работиш, за мен са далечни и непознати като непрогледните пространства на Космоса. Ето защо ще те помоля ти сам да разкажеш за по-нататъшния си път на професионалното си развитие и усъвършенстване. Да започнем от работата ти в България.
– По дисертацията за кандидат на науките работих сам, без научен ръководител, полагайки сериозни усилия да убедя професор Стефан Христов, че теорията му е даже по-приложима за биологичните реакции, които аз изследвах.
Точно по това време в САЩ се правеха доста сложни и скъпи експерименти с много бързи биологични реакции при температури, близки до абсолютната нула (-273 С). Целта им беше максимално забавяне на тези реакции и тяхното контролирано ускоряване с повишаване на температурата. Още, при такива суперниски температури квантовото поведение на тези избрани биологични реакции ставаше доминиращо и изискваше съответна квантова теория за тяхното описание. За щастие, най-добрата квантова теория на химичните реакции беше разработена от проф. Стефан Христов. Моята задача беше да го убедя, че теорията му не само е приложима за биологични системи, а че е приложима с предимство тъй като става дума за пренос на електрон между фиксирани центрове, а не както е в електрохимията между движещ се ион и електрод при стайна температура.
– Тук ще прекъснем поради две причини: преселението ти заедно със семейството ти в САЩ, където продължават научната ти работа и твоят живот, съпроводени от творческите ти „пътувания“ в областта на изкуствата и литературата. Впрочем – раздвоението ти в две посоки започва още през осемдесетте години в България като зам.-ръководител на каскадьорска група към Народния театър „Иван Вазов“. Ще ни е много интересно да ни разкажеш за нея и за нейните изяви, с какви твои участия?
– В края на 1950-те и началото на 1960-те години студентът от Корея във Висшия институт за физкултура, Хван Джън Нам, азиатски шампион, става главен спец на първата у нас секция по Схай Джус (корейско бойно изкуство) с официални ръководители Стефан Хинков (треньор на националния отбор по джудо по това време) и доцент Петър Богданов, шеф на катедрата по биомеханика на ВИФ. По принцип, това е еквивалентно на създаване на първата група по корейското тайкуондо в Европа. Членовете на тази първа група са били двама мои приятели, Светослав Иванов (международен съдия и шампион в абсолютната категория по джудо, каскадьор, бивш председател на БСФС и бивш президент на Спортната академия) и физикът Александър (Сашо) Клевцов.
По-късно, през 1964-1967 г., се сформира нова група с нов водач и впоследствие бих казал звезда в това бойно изкуство, Георги (Жоро) Велев, с когото бяхме съквартиранти няколко години като студенти. По това време аз се включих да тренирам като новак и мои партньори бяха Жоро Велев и Сашо Клевцов. По-късно Жоро Велев създаде собствена школа в Асеновград, посетена на два пъти от легендата Хван Джън Нам.
Допълнително през студентските ми години съм се занимавал под личното ръководство на Светослав Иванов с джудо и айкидо – общо взето за обща култура. Аз бях в отбора по спортна гимнастика на Софийския университет, а Светослав Иванов тренираше гимнастика с нас за обща култура. Това беше и началото на нашата приятелска връзка.
По време на работата ми в БАН (Групата по биофизика към ИЯИЯЕ) получих предложение от Светослав Иванов да отговарям за негова група студенти от ВИФ, които трябваше да участвуват като моряци в постановката на пиесата „Оптимистична Трагедия“ в Народния театър „Иван Вазов“. Участие в пиесата имаше и каскадьорската група на Павел Дойчев. След представленията беше взето решение да се сформира постоянна каскадьорска група към Народния театър с ръководител Павел Дойчев и аз като негов помощник. Пак по това време Светослав Иванов водеше курс по бойни изкуства за актьорите на Театъра на народната армия, в които аз бях негов асистент.
– Изненадан бях, като разбрах, че си участвал като актьор в телевизионни и игрални филми, а изпълняваш и главната роля в полско-българската продукция „Окото на пророка“. И с това трябва да ни запознаеш, тъй като ние не знаем за тези ти актьорски способности.
– Каскадьорската група към Народния театър редовно беше наемана да участвува в телевизионни и игрални филми. По тази линия се явих на интервю с полския режисьор Павел Коморовски за една от главните роли в двусерийната полско-българска продукция „Окото на пророка“, тази на Монгола (бодигард), с изискване за каскадьорски умения. Бях утвърден за тази роля и по време на снимките завързах близко приятелство както с Димитър Кехайов и неговата каскадьорска група към киноцентъра, така и с полските каскадьори по време на снимките в Полша. На следващата година получих от полска страна покана за участие в разширена телевизионна версия на същия филм. За съжаление, трябваше да откажа тъй като вече бях поканен за две години на работа в лабораторията на проф. Джон Бокрис в Texas A&M University, College Station, Texas. Така завърши филмовата ми кариера – Монгола бил убит още в първата серия на ТВ филма.
–От 1985 до 1989 година по покана на „Texas A&M University“ и „Purdue University“ работиш там в областта на квантовата кинетика на електрохимични и химични реакции, а от 1989 година и понастоящем си старши редактор и експерт по теоретична химия и физика в Chemical Abstract Service (Columbus Ohio) – най-голямата агенция за научна информация в света. За дейността си на тези толкова важни работни места ще трябва да ни разкажеш повечко, доста повечко, за да разберем същността на научната ти дейност, свързана с физиката и химията, ако това е точното ѝ определение?
– Преди всичко трябва да подчертая, че най-голяма заслуга за началната ми подготовка като учен имат преподавателите ми в Химическия факултет на Софийския университет академик Ростислав Каишев (директор на Института по физикохимия – БАН ), академик Алексей Шелудко (ръководител на катедрата по колоидна химия) и проф. Николай Тютюлков (с дипломна работа по квантова химия). Успешната ми работа през следващите години в областта на квантовата кинетика на химичните реакции и квантовата биофизика се дължи на колаборацията и ръководството на проф. Стефан Христов. Професорите Каишев, Шелудко и Христов са световноизвестни учени с фундаментални приноси в съответните области, а проф. Тютюлков с право е наричан баща на квантовата химия в България.
Така, през 1985 година проф. Стефан Христов ми съобщи, че проф. Джон Бокрис от Texas A&M University го е помолил да му препоръча негов сътрудник за теоретична работа в неговата електрохимична лаборатория, и ми заяви, че аз се явявам единствена такава кандидатура. Тъй като поканата беше персонална, нямах конкуренти и командировката ми за две години бе одобрена от ръководството на БАН.
1980-те години бяха последната фаза на изключителната световна кариера на проф. Бокрис в областта на електрохимията. Известно е, че в СССР са му предлагали звание академик с позиция директор на институт по електрохимия, но той отказва. Предложението идва от друга голяма фигура, академик Александър Фрумкин, създател на съветската електрохимична школа.
Въоръжен с електрохимичнната библия в два тома, написана от него и от един индиец, истински справочник, Бокрис можеше да ти измъкне кой да е цитат от него и да го префасонира чрез свободна интерпретация така, че за пет минути новата теория на даден електрохимичен процес е готова и ти само прилагай. В допълнение гледа да е в пълен унисон със собствените си „скрижали“ (повече от 700 статии, в които е съавтор), като помни за беля всичко. По негова идея работих около месец върху модел на електронен пренос в електрохимични реакции. Още при постановката ме засече и каза, че в някаква негова статия от 50-те години бил застъпил противоположното мнение и че трябва да се откажа от тази част на моя модел: „Карайте без нея, не е съществена!“. Някъде по средата на изложението отново ме изряза: „Това не може да бъде!“ – в друга статия бил написал, че е вярно обратното. Това са само типични примери.
Постоянен рефрен в нашата двегодишна съвместна работа беше следният: „Доктор Гочев, с вас сме винаги на различно мнение!“. Трябва да се подчертае, че той нямаше разработена цялостна теория на електрохимичните процеси, а конструираше разни модели за специфични случаи, например да критикува теорията на проф. Рудолф Маркус от Калифорнийския технологичен институт (получил Нобелова награда през 1992). Беше практически и теоретически невъзможно да се обединят тези негови модели в единна непротиворечива система.
При срещата ми със споменатия вече корифей в областта на кинетиката на химичните и електрохимични реакции, проф. Рудолф Маркус, заявих, че Бокрис няма своя цялостна теория, а конструира специфични модели, които използва да критикува вече известни теории, например неговата. Маркус познаваше и ценеше разработките на проф. Стефан Христов, който първи в света през 1948 – 1949 година пресмята квантов ефект в електрохимията – т.нар. „тунелиране“ на електрон между йон в разтвора и електрода. Последният ми научен проект в лабораторията на проф. Бокрис бе да напиша проектодоговор на тема „Пробив на водни кондензатори“ в рамките на проект, разработван от физици на Massachusetts Institute of Technology (МIT) и Harvard University. Специално тези водни кондензатори са монтирани на спътници, зареждат се от слънчева енергия и служат за запалване на лазери (монтирани на същите спътници), които лазери би трябвало да свалят противникови ракети. Проектодоговорът беше за 300 000 долара. Бокрис ми тръсна на масата всички публикации на физиците от Harvard и MIT със задача да напиша проектодоговор и замина на лекционно турне из Азия. Паралелно, той разработваше свой собствен вариант като имаше блестящата идея да започне лекцията си пред работодателите физици с една таблица със следната структура: в лявата колонка са дадени всичките им обяснения на техни експериментални резултати до момента, а в крайната дясна колонка срещу всеки ред се мъдреше думата „погрешно“. Обясняваше и моята задача: да представя пълна проектотеория на целия процес, която правилно би обяснила работата на колегите физици, получили като минимум милион долара за грешните си обяснения до момента.
В Лос Анджелис професор Хари Грей ми беше предложил доста висока позиция в неговата лаборатория (днес вече Beckman Institute at Caltech), за която се изискваха отзиви за моята предишна работа от други двама корифеи в Caltech – проф. Рудолф Маркус и проф. Джон Хопфийлд. Рецензията от проф. Маркус беше утвърдителна и получена навреме.
В Purdue University имаха отдел, който организираше интервюта на завършващи студенти с представители на компании относно бъдеща работа. В края на втората ми година при проф. Уивър аз се възползвах от тази възможност. За моя изненада, въпреки възхищението от моите публикации (на фона на студентите без такива), не получих нито едно предложение за работа. Обяснението е очевидно – в САЩ предпочитат млади хора и с минимална начална заплата, в сравнение с които 45-годишен със стаж практически няма шанс. Единствената компания, от която настоятелно получих предложение за работа, беше Chemical Abstract Service, най-голямата компания за научна информация в света, създадена преди повече от сто години. Неин представител ме убеждаваше да се съглася да се явя там на интервю – търсели учен физикохимик с опит, не новак, особено със знание на руски език. Още, агитираше ме, че столицата Columbus на щата Ohio е чудесно място за живеене. Той не знаеше, че аз нямам друг избор: приех, а през слеващите 36 години установих, че всичко, което този човек ми каза, е самата истина.
– И ето ни отново в сферата на литературното творчество, което започваш в Съединените американски щати, където вече живееш постоянно – там пишеше първите пиеси и през периода 1999 – 2008 година ги изпращаш в България – на списание „Пламък“, на чиито страници ги печатат. И бързо се отварят широко вратите на вестниците „Словото днес“ и „Нова Зора“, както и на списание „Везни“ за твои – не само пиеси, но и разкази, публицистични статии и преводи от английски и руски език. Как намери пътя до тези издания, за да спечелиш вниманието към твоите творби и да получиш висока оценка на техните редактори?
– Първата си пиеса Далечни светлини започнах да пиша през 1997-1998 години, докато работех в Chemical Abstracts Service. Следвах естествено правилото, че всеки пише каквото знае (в най-общи линии) и неизненадващо, пиесата се оказа, че има донякъде биографичен характер. Появих се с написаното в издателството на списание Пламък където почти веднага ми беше казано, че публикуват само стихове на млади поети. Тъй като бях направил само две-три крачки от вратата, беше много удобно да направя кръгом и да си тръгна. Върна ме подвикване: „Я елате тука!“ Отново „кръгом“, влязох по-навътре, след което ми бе намекнато, че ако си платя… Съгласих се и си заминах за Шумен. Когато се завърнах отново в София на път обратно за САЩ, бях посрещнат в редакцията изключително сърдечно. Заключението, което си направих, сигурно единственото, което ми допадаше от моя гледна точка: „Май са харесали написаното“. Беше 1999 година. Стана Сашо писател на 57 години. После тръгна – на една-две години по една пиеса. Всичко седем, които излязоха в отделна книга Далечни светлини на издателство Захарий Стоянов.
– И аз помня, че през 2018 година във водещото наше издателство „Захарий Стоянов“ излезе от печат книгата ти „Далечни светлини“ и бях свидетел как ти получи годишната награда на Съюза на българските писатели за драматургия през следващата година. Имах честта и радостта да гласувам за нея в комисията на докладчиците по различните жанрове. Тогава аз отговарях за поетичната продукция. Би било интересно да споделиш с нас за работата си върху ръкописа и за приемането му в редакцията на издателството.
– Имах вече публикувани статии в списание Везни и счетох, че си струва да опитам да издам книга с моите пиеси под общо заглавие „Далечни светлини”. Книгата бе отпечатана и както казват, беше представена в прегледа на литературната продукция на СБП през 2019 година. Да, оказа се, че получих наградата за драматургия.
– Още по-интересно ще е да ни кажеш как се стигна до двете книги с общото заглавие „Принудено и непринудено“ с публицистични текстове, които излязоха през 2019 и 2024 година в същото издателство.
– Публицистичната ми дейност започна най-случайно по времето, когато в България се беше развихрил постмодернизмът и по медиите падаше голямо писане и говорене на тази тема. Тъй като беше вносен продукт от Запада, реших да потърся литература на английски. След доста ровене се спрях на статия от американски професионали в областта, която имаше по-балансиран характер по отношение както на критика, така и на приноси плюс още някои аспекти, които според мене бяха доста интересни.
Списание „Везни“ беше вече печатало мои пиеси, та си позволих да пратя статията за едно предварително мнение на поета Андрей Андреев, редактор в издателство „Захарий Стоянов“ и в списание „Везни“. След около две седмици се реших да попитам по телефона какво мисли за моите писаници. Отговорът му ме изненада неимоверно: „Статията вече е под печат“.
После реших да се пообразовам и потънах в интернет-страниците на Ноам Чомски. Така, след почти 3 години, реших да запиша какво съм понаучил и написах статията „Препрочитайки Чомски“. Заглавието беше точно – препрочитах наистина (без да споменавам колко пъти). Приеха я отново в списание Везни (2012), през следващата година приеха за печат и трета статия, а след 2016 пращах за печат по две-три статии годишно. В този период се запознах по-отблизо с Андрей Андреев и Тодор Коруев.
По време на представянето на току-що излязлата ми книга с пиеси в ресторанта на Астор (моят „офис“ по това време в София) Тодор Коруев препоръча да издам в отделна книга всички публикувани статии до момента. Никола Инджов подкрепи идеята и предложи да бъде редактор като пръв читател на повечето от тях.
– Почти всички статии в тази книга са помествани в съюзния вестник „Словото днес“ и по предложение на управителния съвет на СБП за 2020 година те получиха специалната награда на вестника. Казвам това, за да те помоля да ни довериш как бе приет потокът от твои творби?
– След публикуването на моите първи две или три статии и след запознанството ми с Никола Инджов аз му пращах каквото съм написал за мнение. В последвалите разговори той ми казваше, че ще помисли къде да ги прати за публикуване. Още, ние редовно се срещахме при всяко мое идване в България и завързахме близко приятелство. Предполагам, че в началото той е представял статиите ми за публикуване в „Словото днес“, а впоследствие аз започнах да ги пращам сам.
За специалната награда, присъдена ми от управителния съвет на СБП за статии, отпечатвани в „Словото днес“, мога да кажа, че съм изключително благодарен на редакцията на вестника и на УС на СБП.
– Да доуточня, че специалната награда на „Словото днес“ получи за редица статии, които бяха публикувани на страниците му в литературния конкурс „Тончо Жечев“. И след всички тези признания и награди съвсем естествено бе приет за член на СБП. Тогава ли почувства, че си овладял напълно майсторското боравене със словото, за което си и получил признанието на гилдията, че вече си професионален писател?
– Преди доста години в редакцията на списание Пламък се запознах с Никола Инджов. Доколкото си спомням, беше след излизането от печат на третата ми пиеса. Той ми предложи да се срещнем на другия ден. След началния разговор най-неочаквано ме попита дали съм подал молба за член на СБП. Моята реакция беше следната: „Само с три тънки книжлета?“ Последва категоричното „Може!“, след което отвори чантата си, извади бял лист и започна да пише молба от мое име. Процедурата завърши с безапелационното: „Подписвай!“. След доста време ми съобщи, че съм приет в СБП. Tой се оказа и главният двигател за приемането ми в ПЕН Клуб България.
Значи – станах професионален писател, тъй като съм член на професионалната организация СБП и имам отговорността и задължението да поддържам съюзната политика за опазване, укрепване и развитие на българската литература и на Съюза. Благодаря за доверието!
– Впрочем в кои още творчески и културни структури членуваш?
– И още на PEN America и на American Chemical Society.
– Аз почти недоумявам, четейки твоите статии, как ние пренебрегваме почти горещите теми, свързани с всекидневието на хората, а ти чак от Щатите улавяш не само контурите, а и в дълбочина процесите в обществения и културния живот на нацията ни и тръбиш за събуждането на българина, за да прогледне и да види истината с очите си. Как му казваш ти на това, че в България малцина автори са творчески и обществено ангажирани, като нерядко отминават с безразличие всичко пошло и убийствено за нацията ни?
– Разликата в написаното от мене и от повечето автори, които са активни в официалните медии, е, че аз не съм ангажиран формално с някаква професионална позиция, което неизбежно налага някакви ограничения. Аз съм убеден, че дори един истински професионал не може да си позволи да предаде директно какво точно мисли, при положение че е поел подобен ангажимент (работи на заплата или е член на някаква по-сериозна организация). Най-вече са очевидни ограниченията и, съответно неизбежното саморецензиране, ако професионалът е политически ангажиран, директно или индиректво. От тази гледна точка аз съм за завиждане: единствената задача, която решавам, е да изясня за себе си дадени събития като накрая си позволявам да „докладвам“ резултата. При днешните „електронни“ възможности за достъп до информация няма особено значение дали си в България или в САЩ…
– Не трябва ли един път завинаги да скъсаме с убийственото отричане на традиции и минало, на противопоставяне между периоди и поколения и най-после да влязат в сърцата и в душите ни призивът и веруюто на предците ни в надписа върху челото на Народното ни събрание „Съединението прави силата“!?
– Днес не само в България всички политически партии по необходимост се ръководят от принципа „Разделяй и владей!“, тъй като критерий за успех не е просперитетът на нацията, а просперитетът на Партията. Оттук следва почти автоматично, че народът е разделен най-малко на толкова сегмента, колкото са официално регистрираните партии. Не трябва да се забравя и следната очевидна, перманентна и единствена цел на днешните партийни борби, маскирана медийно по всякакъв начин: разделяне на „баницата“ на държавния бюджет.
Моето лично убеждение е, че най-лесният начин да унищожиш една нация е да провалиш образованието ѝ. Така най-лесно се стига до отричане на традиции и минало, до противопоставяне между периоди и поколения, до лишаване на нацията от управленчески елит на всички нива. После напълно автоматично следва управление отвън.
Тази задача се решава най-активно от Сорос и кохортите му. Фактът, че той (обобщеният Сорос) манипулира активно съзнанието даже на децата в детските градини!!! с цел унищожаване на националната му компонента, тази, която ни прави първо българи и после граждани на света, го представя според мене и преди всичко като Квинтесенция на Злото.
– А докъде ще ни отведе бъркотията в света, накъде върви той и да очакваме ли да видим всички „светлина в тунела“? Какво е това безумие в неспирните набези към власт, пари и богатства?
– Първо, да се опитаме да си обясним днешната бъркотия. За целта не е зле да се спрем на типичен пример, който може да ни отвори очите за главните фактори. За такъв пример може да служи Венецуела, която бе подложена на санкции от страна на САЩ, защото се противопостави на доктрината Монро, според която Западното полушарие е изключителна зона на американските интереси. Последното на практика означава, че вътрешната политика на Венецуела не може да е в разрез с американските интереси, свързани с факта, че тази държава има най-богатите залежи от петрол в света. Особено при политика от социалистически тип да се инвестират печалбите от петрола преди всичко вътре в страната, за благото на народа. Последваха американски санкции като страната през 2019 година беше напълно откъсната от международната финансова система. Износът на петрол, жизненоважен за икономиката, беше блокиран. Милиарди държавни активи бяха замразени в чужбина. Вносът на стоки от първа необходимост, включително на храни и лекарства, стана почти невъзможен, защото банките не можеха да рискуват да нарушават вторичните санкции. Резултатите бяха катастрофални точно според замисъла. Икономиката на Венецуела се сви с повече от 75% – нещо по-лошо от Голямата депресия в Америка, по-лошо от колапса на Германия след Първата световна война. Хиперинфлацията унищожи спестяванията, болниците останаха без основни лекарства, храната стана оскъдна, инфраструктурата се разпадна. Стана ясно на всички, че икономическата война си остава война: тя убива също толкова ефективно, колкото и бомбите. Просто отнема повече време и се случва невидимо.
И все пак въпреки тази безпрецедентна икономическа обсада правителството на Мадуро не се срина. Вместо това се случи нещо неочаквано. Венецуела започна да се адаптира и в тази адаптация Русия видя възможност, като предложи подкрепа. Последваха подобни инициативи от страна на Китай и Иран. Появиха се руски ракети в западното полукълбо – в американския заден двор!!! Ракетите не се появиха, защото Русия стана по-агресивна. Те се появиха, защото Венецуела стана по-отчаяна. Навсякъде по света започнаха да се създават подобни мрежи на съпротивата, оформени от нации, обект на американски натиск, които взаимно се намират, търгуват помежду си и се защитават взаимно. Оказа се, че икономически натиск, независимо колко силен, не може да гарантира политическо подчинение. Светлината в тунела вече я има – започна да се очертава краят на неолибералния световен диктат. Освен това неолибералната икономическа система, финансова по характер, започна да показва симптоми на сериозна вътрешна криза – системата дотолкова се разрасна, че няма капацитет да поддържа собствената си финансова стабилност.
– Не можем да отминем и въпроса за състоянието на родната ни съвременна литература. Ти чувстваш ли да има всъщност две литератури, както проповядват соросоидните лапачи на котловите ясли? Какви думи би казал ти за днешната ни литература и какво е самочувствието ти като един от нейните активни творци?
– Политиците в Българияпо правило се занимават главно с преразпределение на държавния бюджет – там са големите пари. Големи пари в бюджета както за образование, така и за култура няма, следователно, няма и за литературата. Ето защо дори минимално вливане на соросоидни пари оказват значително влияние и върху издаването на книги и върху рекламата им в медиите, включително присъждането на различни награди. Главното противодействие на тази неолиберална литературна вълна идва от страна на СБП – единствен неин организиран враг. Битката е неравна по монетарната компонента, но пък се печели със стойностни произведения, които едва ли не единствено напомнят, че става дума за българска по характер литература. Днес по чисто политически причини соросоидната вълна вече започва да затихва и тази тенденция ще продължава неизбежно по простата причина, че рекламираното неолиберално икономическо чудо, както отбелязах по-горе, навлиза в силно кризисен и вече краен период на съществуване.
– Боли ме и за подмяната на историческите факти и събития – би ли се съгласил, че в България не е имало фашизъм и цветът на българската ни интелигенция е унищожен по време на „комунистическия режим“, като се премълчават фактите за ликвидирането на Гео Милев, Йосиф Хербст, Никола Вапцаров и цяла плеяда още представители именно на цвета на нацията ни не в друго време, а в това на фашизма!?
– В България е имало фашизъм и доколкото си спомням, може би за първи път в Европа. Преследването на интелигенцията е първата грижа на всеки тоталитарен по характер режим, нещо, което виждаме и до ден днешен – нейните истински представители са винаги враг номер едно, тъй като неминуемо премахват човекоподобния грим на лицето на управляващите продажници, представящи се за спасители на нацията от външни и вътрешни врагове, колкото по-неопределени, толкова по добре.
Никакъв грим обаче не може да скрие зверската жестокост да разстрелваш деца (6-те ястребинчета и други дечица и юноши преди 1944) като предполагаеми бъдещи противници. Оценката само на този факт е напълно достатъчна, като лакмусова хартийка, не само за тест кой принадлежи към интелигенцията на един народ и кой не, а преди всичко за тест кой принадлежи към човешкия род. Абсолютно ясно е, че никакви спирачки не може да има за изроди от този род, когато стане дума за разправа с интелигент, който има мнение, противно на това, обявено за правилно. Точно на това място се изреждат имената на Гео Милев, Йосиф Хербст, Никола Вапцаров и др. като примери за жертви.
– Вече се говори за нов ред, за нова пренаредба на света, тема, която не ти е чужда. Каква ще е тая прословута промяна според теб, разбира се?
– Икономическата диагноза на днешната световна неолиберална система е единствена и безмилостна: системата започва да изяжда сама себе си: в началото тази система работеше ефективно като всяко наливане в нея на $1 връщаше $1.40. Днес връща $0.90. Ресурсът за финансова ефективност е напълно изчерпан. Изводът е един-единствен – системата трябва да бъде заменена с друга.
За гладкото осъществяване на замяната с нова система е необходимо, абсолютно необходимо, най-напред да се очисти теренът от останките на сегашната система. При тази операция най-напред (най-лесно!) ще си заминат неолибералната идеология и неолиберална култура, започвайки например със Сорос и неговите платени кохорти – процес, който вече върви. Казват, че Тръмп е идеален избор на разрушител в днешния етап на разчистване на терена от вече компрометираната неолиберална система, имаща главно финансов характер (контрол на света по банков път с долара като световна валута). Каква точно ще бъде новата система все още не е ясно, но е много вероятно да няма един глобално-централизиран началник от рода на САЩ.
При това положение единственият сигурен начин за спасяване на културата на дадена нация в започващия период на безвремие е да се придържа към националните си корени, така или иначе, преживели столетия. Добрата новина е, че културата няма да има за какво друго да се хване. Дори само по чисто финансови причини.
– Ти си заминал за Съединените американски щати, както зная, официално – с покана за работа. Но си отишъл там със семейството си. Как се чувствате като граждани на тази прехвалена страна?
– Аз имам и българско, и американско гражданство, като се старая да спазвам законите и на двете държави. Както споменах – наложи ми се да остана в САЩ, след като двегодишната ми командировка приключи през 1987 година. Оказа се, че е безопасно да се върна едва през 1995. Оттогава прекарвам отпуска си редовно в България всяка година. В САЩ нямам американски приятели с изключение на едно македонско семейство. Причините са по-скоро от личен характер: поне 50% са мои, а другите би трябвало да са американски, т.е., грубо казано, става дума за други хора, като в думата „други“ не влагам нищо негативно. Мнението ми е, че ако не можеш да живееш сам, е много вероятно да се чувстваш самотен в друга държава, особено в САЩ. Лично аз нямам проблеми от този род.
– И – да ни запознаеш със семейството ти, не от любопитство ти задавам този въпрос.
– Семейството ми е сравнително голямо – три деца и шест внуци. Дъщерите ми Кристина и Марина завършиха психология и работят с възрастни и деца с проблеми. Синът ми е програмист, което е трудна професия, особено ако от безупречната работа на програмата зависят много хора – ако програмата спре, то всички спират работа. В такива случаи се работи денонощно, и делник и празник. Имам 6 внучета, 3 момичета и 3 момчета. Половината следват в университети, другата половина завършват гимназия. В България съпругата ми работеше като патолог към Института по хематология на Медицинска академия, а в САЩ бе приета на работа в Chemical Abstract Service – беше ми колега, като анализираше научни публикации в областта на медицината и фармацията. Наскоро се пенсионира.
Разговора води Петър Андасаров /със съкращения/