ОТ БРЕГА
Синя тъкан след миг потъмняла,
озарени вълни, пясък мокър.
В едра мида – седефено бяла,
се оглеждат звезди над Созопол.
Няма никого – никого няма
и деца хоризонта не гонят…
А луна, като златна декана,
влачи в тъмното някакъв кораб.
Сякаш тръгва към други предели,
врязан с тежък товар във водите –
мрачен образ… С крила развилнени
го изпращат нататък вълните.
Синьо дишаме… Пръски солени
ни докосват – морето на живо!
Пак сме тук… Гласове отшумели
ни припомнят, каквото е било.
Бе любовно, бе алено, златно
покрай нас и отвъд безпредела.
Като сцена от древен театър
край вълните от едра дантела.
Идват кораби пак и се връщат…
Капки лунни се стичат върху ни –
теб ли, лятото ли прегръщам?
И септември ухае на юни…
***
СЕПТЕМВРИ – този месец на предел,
с мъглявини, извиращи от свода,
с преметнат шал, оранжево-зелен
и с шапка на моряк, подпрян на борда.
И кораби, кръстосващи навред,
и брегове, в очакване сънливо,
внезапните среднощни ветрове
със аромат на студ и на горчиво,
разлистена надежда за любов
на бродещи под залеза сирени,
и лодки на крайбрежен риболов,
които тръгват рано през септември…
И дъжд, обилен дъжд – познат и друг,
разсичащ въздуха като със сабя.
Упойващ дъх на дюли и мавруд…
И лятото, което в теб догаря.
СЕЗОНЪТ
Сезонът на бурите сребърни отминава.
Изплисква морето последната топла вълна.
На пясъка мокър единствен след нея остава
по плажната ивица вятър и празен брега.
Лиани от сол залюляват прегракнали птици,
пак старите лодки разсичат водата на две.
Художникът синьото сменя на няколко скици
и после рисува едно по-различно море.
Красиво се стича омара от нощната перла,
отгоре високо сияе релефен седеф.
Луната търкаля пендари, огромна и щедра,
и никнат прозрачни брилянти по нощния креп.
Ела, примири се. Мирише на хлад и горчиво,
но в нас ще усетиш, че нещо зелено гори,
че нещо размеква душата и нещо звънливо
изпълва сезона с онези последни вълни…