СНЯГ РЪСИ В СВЕНЛИВА ТИШИНА
Снегът заваля в началото на ноември и не спираше да вали, сякаш искаше да затрупа хората и добитъка живи – почти беше стигнал покривите на едноетажните къщи и народът се уплаши. Кошари, хамбари и навеси останаха под дебелия снежен юрган. Входовете към къщите се превърнаха в снежни тунели, окопи и просеки, комините не спираха да димят. Животът замря.
Всеки понеделник и четвъртък дядо Джафар и Шекер Али изпичаха два фурника хляб – големия в понеделник, малкия в четвъртък. Идеята за фурната беше на Джафар – през пролетта двамата с Шекер Али захванаха пристройката на гърба на кафенето и я завършиха преди да паднат есенните дъждове. Откъм улицата беше продавачницата – с рафтове на стената и тезгях, с чамова дограма и големи стъкла, а фурната иззидаха отзад – с място за складиране на брашното, с големите корита за тестото и простора за горещия хляб. Месеха тестото и правеха хлябовете заедно, но опалваха пещта и вадеха хляба поред. Спореше им.
Дядо Джафар – сух, жилав мъж с остър поглед и рано побеляла коса, обичаше привечер след работа да гледа игрите на децата. Сядаше на големия камък край училищния дувар, свиваше цигара и току подвикваше на децата, които играеха на поляната отпред:
– Деца, да кажете на вашите, че шумата на габъра е започнала отсега да съхне. Е, на – август е още, а по върховете на клоните листата са опадали. Голяма зима ще е, лоша. Кажете им, че мен не щат да слушат! Добитъкът зян ще иде, хляба през баира напразно ще викаме…
И все така, и все с тоя загрижен глас, но кой да го слуша! Всъщност чуваха го, но ей-така от едното уважение, пък и се понабояваха от него – беше дръпнат човек, кибритлия, говореше направо.
Странно беше приятелството им с Шекер Али, който след промените купи кафенето, в което работеше откак се помни. Той също беше серт човек и не търпеше обратна дума насреща си, та хората не можеха да се начудят как тия два остри камъка се разбираха от половин дума. За дядо Джафар и Шекер Али приятел е този, който се притичва на помощ при всеки проблем, който ти предлага твърда ръка, облекчава тревогите ти, без да се преструва, че ти помага. Дядо Джафар много пъти е казвал, че приятелството е съкровище, което не може да се купи, наследи или вземе назаем.
***
Снегът продължаваше да трупа – животните ставаха все по-шумни и неспокойни, тревогата обзе и оклюмалите им стопани.
Лете тукашните ливади даваха по две коситби, а в добри години – и по три, но сега едва събраха тревите на първата. Коситбата имаше и друга особеност – първо всеки косеше собствената си трева, после всички мъже се събираха и окосяваха големите ливади по склоновете над Дрангос дере. Сплъстяваха сеното на големи купи горе на завета и когато тяхното долу свършваше, начеваха това от общата мера.
Други години начеваха общото сено към средата на февруари, че и по-късно, но сега се налагаше да посегнат на тоя запас току подир новата година. Погледнат отвисоко, светът приличаше на снежна пустиня и нямаше надежда пътя да се отвори скоро.
А снегът ръсеше ли, ръсеше отгоре.
Една февруарска вечер чуха вълците. Отдавна не бяха чували за тях, отдавна и пушките на ловджиите бяха забравили как се стреля с бренеке. Още при първите звуци кучетата в селото се разлаяха в един глас, а в къщите и из дворовете хората се спираха и напрегнато се ослушваха. Вълчият вой – гърлен, протяжен и някак жалостив, се носеше от земята нагоре – към огромното сито, което сееше упорито студеното си брашно над света. На другата вечер воят се повтори. После пак. Познаха го и се стреснаха – така виеше гладът, дошъл от дълбините на вечността. Гласът на неочакваната беда предупреждаваше, че не е безопасно да ходят по сами за сено, а не е зле за всеки случай да носят и пушка.
Дядо Джафар клатеше снежната си глава:
– Като не чувате никой освен себе си, така ще е… Язък ви и за акъла, и за сербезлъка…
И скоро над селото се разнасяше топлият мирис на пресен хляб.
Снегът се сипеше тихо и безкрайно, та скоро нищо освен бяло не се виждаше наоколо. Някакво странно безсилие вцепени и най-сърцатите.
Не послушаха и за другото дядо Джафар и не струпаха букови листници – едно, че никога не беше им се налагало да хранят добитъка с шума, второ, че им се виждаше несериозно мъже да се катерят като хъшлаци по клоните, да кършат и брулят гората…
Затрупаното село потъна в тежка, свенлива тишина. Кучетата млъкнаха, сякаш се бяха наговорили и само вечер откъм Учка се разнасяше воят на вълците.
Един ден – някъде към обяд – горе на върха изгърмяха изстрели. Просеките между къщите бързо се изпълниха с жени и деца, мъжете се запътиха към центъра. В кафенето на Шекер Али дебатите на местния парламент вече бяха започнали – изказваха се предположения, чуваха се реплики; Шекер Али, застанал прав пред новата италианска кафе-машина, се намесваше със силния си глас; машината бръмчеше и изпускаше пара, кафетата димяха по масите, а мъжете говореха един през друг.
Имаше единодушие, че изстрелите не са от ловджийска пушка. Едни твърдяха, че били три, други – пет, трети – повече. Улисани в споровете, забелязаха появяването на шейната със закъснение.
Другаде шейните и писаните каруци отдавна бяха история, но в тукашните планински села те още вършеха работа зиме, когато пътищата ставаха непроходими. Имаше товарни и пътнически шейни – товарните само с по една седалка отпред, пътническите бяха и със задна седалка, обикновено застлана с одеяло или халище. Имаше и мераклийски изписани шейни, украсени с рисувани позлатени резби, но те бяха рядкост. Повечето се теглеха от един кон. В тази бяха впрегнати два и беше изписана и по облегалката на задната седалка. Впечатляваха плазовете – високи като за голям сняг и извити отпред.
Мъжът слезе, омота поводите около ствола на дивачката до входа на кафенето на Шекер Али, застана гърбом и се разкърши – снажен и широкоплещест. Носеше дебела военна шуба без пагони, ушанка и кожени ботуши, в които бяха втъкнати крачолите на шаячен брич. Мъжете го наобиколиха мълчаливо. Карабината видяха после – тя лежеше на задната седалка, а по пода на шейната се жълтееха няколко гилзи.
– Ти ли гърмя горе? – попита Шекер Али, който освен че държеше селския парламентарен бюфет, отговаряше и за връзките с обществеността.
– Аз, не се тревожи.
– А, що да се тревожа за теб? За вълците се тревожа, да не си ги уплашил нещо, че е време да им нося обяда – дори когато взимаше някого на подбив, Шекер Али го правеше спокойно и убедително, та трудно се разбираше майтапи ли се или говори сериозно. Мъжът извади кърпа и избърса заскрежените си мустаци. После се засмя – късо, гърлено.
– И какво обядват горските господа?
- Обядват каквото е останало от снощната скара – парчета, кокали…
– Бре, че това си е направо офицерска разкладка – мъжът обходи с поглед останалите, пъхна кърпата в джоба и спря очи на Шекер Али. – И що така сте я уйдурдисали? Даром ли ги храните или как?
– На договор сме – рече все така спокойно кафеджията, – от нас пържолите и кокалите, а от тях – да не закачат добичетата, пък и нас също…
– Е, смятайте договора за отпаднал – нямате повече масраф.
– Защо да е отпаднал – повдигна вежди Шекер Али.
Мъжът бавно вдигна ръка и рече:
– Аз го отпаднах. С тая ей-тука ръчица, нали я виждате! Четири куршума – за четирите. Бум! – и точно между очите. Натъркалях ги като утрепани индийки с червени точки на челата… Та така! Ама стига приказки, дайте сега по работа!. Изпраща ме моят шеф председателят на съвета…
Като чуха името на Карата, мъжете един по един се обърнаха и като си говореха полугласно, демонстративно влязоха в кафенето. Мъжът и Шекер Али си размениха още няколко думи, после кафеджията посочи къщата на дядо Джафар отсреща и се прибра обратно.
***
Карата беше черната овца на селото. От малък не го обичаха за опакия му нрав, за ината и недружелюбието му. Растеше затворен в себе си, странеше от децата и не участваше в игрите им. В началното училище учителите забелязаха страстта му към четене и започнаха да го насърчават. Така той изкара като единак училището, отслужи и се върна след казармата в село. Още в първите месеци се изпокара с повечето си връстници и пак се затвори в привичната си самота. Скоро се хвана тракторист в горското, на другата година успя да вземе изпитите и записа задочно хранителния институт в Пловдив. Така си живееше – той сам от едната страна, а от другата – останалото село. Някъде по средата бяха родителите му, но и те бяха вдигнали ръце от него.
Промените го свариха на метър от дипломирането, но не се разбра дали го е изминал, защото изведнъж заряза трактора и се запиля някъде из градските навалици, които по това време изпълваха улици и площади. Мина време и започна да се появява във вестниците и по телевизията. Един ден при дядо Джафар дойде пратеник от него и му връчи малък черен апарат – това беше първият мобилен телефон в селото, който предизвика изумлението на възрастните и възторга на младите. Но Карата не се появяваше – говореше се, че станал голям началник в града, че го тачели и шефовете в София, че вдигнал къща като палат… И други нещо говореха – дядо Джафар скътваше всички тия приказки в ума си, решен при първия удобен случай някой ден да потърси отговорите лично от него и не по телефона. И ето, че този случай му дойде на крака.
Когато дядо Джафар тръгна за общинския център, снегът изведнъж секна, а когато се върна след няколко дена студът беше сковал всичко.
***
– Видяхте ли се? – навил ръкави, Шекер Али миеше чашите и ги сортираше върху две бели кърпи на шублера: стъклените отдясно на кафе-машината, кафените и чинийките – отляво.
– Ъхъ… Гледай сега как става! – дядо Джафар капна щипка тютюн върху цигарената хартийка, щракна табакерката, после извади навитата цигара и внимателно я облиза. – Готово.
До отварянето на кафенето имаше повече от час, пламтящите цепеници в металната камина бяха отвърнали въздуха – дядо Джафар извади с машата въгленче, припали и посегна към кафето си. Още по Живково време двамата имаха тоя навик – в неделя кафенето не работеше, но рано заран, преди да отвори в събота двамата разговаряха на спокойствие. После дядо Джафар минаваше през салона и вдигаше кепенците на хлебарницата.
– И какво, сгълча ли го? Как е той, що е?
Шекер Али беше приключил със съдините, забърса тезгяха, свали бялата престилка и с чаша кафе се намести на масата. Пресегна се, взе новия подарък на Джафар и заразглежда табакерата. После повтори операцията, близна цигарата и я запали – пак с въгленчето и машата, зер, грехота и глезотия е при толкова огън да се харчи кибрит напразно.
Вън селото звънеше от студ. Докато Джафар разказваше, Шекер Али на два пъти стана за кафе – няколко пъти табакерата щракаше и машата се протягаше за въгленче в алената паст на камината.
Дядо Джафар разказваше тихо, но бащинското му чувство придаваше на разказа нещо топло и съкровено. Приятелят му го прекъсваше рядко, обикновено с някакъв незначителен, но насочващ въпрос.
Дядо Джафар започна с влизането в голямата стая със знамената и портретите („кабинет му викат“); как сгълчал сина си, как оня разстроен седнал и разтегнал оглавника на шията си („Представяш ли си, моят темерутин всеки ден оглавник си слага?!“); как го нахокал и заради сеното, макар да нямал вина за това, пък синът му вдигнал телефона и уредил булдозер да разчисти пътя, ама дотогава с шейни – и това уредил – ще докарат фуражни смески другия вторник („искаше още в понеделник, ама му казах, че заради хляба не може“)…
– Чакай, чакай! То хубаво ще докарат, ама смеските чинят пари! Как ще ги плащаме?
В очите на дядо Джафар блесна гордост. Той капна тютюн на хартийката, щракна табакерата и като изпусна облаче меден дим, рече възтежко:
– С картофи ще плащаме: те на нас смески, ние на тях – картофи. Уредено е. На това градските му викат „бартер“.
– А-а-а! – Шекер Али бързо вникна в същността на сделката, но се досети:
– Добре, ама я ми кажи ти на отиване видя ли вълците? Четирите, дето оня с пушката каза, че утрепал горе на Бакаджък? Бая кръв ще да е имало наоколо?
Дядо Джафер го погледна озадачено.
– Ами, кръв! Нито драскотина – ни вълци, ни кръв!
– Ти сериозно ли?
– Нито драскотина ти казвам – ни на отиване, ни на връщане.
Този път озадачението се премести у Шекер Али:
– Че кой тогава виеше горе на превала?
– Страхът, кой друг вие така по нощите, та плаши хората! – и дядо Джафар му подаде табакерата.