ПЕТКО МАНГАЧЕВ
Вариации на критическото мислене
С ПОРИВА И ДРАМАТА НА ЕПОХАТА
150 години от рождението и 100 години от гибелта на Йосиф Хербст
По всеобщо признание Йосиф Хербст е поставен на челно място сред най-изявените съвременни български публицисти. Нажежената мощ на присъствието му се усеща най-силно в периода между 1923 и 1925 година. Основното и определящото за творчеството му е, че той като автор е имал многобройни читатели. Споменатите в началото дати ни предизвикват да отговорим и на трудния въпрос: защо години наред този неоспорим публицистичен връх е забулван в мъглата на забвението. Защото във фондовете на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ към днешна дата има всичко на всичко десетина вестникарски статии, посветени на него и едва няколко книги – преобладаващо романизирани биографии на Хербст. И то при условие, че творчеството му е намирало прием в над 20 български и няколко европейски вестника. Неговата богата фраза, неочаквани обрати на мисълта, огромна ерудиция и превъзходно чувство за хумор са почти единствени в нашето публицистично наследство.
Смело и открито писане с ясно заявени лични позиции, стремеж към обективност, перфектен публицистичен изказ, постоянна готовност да насочи разсъжденията си в актуалността на деня, пълно съзвучие между фразата и мисълта – това са жалони, които както съвременниците му и ние днес високо ценим в творбите му, превърнали се още тогава във впечатляващи документи на времето. Безупречният му български език, ясната и дълбока аргументираност на доводите и стройната логика карат читателската аудитория внимателно да следи великолепната му публицистика.
В неговите журналистически публикации никога няма да се открие религиозно съзерцание на света, а призив той да се промени. В тази връзка Хербст изтъква колко е важна ролята на печата: „Вестникът не може и не бива да се превръща във венцеплетаческо заведение. Има много общественици, които се самооблащават, че са осите на Вселената. Именно такива общественици трябва справедливо и безогледно да бъдат премервани и претегляни от вестникарите. Безогледно и към това, че са или могат да стават „източници на новини“. Ами ако покрай това са и източници на злини за обществото?“
Хербст съзнава колко е важна ролята на журналиста и печата: „Добър вестникар е този, който има вестникарски темперамент. Най-добър е когато укротява темперамента си с т.нар. дипломатически такт. Най-добър дипломат е, който изпълнява дълга си с вестникарски темперамент. В съвременният строй стихийни са само силите, които раздвижва вестникарят при изпълнение на своя обществен дълг…“
Освен коректността, образоваността, знаенето на чужди езици и бързината на професионалната реакция, Хербст с личния си пример поставя като изискване пред журналиста творческото умение и точността. Днес сме свидетели на девалвация на журналистическата професия, обърната в повечето случаи в раболепен слугинаж на силните на деня.
Интересно е как Хербст разкрива своята тънка наблюдателност, обличайки я в ярка образност, насочена към заклеймяване на угодничеството: „Усмивката се материализира във вид на орденска храчка втора степен…“
Написаното от него дава реална представа за състоянието на обществения и културния живот у нас тогава – това са прозрения на скептичен и мъдър наблюдател, който е неугоден за властниците и обслужващите ги. Със словото си Хербст полага темелите на съвсем други морални и етични норми. И не само това. Той публикува и вижданията си относно кардинални проблеми, които дълбоко вълнуват българската общественост: „За спасяването на страната може да се пожертва не едно правителство. За спасяването на което и да е правителство, обаче, не може и не бива да се жертва страната“. Подобна позиция няма как да се приеме от върховете – там Хербст е дълбоко и искрено мразен. Нещо като природно бедствие – настойчив, хладнокръвен, непознаващ ограничения и прегради пред словото.
Хербст посочва какво трябва да е оръжието на публициста: „Който иска да бъде не роб, а господар на израза си, трябва да бъде светски служител на словото и хрисимо да признае, че е роб на Езика и никога да да не се самооблащава, че владее Езика“. В полемиката за чистотата на българския език, която се разиграва между него и Симеон Радев на страниците на „Развигор“, Хербст застава на точната и ясна позиция – българският език трябва да съхранява чистотата си. Но ето и мнението му за чуждиците: „Това са заети словесни фигури, които никой не смята да върне вече, пък и не трябва, защото сме ги заплатили с най-ценната монета на гостоприемството: осиновяването“.
Хербст има шанса да живее сред цяла плеяда изтъкнати български интелектуалци. Спрямо сътрудниците, работещи в българския печат, той е бил най-многоцветната личност. Успява да направи най-много за развитието на българската публицистика като цяло – с безкомпромисното си отстояване принципа на обективността, със своите контакти и с творческия си капацитет. Той е личност с необичаен размах, която става жертва на обективното си гражданското поведение и политически оценки, посветени на събитията. Няма брой в хербстовите издания, в който той да не изрази негодуващо осъждане на същестуващото през онзи период гражданско устройство и обществен ред. Далеч не е без значение, че публикациите му, особено след 1923 г., открито изразяват състрадание към жертвите в Септемврийските събития.
По своята същност и натюрел Йосиф Хербст е убеден демократ и хуманист с доста широки разбирания, наричан дори „буржоазен демократ“, той става все по-активен изразител на общия за левите интелектуалци от 20-те години на ХХ век протест, насочен категорично срещу терора, силовото управление, произволите, цензурата и грубата демагогия. И успява постоянно и смело да развява бойните знамена на богатото си красноречие. А вестниците му са ежедневно на огнева позиция. Подобно на Гео Милев, Хербст се обявява срещу Закона за защита на държавата (ЗЗД). Неговият вестник „А.Б.В.“ държи в течение обществеността за процеси и присъди срещу участниците в септемврийските събития през 1923 година, за „безследно изчезнали“ политически лидери, поети, писатели и културни дейци. И ако трябва да обобщим, то всичко написано от него е достатъчно добра основа, за да се проследи контекста на политическата му вселена и значително по обем публицистично наследство. При това Хербст е потомък на евреи, родени в Австро-Унгарската империя и през ранното си детство няма контакти с българската езикова среда. Но това не му попречва да се наложи в България като стойностен журналист, който казва, че има два кумира: Негово Величество Българският Език и Негово Величество Българският Народ.
Днес можем само да бъдем благодарни на изданието „Развигор“ и на неговите редактори, че успяват да провокират Хербст да събере и публикува своите бележки и спомени, които заедно с пожълтелите страници на неговите вестници, са паметен знак за талантливия публицист, който с изключителната си смелост и блестящ стил, с проницателните си наблюдения и точни оценки, се превръща в емблематично име в историята на българската журналистика.
Ето част от последната написана от Йосиф Хербст статия. Публикувана е четири дни след неговото арестуване и неслучайно е поставена на първа страннца. По своята същност тя е настолно ръководство за реализиране на стойностна журналистика: „Редакторът твори за един ден. Той е дневен писател. Един вестник, излязъл днес, утре вече е остарял. Борбата за конкуренция за новините е изключителна. Това е едно безпримерно надпреварване за бързина… При всичката бързина достоверността все пак трябва да бъде най-главното условие. Иначе един вестник може да стане опасен. Почне ли работа, редакторът трябва да изучи основно своя вестник. След това трябва да провери съдържанието на конкурентите и в други вестници, да види какво липсва в собствения му вестник и да преработи за своя вестник ценното съдържание на другите вестници. Един редактор чете другояче вестниците отколкото обикновения читател. Той хвърля око на страниците и все пак знае какво има там. Той има око веднага да намери „перлите“. Опитът учи, че работата се натрупва особено към приключване на вестника. Тогава започва Голямото тичане. Трябва да се вземе колкото се може повече от наличния ценен материал, който ще остарее ако се остави за следващия ден…“
Тези няколко реда са за хора, които са наясно с професията журналист. Те най-добре могат да схванат какво посочва Хербст. А за начеващите в журналистическото поприще неговият призив носи друг заряд: талантът на журналиста не е чуруликане на славей при изгрев слънце Не е повей на вятъра над вретенили жита; нито е гръм на светкавица в лятна буря.Не е и тишина над заснежени простори. А е постоянен труд и чувство за гражданска отговорност. Животът на всеки е пример за силата на направения личен избор.
Йосиф Хербст остава все така съвременен публицист и мислител, въпреки че между него и нас лежи цяло столетие, защото истинското творчество е лишено от възраст. Необходимо е постоянно да разкриваме Хербстовото публицистично богатство особено в наши дни на фона на все по-гибелно разширяващата се българска езикова пустиня. Да се твори в името на живота, както това прави Йосиф Хербст, означава не само да се видят много събития. Но най-вече как те следва да бъдат отразени по законите на морала и съвестта. Той успя да осмисли мащаба на времето чрез публикациите си, които носят подчертано критична достоверност, въздигната върху трептящия флаг на социалната му чувствителност и жажда за справедливост.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“