150 ГОДИНИ ОТ БЕЗСМЪРТНИЯ ПОДВИГ НА ПОЕТА-РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ
ВЕНЕЦ ОТ НЕЗАБРАВА
Този сборник, посветен на годишнината от безсмъртния подвиг на Христо Ботев, съдържа негови стихотворения, публицистика и писма. Съдържа още стихове, есета и критически размишления за живота и творчеството му, създадени от български писатели от различни поколения.
Не съществува съмнение, че Христо Ботев е българският поетичен и публицистичен гений. Неговите стихове са неотразими и недостижими. Публицистиката му жигосва всички, които да преминат искат през живота не с лъвски скокове, а със змийско лазене или котешко пълзене. Сатирата му превръща самозванците в посмешища и е безмилостна към бездарните безродници. България няма на територията си действащи вулкани, но във всяка българска душа бушува лавата на вулканичното Ботевско слово. Роден в Балкана и горд като него, Христо Ботев е нашата мярка за съвест и преданост към отечествените идеали.
В Алтън Калофер е роден на 6 януари 1848 година поетът, публицистът и революционерът Христо Ботев – под величествената сянка на най-високия старопланински връх Юмрукчал. Век по-късно България ще го назове на името на поета – Ботев връх.
Случило се и знамение при раждането на гения. Датата 6 януари е Богоявление, когато Господ се явява като бял гълъб в своята триипостасна единосъщност: младенеца Христос, Светия Дух и Словото Божие. Това вдъхновено и одухотворено Слово е приел Христо Ботев още при раждането си, за да напише в „Моята молитва“:
…Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с тираните на народа!
За сътвореното от Ботев може да се говори и пише само в превъзходна степен. Невъздържан и буен, до безумие предан на идеалите за свобода, този вулканичен българин успя през краткия си живот да сътвори велики дела. Пръв между пишещите и смел като най-саможертвените храбреци, той, левентът на отечествения дух, остана по-жив от живите. А преди да загине, той, един от исполините на правдата и справедливостта, написа пророчески строфи, които изричаме с благоговение:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
Овластени негодници разпродават Отечеството ни и присмехулно заявяват, че не е имало турско робство, а Русия не ни е освободила, а преследвала свои имперски интереси, воювайки с вековния наш поробител. Над тези нищожни твари се е надвесил Ботев и страшен е погледът му, мрачно е високото му чело. Пита Ботев какво направихме с България, с нашата майчица, в която гният костите на нашите майчици. Какво направихме с гордостта си – примирихме ли се подлеци да грабят последните ни блянове и да смучат силите ни?! И говори Ботев от гжлъбините на вечността:
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко души е изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил…
Тези строфи, изковани от нажеженото желязо на гнева, са приели огъня за най-съвършената им същност. Може би затова светлината от вечния огън не умира. Тя е отрицание на тленността и е друго състояние на съществуване, в което смъртта не съществува. Българските герои са приели огнената форма на живот – превъплътени в реки от лавата на земното ядро. А тяхно бойно знаме си остава Христо Ботев, създал в мрачния 19. век своето „Символ Верую…“, където равенството и братството между човеците е ненъкарним канон и, където място за безсърдечни чорбаджии, за жалки политически хамелеони и за продажни вестникари не може да има.
Вулканични са стиховете на Христо Ботев, с които горестно страда за гибелта на Левски и Хаджи Димитър, небесни паметници им издига от безсмъртни думи:
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй че ти си черна робиня,
затуй че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня…
Ако изследователите на българското литературно творчество се замислят защо Христо Ботев е така съдбоносно свързан с родната стихотворна класика, непременно би трябвало да започнат от „На прощаване“ и „Хайдути“. В тези балади народното творчество е вплетено възхитително с личностното битие на поета и затова отъждествяваме Ботевата поезия с издигтнат до небесата гигантски дъб, чиито корени пият от изворите на народностния гений, за да стигне короната му недостижими висоти. Поетическото творчество на Ботев доказва аксиомата, че всеки велик творец прекрачва в своето безсмъртие благодарение на традициите, които са го създали и го съпътстват до последното му земно дихание.
Гениалността на Христо Ботев, превъзмогнала всички исторически парадокси и обстоятелства, с мъдро постоянство удостоява националната съвест със законна гордост. Тази негова гениалност остава ненъкарнима, защото защитава онеправданите, получава вдъхновение от високата поезия и се е устремила към незабравата. Там, където яснеят имената на вечно живите, името на Христо Ботев свети яснолико и неотразимо като упование, като надежда!
Боян АНГЕЛОВ
––––––––––––––––
„Подкрепи и мен ръката“, Юбилеен сборник
Съставителство и редакция: Боян Ангелов, Станка Шопова, Анжела Димчева, Боян Бойчев.
Издателство „Български писател“
Фондация „Устойчиво развитие за България“
С., 2026
ХРИСТО БОТЕВ (1848 – 1876)
СТИХОТВОРЕНИЯ
ЕЛЕГИЯ
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що Спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи и ще си спасиш душата“?!
Той ли ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода;
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости1
А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор броиме време
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
НА ПРОЩАВАНЕ
в 1868 г.
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе, клета, оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина –
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше;
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!…
Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже,
и честта, майко, юнашка!
А ти ’га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село,
и момци вече наскачат,
ти излез, майко – питай ги
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че ази
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
„Нехрани-майка излезе“,
но иди, майко, у дома
и с сърце всичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват…
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то ̓га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка –
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина…
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене –
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади…
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си да станат –
силно да любят и мразят…
Ако ли, мале майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
о, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни –
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна …
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина …
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода …
ПРИСТАНАЛА
Кавал свири на поляна,
на поляна край горица;
млада, хубава Стояна
търчи с менци за водица.
Из градина крещи, вика,
омразната нейна стрика:
„Полудя ли, мар Стояно,
та отиваш толкоз рано?
Стой, почакай д’ идем двама.“
Па се спусна к’ нейна мама
да ковлади тя Стояна,
че отива на поляна.
Ей изскочи стара майка
на висок и хубав чардак:
ахна, тръшна се, заплака,
като видя кървав байраяк,
че се байряк там ветрее
сред юнаци, сред дружина,
и Стоянка се белее
в прегръдките у Дойчина.
Като зърна той, че иде
неговото мило либе,
из юнаци той изскочи
и към нея с пръст посочи:
„Ей, дружина, хай станете!
Ей я иде – погледнете:
туй е мойта горска птица,
туй е мойта годеница!“
Па си весел, засмян тръгна
да посрещне той Стояна;
наближи я – с пушка гръмна,
като видя, че й засмяна.
И дружина загърмяха
на засевки, та запяха;
а тя ръце си разгърна,
та Дойчин я млад прегърна.
А нейната клета мама,
като гледа таз измама,
сълзи лее и проклина
ту щерка си, ту Дойчина.
„Да не цъфнеш, да не пекнеш,
дъще клета, със Дойчина,
да окапеш, дето седнеш –
да не станеш по година!
Дано болест те налегне,
болест, дъще, живеница,
и Дойчин да не убегне
от верига, от тъмница!
Тоз хайдутин, що го любиш,
на кол утре да го видиш,
че от там се тебе хили
и на горски самодиви!
Че той батя ти измами,
та хайдутин върл направи;
а тебе, дъще, клета мами,
баща, майка, та остави!“
От тез клетви се събуди
и Стоянкин баща стари;
той излезе и се чуди
и в главата се удари.
Но кат видя той Дойчина,
дъщеря си и мил сина,
попоглади си брадата
и извика към гората:
„Горо, горо, майко мила,
толкоз години си хранила
мене, горо, юнак стари
с отбор момци и другари, –
храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце в светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байряк да се ветрее!“
БОРБА
В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарът бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на всяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и съвест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм ази“,
думай, моли се и твърдо вярвай –
бог не наказва когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец …
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя надве строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето, спряно, сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи.
Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа – мила, засмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце па се прегърнат,
и с песни хвъркнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
В МЕХАНАТА
Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!
Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!
Да забравя род свой беден
гробът бащин, плачът майчин, –
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, –
грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!
Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаша в ръка!
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: „Хайде на Балкана!“
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!
А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!
О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!
Ще да пия напук врагу,
на пук и вам, патриоти!
Аз веч нямам мило, драго,
а вий… Вий сте идиоти!
МОЯТА МОЛИТВА
„Благословен бог наш…“
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже, –
мен в сърцето и в душата…
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Не оставай да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…
ЗАДАДЕ СЕ ОБЛАК ТЪМЕН
Зададе се облак тъмен
откъм гора, от Балкана:
дали ще е дъждец дребен,
или ще е буря страшна?
Ех, мой дядо, тежко време!
Ралото се едвам влачи
и след него сееш семе,
пот от чело, град от очи!
Кажи, дядо, защо плачеш
над тез дълги бразди черни;
от чер облак ли се плашиш,
или мрат ти деца дребни?
Кажи, дядо, че аз помня
какъв юнак напред беше;
бог да прости баба Стойна,
тя пееше, ти ореше.
Друг път – помниш? – лани беше:
аз заминах през гората,
сред юнаци ти седеше
като баща със брадата.
Какъв беше ти тогава!
Сега плачеш – защо, дядо?
Байряк ли се не развява,
или нямаш сърце младо?
„Ех, мой синко! Що ме питаш?
Чуй тоз гарван, де там грачи…
Но в село нали отиваш,
ще да видиш защо плаче
стар войвода след туй рало!
Там селото се е сбрало
на мегданя, за да гледа
мойте момци, мойте чеда!
Ти ще видиш там набити
на прътове, на върлини
на момците ми главите –
избиха се две дружини!
Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина!
Тесни били планините
за несговорна дружина!
И стърчат им днес главите,
за да плаче кой как мине.
Боже, с гръм ти разсипи ме!
Ветре, в прах ти разнеси ме!
Да не гледам деца малки
и техните клети майки,
окол пръте как се късат –
ръце вдигат към главите,
и как после ще се мъчат
голи, боси и пребити.“
Закапаха едри капки,
летят, крякат гъски, патки:
буря страшна ще да ревне;
нали не са капки дребни,
всеки тича, в село бяга,
дядо не ще да разпряга.
– Хайде, дядо, да вървиме.
„Стой, да умра помогни ми!“
ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи, там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полета,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето.
И студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
ПУБЛИЦИСТИКА
О, ТЕМРОRА! О, МОRЕS!
Букурещ, 1 майя
О, tеmроrа! О, mоrеs! Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди – дору още се радва – кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дору още котенце и теленце? Дали славеят принася повече полза в обществото на човеците, отколкото благородната свиня, тази производителна сила в природата на животните, на която само като погледне човек, наумява му нещо аристократическо, нещо възпитано и на дължина, и на широчина? Дали пилето има повече мозък, повече ум, отколкото почтеното магаре, този философ не само между животните, но и между човеците? Или пък гълъбът е по-непорочен и по-достоен в нещо от скопения вол, туй подобие на нашия търпелив народ? Но иди и речи такава дума на нашите, например (ний се с примери ще говорим), литератори, поети, вестникари, чорбаджии, учители и прочии раби божии, та виж какво ще ти се струпа на главата от сичките тези труженици в полето на глупостта. Музикословеснейшият господин Пишурка, за честта на музите и на неговата „госпожица правда“ и „мадам кудкудячка“, ще те повика на дуел, или, поетически да кажа, на полето на честта. Мудроглупейшите и изряднейшите последователи на нашия Сумароков (нека се не сърди г-н Войников, че му даваме това име. Сумароков е малко по-долен поет от великия Тредяковски) – почтените господа Пърличев, Сапунов, Пискюллиев, Оджаков, Станчов, Фингов, Деребеев (у-ху!), щурците на Блъсковото училище за мишките и сички нищи духом и богати глупостию – сички ще те потеглят, щеш не щеш, на съд пред парнаските богове, дето, разбира се, председателствува философът с дългите уши; а други, за кои истината не е тежка и горчива, сир. онез табан суратларъ, на които в очите да плюеш, те ще казват, че е божа росица – каквито са благородните, напр. х. Иванчо Пенчович ефенди, Христо Арнаудов ефенди, Никола Генович ефенди, сладкото перо Михайловски, учителската фабрика Груев, синът на Мита Патката Павлов, сиамските братя Балабанов и Овчов, Букурещката Добродетелна дружина за обирание на умрелите и все и вся дебелокожа породица чорбаджийска – всички ще кажат: „Оставете тоз чапкънин; човек без работа, заловил се да ни гложде цървулите и да маскари пречистите ни лица, създадени по образу и подобию божию.“ А! Незлобливи пиленца, гълъбчета, славейчета и теленца! „Будилникът“ не ще бъде тъй глупав, защото не му е изпила още кукувица умът, като на „Звънчатий Глумча“ (Глупчо трябвало да се каже!), и тъй безбожен, като покойния „Тъпан“, та да унижава умните, полезните и трудолюбивите животни с вас, подвижници на пищеварението. „Тъпанът“ беше омаскарил веднъж една магарица, като казваше, че тази почтена майка родила букурещките български нотабили; но за туй и господ го наказа, та нема рахат и на оня свят. „Будилникът“, който знае, че страхът от бога е начало на премъдростта, а почетта към старите начало на добродетелта, ще се пази като от огън от такива неща – да унижава животните. Неговата програма ще бъде: да гуди сяко нещо на мястото му и сичко да краси с боите му. А ако има нещо общо между споменатите в тая молитва раби божии и животни, то българският зоолог и доктор (ъ-х-ъ! Доктор ами?) Начо Планински, който беше написал едно време „Зоология на българите“, нека се потруди да реши тази велика задача, този всемирен вопрос, та на Куковден, когато се напечати тази книга, да види ученият свят какво ще рече: „Зоология на българите“. Дотогава ний ще се препираме, че нито Генович, нито Найденов имат нещо общо с животните и с човека. И наистина, какво общо напр. между занятията на магарето и работата на ефендето и черибашият? Философът с дългите уши носи на гърба си: дърва, вода, брашно, хора и с това принася голяма полза, а ефендето издава органът на шпионите „Турция“, а черибашият – органът на идиотите „Правото“ и с това приносят вреда; философът върши само онова, що може, а черибашият сичко, що не може, магарето никога не лъже, а ефендето го е срам да каже някога право; магарето пости и затова ще отиде в християнския рай, Генович яде пилаф и ще отиде в кочината на Мохамед, а черибашият, който в турско село държи рамазан, а в българското яде сланина, той на оня свят ще яде на коритото на Гилдебранда.
А-ха! Има нещо, за кое, ако се улови българският зоолог, ще може да обори мнението ни. То не е тъй важно, та можахме да го премълчим, но „понеже обаче сърцето ми плаче за моя народ“, както казва г-н Великсин в едно стихотворение ще го кажем: юларят! Юларят и самарят! „Звънчатий Глупчо“, вместо да говори глупости, добре би сторил да прикачи юларят на ефендето, а самарят на черибашият, па хайде като сюрюджия на изложбата във Виена, та да видят и европейците какви стоки има българският народ, когото едни наричат „немци на юг“, други – „английци на восток“, а той не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и на калимавката, роб и сам на себе си.
(Будилник, г. I, брой 1 от 1 май 1873 г.)
ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА
„Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?“
Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм: лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук – суджук, с който във виенският райстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия – тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, – пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тилът като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.
Заспиш и сънуваш… Но какво сънуваш? – Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за „бог да прости“ славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските „братовчеди“ са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човекът от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и наместо хляб и макарони, да дадат чист воздух на Мациниевите дечица; безбрадото пръчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика „Аман от пиени хора“. Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческият род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.
А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: „Суета сует и всяческая суета.“ Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканският полуостров. „Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба.“ Лежиш на гърбът си и благодариш всевишният таван, че по неговата непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н.в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портретът е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на негово императорско величие, небесният представител на влашките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: „Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните ми царски поядания, които полагам за достигане до по-висока степен на моето затлъстявание и за благоденствието на моята обширна кочина.“ А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българският народ и кефът на босфорският Саул.
– Но какво по дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!
Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т. е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паякът. Само – църррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т. е. – в Деари Бекир и в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълкът и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши.
– Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини – имаме младо поколение…
Да, да! Имате! Кой ви казва, че нямате? Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонтът на българската литература се появи съзвездието „Блъсков“ и „Дружество за разпространение полезни знания“, оттогава науката, поезията, педагогията и литературата потекоха из крачолите на българският народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите; откакто цариградските ханъми родиха литературно-политическото списание „Ден“, то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизъм из България; откакто „Училище роди богобоязливият редактор на „Градинка“, то нашите учени младежи престанаха вече да псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие „Век“, то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато „Право“ се кръсти на „Напредок“, то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее „аман, аман“, а откогато „Levant Times“ се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народът от политическият студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалният сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато най-после „Читалище“ се обеща, че от нова година (т. е. от първи януари на деветдесетият век) ще да се оправи и няма да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баирът на българският напредок; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за „упокой“ на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т. е. – по бит пазар) на нашето умствено развитие, произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотини зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме „светлото Христово возкресение“.
И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свършва, зимата не се изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довождат стомахът ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюбрето из моят двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своят палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: „Гледайте, очи, ненагледайте се!“
И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по дворът и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточният вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за животът, за характерът и за стремленията на гъбите.
А ти… О! Ти си българин и патриотин! Запей песента „Гъби, мои гъби“, пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българският народ. Но преди сичко, попитай жената си или своят мозъчни ревматизъм, изминала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: „Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! Ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина.“
Михал
(Знаме, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.)
БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ТРЯБВА
САМИЧЪК ДА ПОТЪРСИ СВОБОДАТА СИ
Букурещ, 15 февруария
Минуват дни, години тежки,
пъшка в неволя нашият народ;
там падат живи жертви човешки,
там няма, братя, свободен живот!
Мрачна и гнуснава е била историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. Притиснат от едно варварско и крайно безчовечно иго, обиколен от враждебни на неговото съществование елементи и водим от балдевските, битолските и добруджанските просяци на нашата калпазанска политика, литература и журналистика, той е достигнал нравствено до положението на скотовете, материално до положението на класическите илоти, економически до просяшка торба, а умствено до оная степен на историческа глупост, против която духът на новото време, пророците и апостолите на социалния преврат в Европа и здравият човечески ум се борят още от началото на първата французка революция.
С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговът воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на неговата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително „работи като вол, събира като пчела и живее като свиня“. Разбира се, че това негово положение може и да се харесва на оние негови паразити, които се не срамуват и да се наричат патриоти и на които е твърде широко около шията, за да доказват, че преди сичко друго нему е потребна наука, образование, знание, просвещение и азбука на свободата, но в катехизисът на страждущите и на недоволните тие земени назаем думи нямат никакъв смисъл, никаква правда и, ако щете, заключават в себе си даже отрова за неговото е съществование на Балканският полуостров. Наистина, доста много се е писало и се пише от чужденците за нашият характер, за нашето трудолюбие, за нашите способности и за нашият прогрес в културата, но почти секи един от тие писатели е доказвал и доказва математически, че за да се развият нашите небутнати сили и за да достигнеме ние да бъдеме действително „немци на юг“ или „англичани на возток“, то тряба да строшиме варварският турски ярем, да отърсиме яката си от това безчовечно робство, което пояда сичката производителност на нашите сили, и да издигнеме на босфорският булевард зданието на свободната южнославянска конфедерация.
Такива са почти заключенията на сичките приятели на нашият народ, такава тряба и да бъде програмата на неговите действия и стремления. Но кажете ни, молиме ви се, кой от нас е разбрал неговото печално и страшно положение, кой е усвоил съветите на истината и на свободата и кой е казал барем две честни и искрени думи на народът си, т. е. да му разкаже що мислят за него чужденците и що е той длъжен да прави, за да излезе из своето робско състояние?
Освен из лагерът на нашата емиграция, в която сякога са се намирали честни и праведни души, и освен от бесилниците на турското безчовечие, ние не сме чули никого другиго да каже на нещастният български народ: „Чуеш ли? Турция вече умира и ако ти не срутиш сам зданието на нейният деспотизъм, то то ще да [се] струполи самó връз тебе и ще да те погребе на веки веков!“ Наистина, в продължение на последните 40 или 50 години българският народ няколко пъти е дохождал инстинктивно до това убеждение и няколко пъти се е улавял за своето ръждясало оружие, а в последните десет години неговата емиграция направи доста решителни опити, за да запали огънят на Балканският полуостров, но сичкото това е посрещало спънки не само от страната на европейската дипломация и от страната на съседните с нашето отечество малки държавици, но и от страната даже на нашите така наречени шарлатани дуалисти. А това скръбно и отвратително състояние на работите не можеше да не заблуди някои и други плиткоумни мозъци даже и между нашата емиграция и да ги накара да мислят, че дорде Турция не влезе в кърваво стълкновение с някоя от европейските сили (тука сякога се е предполагала Русия), или дорде Сърбия, Черна гора, Румъния и даже Гърция се не съгласят и не споразумеят помежду си, за да подадат братска ръка на българският народ, то Турция дълго време още ще да бъде язва за Европа и дълго време още ще да пие кръвта на своите беззащитни робове. Никой тука не земаше в сметка нейното финансиално банкротство, никой не виждаше нейната вътрешна леност и неподвижност и никой не вярваше в нейната политическа и административна неспособност. Секи считаше държавата на Абдул Азиса за доволно силна да поддържа своето достолепие пред враговете на нейното съществование, и секи (освен оние, които я познаваха твърде отблизо и които имаха няколко грама здрав смисъл в главата си), мислеше, че тя ще да бъде в състояние да се възроди и да завземе почетно място между европейските държави. Така са мислили и мислят изветрелите дипломатически мозъци и това са проповядвали и проповядват шарлатаните на днешната политическа наука. А Турция? – Турция чегато за присмех на сичките тие идиотически убеждения с гигантски крачки е следвала пътят към своята пропаст и с удивителна бързина е достигнала до точката на своето назначение. В продължението на едно твърде късо време тя пропи и изяде като-речи сичкото свое бащино имане по чапкънлък и по моди, и с това изгуби почти сичкият свой кредит у европейските чифути; тя съблече и последнята риза от гърбът на своята обрана и одрана рая и захвана най-после да смучи даже и кръвта из нейните жизнени жили; тя захвана на старо време, като сяка погрозняла, пияна и презряна публична жена да лъже, да краде, да псува и да се кара със своите млади съседки; тя най-после захвана да кълне и да укорява своите едновремешни содержатели и куртизани за това, че тие са я оставили без никаква сладка дума и без никаква протекция, и обяви на сичките дипломатически евнухи в Европа, че тя никога няма да се остави да я подиграват старите чапкъни, с които тя някога си е пила, яла и развратничала, и никога няма да допусне да я дърпат за полите уличните пичове, които едвам вчера са излезли из нейните мръсни и задушливи обятия.
Такова е положението и състоянието на Турция, т. е. на тая наша господарка, с която дървените умове искат да свържат съдбата на българския народ, и такива са нейните отношения към Европа и към малките оние държавици, които тя и досега счита за свои васали.
Но Европа – а особено трите северни сили Русия, Прусия и Австрия, които са се засрамили вече от своето поведение към старата публична развратница – не желае вече да хвърля бисерът на свинете и няма намерение за процентите на своите златни телци да поддържа тоя срам и укор на съвременното човечество. Малките, но доволно яките сили Сърбия, Румъния и Черна гора, които не са гъби, за да могат да живеят при вонещото купище на Османа, не желаят вече да слушат любовниците на Турция, да се свиват в пелените на днешните свои граници и за най-малкото право на съществование да тропат на чуждите врата и да плачат над гробът на Наполеона или на Палмерстона. А раята, т. е. нашият беззащитен и полуубиен народ, на плещите на когото тежи сичкият товар на робството и който по своето природно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония, не може да търпи това унижение, което са търпели само гладиаторите в Рим и евреите във времето на Тита и Навуходоносора, и с пълна вече вяра в своите мишници чака удобна минута и своя Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан и да покаже, че той не вярва вече на никакви и ничии обещания и че може и сам да подири и да придобие своята продадена и потъпкана свобода.
Но на сичкото това, що казахме дотука, „скопените мозъци“ могат твърде лесно да ни отговарят с изтърканите свои фрази, че Европа желае мир, че малките държавици около Турция са в несъстояние да премерят силите си със силите на своята войнствена съседка и че българският народ, ако и да е твърде многочислен, но той няма онзи войнствен дух и оная тясна организация, които са два необходими атрибута, за да може един поробен и съсипан народ да въстане против своите угнетители. А за доказателство на своите убеждения нашите куртизани ще да ни приведат примери из последните събития в животът на „болният харсъзин“ и ще да ни покажат, че днешните отношения на Турция към Черна гора (за зверствата при Подгорица), към Сърбия (за вопросът на Зворник и на Сакра) и към Румъния (за правото да заключава търговски конвенции) са такива, които показват, че първата е в състояние да накаже своите „васали“ и е близо „да повърне на возток вехтия ред на работите“.
Ако тоя взгляд на последните дни на Турция и да заслужава пълно презрение от страната на секи един честен човек, който е запознат с животът и със стремленията на гореказаните малки държавици и с изработеното досега убеждение у една част от нашето младо поколение и у сичките почти класове на нашият народ (освен у духовенството и у чорбаджиите), но ние обърнахме на него внимание само затова, за да покажем, че ако европейската дипломация и да отклони и тоя път смъртоносният удар от Турция, то направи това по причина, че тя не желае да види още едно запустяване на Балканският полуостров и че иска да употреби упоителни средства пред последньото издихание на болният. А право ли е това общо мнение на славянските патриоти, ние няма и да доказваме. Ние знаеме само това, че ако тие упоителни средства и да отклонят катастрофата още на няколко години, то първият акт на драмата ще да се захване на Балканът и първата роля ще да се падне на нашият народ. Какъв ще да бъде неговът дебют и неговът талант, това скоро ще да види европейската равнодушна публика, финалът на тая драма е смъртта на Турция!
(Знаме, г. I, брой 9 от 16 февруари 1875 г.)
ПРАЗНУВАНЕТО НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ
Букурещ, 8 майя
В историята на сичките почти европейски народи се срещат такива личности, на които деятелността е имала общочовечески характер и затова по своето всемирно значение заслужава почит и уважение от страната на секи един човек, който не е дотолкова безсовестен, за да каже: „Аз изпълних вече длъжността си към отечеството, което ме е родило, и не дължа вече нищо на човечеството, което ми е дало средства да живея“. И в историята на нашият потъпкан и поробен днес народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли някога си нещо в историята на общочовеческият напредок, които, разбира се, тряба да възбуждат почет и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но на секи честен, искренен и признателен славянин.
Едно от тие събития, без съмнение, е кръщението на българският народ, т. е. приеманието на онова хуманно човеческо учение, което, от една страна, ако и да пренесе заедно със себе си из Византия заразата на нашето политическо падение, но, от друга страна, турна начало на оная знаменита в старо време славянска култура, за която възпоменанията днес сближават и въодушевляват с взаимни симпатии почти сичките славянски племена. Днес почти сичкият славянски мир празнува денят 11 майя и днес секи славянин въздава чест и хвала на двамата наши солунски братия Кирила и Методия. Тие са гениите, които са записали знаменитото събитие в нашата бурна история, и тие са представителите пред богът на славянският братски, равноправен и свободен съюз. Като българи и проповедници на свободата, на братството и на сближението между славяните, наша длъжност е да видиме какво значение има и тряба да има за назе денят, в който ние празнуваме памятта на нашите равноапостолни братия. За нас не е важно дотолкова тяхното значение в историята на християнството и на православната возточна черкова, затова ние оставяме в мир и покой епохата на тяхната деятелност и обръщаме се към съвременното значение на празникът 11 майя.
В продължението на страшните и нечуените исторически страдания на нашият народ памятта на Кирила и Методия се избърса из минеите на фанариотската черкова и достигна до такова забвение, до каквото беше достигнало и съществованието на българският народ. Няма повече от 20 години, откакто тая памят се поднови изново чрез борбата, която пламна между българският и гръцкият елемент и която направи 11 майя празник за победа над православно-разбойническият разврат, празник за освобождението ни от фанариотските дългополи тирани и празник за нашето историческо възрождение. Така 11 майя стана празник народен, празник, който ни напомня нашето преминало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевлява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение.
Но как празнуваме ние тоя знаменит и свещен за нас празник? Ето стават вече толкова години, откакто ние сме смъкнали от шиите си фанариотският ярем и откакто живееме самостоятелно в черковно отношение; а събираме се да празнуваме памятта на това освобождение само затова, за да се понапием, понаядем и повеселим и за да покажем, че от 365 дена в годината ние само тоя ден посвещаваме на народът си и само в тоя ден биваме патриоти. Да! Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни! У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчевят историческите и съвременните истини, играят народни игри, пеят „народни“ песни, пият, ядат и се веселят; а в това също време пред тежките и безчовечните страдания на народът дигат тостове за здравието на тирана, за дългоденствието на робството и за щастието на глупците. На тоя свещен и тържествен за нас празник вие ще да чуете, че патриотите реват: „Да живее робът! Да живее нашият милостив тиранин! Да живеят нашите калимавки! Да живеят пиевиците на народът! Да живее нашата всеобща подлост!“ Какъв срам и присмех за паметта на оние, които така пламенно и искрено са обичали човечеството и които така енергически и самоотвержено са работили за ползата и за свободата на своят народ! „Но да живее всеобщата славянска глупост!“ – ще да извикаме ние и ще да се обърнеме към нашата емиграция.
И тука, както в поробеното отечество на Кирила и Методия, народният празник е тържество само на пиянството и на виковете, и тука, както в нещастна България, свободните робове празнуват 11 майя само затова, за да покажат особеностите на своята славянска натура. Служба в черковата, слова и речи пред чужденците, музика и пиянство на банкетите, тостове за свободата на България и най-после сън, като настане вторият или третият час на нощта. На другият ден българското „аз“ не съществува: пресипналите патриоти се хвалят един пред други, че ги боли глава, че яли повече, отколкото заплатили, и че останали твърде доволни от „разпалените“ тостове на патриотическото вино. Иди после това при изтрезнелият патриотин, който вчера е бил готов да се бори с Голиата и да даде даже и джигерът си за пилав на революцията, и помоли му се да изпълни барем едно от вчерашните свои тържествени обещания, и ти ще да видиш, че политическият Лесепс ще да ти каже, че си луд или че не си още изтрезнял. Видите ли кои сме ние?
Тъй е изминала нашата емиграция своят десетгодишен живот във Влашко; тъй ние от година на година на секи 11 майя освобождаваме своето нещастно отечество. Гладните и голите седят на бреговете на Дунавът и оплакват България, а ситите и затлъстелите ни учат, че по-напред човек тряба да бъде полезен на себе си, пък тогава вече на своето отечество. О, патриоти, патриоти! О, хамелеони, хамелеони! Де е българският Нарушевич, за да падне пред вас на колене и да извика: „Волы, ослы и всякiй скотъ, хвалите господа!“
Но като казваме тие думи, ние се обръщаме към оние, които не могат да пеят песента на Сиона в чужда страна и които плачат за Ерусалимът на Кирила и Методия със следующите думи: „Братия! Не сядемъ мы на совѣтѣ злыхъ и нечестивыхъ и с подлецами не пребудемъ, а примкнемъ к свободнимъ и окружимъ олтарь бога нашего!“
11 майя скоро ще да бъде празник на нашата революция и на нашата свобода.
(Знаме, г. I, брой 15 от 9 май 1875 г.)
НЕОБХОДИМО И БЪРЗО ВЪСТАНИЕ
Букурещ, 2 августа
Цели 10 или 15 години разумните хора са крещели, че Турция върви към пропаст, че болният човек е неизлечим и че за ползата на човечеството и за напредокът на цивилизацията това азиатско купище тряба да се порине и да се даде място на оние народи и народности, които са в състояние да се развиват и които могат да внесат нещо ново в общественият живот на престаряла Европа; но цели 10 или 15 години дипломацията, или по-добре да кажем притеснителите на човеческият род, са се отнасяли хладнокръвно и даже безчовечно както към тие справедливи возгласи, така и към страданията на нещастните робове на коранът.
Днес като че ли не е вече така. Истината, че Турция не е в състояние вече да се поправи и да се прероди, се е разпространила от единът край на Европа до другият и докторите на умирающият не намират вече друго средство в своята политическа наука, освен ножът на дисекцията. „Турция умира!“ – говорят вече даже и децата по школите, и секи, който е само чул, че в Европа има 1½ милион варвари, които са запустили прекрасните земи на Балканският полуостров, с нетърпение чака да види кой ще да наследи обезумялата и издихающата бабичка. Дордето силите още не са изказали своята последня дума за „упокой души“ на босфорският шарлатанизъм и дордето различните а ла Фарлей фактори продават твърде евтино чуждото достояние, по-голямата част от европейската журналистика се е слисала какво да прави. Едни предлагат да се разреже „ябълката на раздорът“ и да се даде по един резен на „алчните деспоти“; други съветват глухонемият босфорски идиот да даде „самостоятелно управление на провинциите и право на робовете да назначават сами, чрез свои народни представители, данъците, „които ще да плаща раята, и право да надзирават над държавните разходи“; трети харизват Босна и Херцеговина на двете сръбски княжества, които от своя страна са дотолкова скромни и деликатни, щото едното (Черна гора), при отчаяната борба на херцеговинците, не претендува друго нищо, освен непотребното признавание на неговата самостоятелност; а другото (Сърбия), при днешните сгодни обстоятелства да постигне своите велики цели, не желае друго нищо, освен да се даде Зворник като зестра за сватбата на великият представител на Обреновичите, а четвъртите, които така също не вярват в невъзможното, т. е. в това, че съществува какъв-годе лек за Турция, с мановението на перото унищожават силите на нашата притеснителка и с помощта на своята фантазия въздигат и Душанови царства, и Симеонови кралевства, и Византийски империи, и всевъзможни кули по облаците. С една дума, даже и днес, когато Турция се намира при последнята стъпка към своят гроб, филантропите-политици развръзват Возточният въпрос тъй също, както се е развързвал гордиевът възел до македонският юнак. Ни един от тях не ще или не смее да погледне с правилно око на работите на Балканският полуостров, ни един не ще да признае, че само ножът ще може да развърже Возточният вопрос и да доведе тая прекрасна и плодоносна страна, населена от 16 милиона трудолюбиви славяни, до надлежащето щастие и благоденствие.
Но да оставиме ние журналистите да шарят картата на Европейска Турция с мастило и от трохите на официалните трапези да съставляват различни царства и империи, и да видиме какво можеме и какво тряба да правиме ние в днешните критически обстоятелства на нашият тиранин – ние, на които ризата гори на гърбът и които сме главният елемент в решението на многошумният Возточни вопрос.
Секи от нас знае, че Турция се е поддържала досега от Европа, но главната причина на това е било туй, че ни една от западните сили не е могла да допусне да се увеличи Русия или Австрия със земите на Балканският полуостров и ни една не е желала да напусне своите комерциални интереси на Возток. С други думи, Турция се е задържала като необходимо рамо за капъните на европейското равновесие и като добър източник за обогатяванието на западните търговци и банкери. Но после падението на седанският херой това равновесие се наруши и Турция, оставена на своите собствени сили и подпомогната от честите въстания на своите робове, твърде бърже достигна до такова положение, щото е немислимо вече да може да съществува. Возточният вопрос стъпи на сцената със сичката своя голота и, подкладен от въстанието в Херцеговина, се резюмира в следующите думи: или Турция тряба да се раздели между Запад и Возток, или да се намери друго някое тяло, което да я замени и което да бъде в състояние да запази равновесието. Разбира се, че твърде лесно може да се случи първото, но Запад не ще може да вземе участие в това и Англия ще да употреби сичките си сили, за да отстрани разделението на Турция. Тя е вече изразила своето мнение пред европейският триумвират да се запази statuquо-то и иска пълно невмешателство от страната на Сърбия и на Черна гора в бунтът на Херцеговина. „Ако въстанието напредне, говори человеколюбивият Албион, то тряба да се състави във Виена конгрес, който да удовлетвори исканията на недоволните.“ Какво влияние ще да има това предложение на политиката на триумвиратът, още не може да се знае.
Ако двете сръбски княжества и да са явили официално на Портата, че ще да пазят неутралитет и ако Австрия и да е успокоила своята едновремешна приятелка в подозренията й, че тя подпомага въстанието, но симпатията на германославянският печат, помощите от страна на сърбите и на черногорците и надеждите на самите въстаници говорят доста красноречиво, че Англия ще да бъде твърде слаба, за да спре историческият ход на работите. Въстанието в Херцеговина е начало на краят на турският деспотизъм в Европа! Изборите в Сърбия и нежеланието на черногорският народ да слуша князът си твърде скоро ще да решат участта на нашият общи неприятел. Но в секи случай, т. е. и при разделението на Турция, и при опазванието на statuquо-то, и при удовлетворението на „недоволните“, и при нападенията на Сърбия и Черна гора нашето съществование като народ е съмнително, ако ние не земеме участие в съсипването на Турция и ако се не погрижиме сами за своето е. И в един, и в други случай ние ще да бъдеме потъпкани. Единственото наше спасение е да вдигнеме ръка сами и като забиеме ножът в гърдите на своите мъчители, сами да поискаме това, което ни се пада и за което ние имаме и историческо, и юридическо, и етнографическо право. Сега е най-сгодното време да помогнеме и на себе си, и на своите братия херцеговинци. Сега е време да покажеме, че и ние сме достойни за свобода. Сега е време да запалиме Балканският полуостров от единът край до другият. Бързайте, господа, защото народът не може вече да чака.
(Знаме, г. I, брой 24 от 3 август 1875 г.)
ВЪСТАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ
Когато очите на интересуващите се с работите на Балканският полуостров бяха обърнати към херцеговинското въстание и към Сърбия, ето че най-многочисленият народ на Балканският полуостров не може вече да претърпява апогеят на турският деспотизъм, вдига байрякът и със своите жилясти ръце докопа ножът и заедно с нашите братя херцеговинци и бошнаци захвана се на борба, която или да го унищожи от лицето на земята, или да го извади от това скотско положение, което е срам и укор на цялото човечество. Ето що пише до крайност стесненият цариградски печат.
„Левант Хералд“ казва: „Днес ни пишат от Одрин, че Белово е оставено; тамошните жители с родопците се присъединили с въстаниците, на които припасите и оръжията били пълни. Хората от станцията на Белово побягнали в Одрин. В Ямбол са гръмнали против службашите, но никого не убили. Научаваме се, че военният трен, който тръгнал от Сиркеджи скелеси в събота заран, намерил линията на три километра от селото Хадъмкюю развалена. Но никакво злощастие не е станало и подир направата му, железницата заминала. Вчера, в понеделник, от Цариград за Одрин и Татар-Пазарджик замина един трен със 17 вагона, които имаха 400 сандъци с пушки и 2200 сандъци с припаси.
Сарамбей, турско село при последнята станция на пловдивската линия, е изгорено в четвъртък срещу петък (22 ап.). В същата нощ много пожари станали в Пловдив и няколко къщи са изгорели. Турското население в Одрин искало да се обръжи, но валията, като се допитал до Цариград, отказал им. Но се обръжват някои башибозуци, за да се изпроводят на мястото на въстанието. В петък с особит трен се изпроводили от Одрин 300 редифи за Татар-Пазарджик, а оттам за Панагюрище, дето се е започнало въстанието, казват от някакво притеснение в събирането на данъка за овцете.
Още по-последни новини из Одрин, пише „Л. Хералд“, известяват, че от събота всичките турски села и чифлици измежду Пловдив и Т. Пазарджик са на пламъци, запалени от българските въстаници, на които числото расте всеки ден. Железницата работи още, но се върти с голямо предпазвание и необходимо е да се заловят с войски мостовете и станциите. Кървави сбивания са станали по линията измежду турските и българските работници. Одрин остана 24 часа без гарнизон и волнението беше голямо. Сега стихнаха няколко редифи и има повечко тишина; многобройни караули обикалят из града. Всичките пощи по сухо от Цариград за София наедно с австрийската са задържани в Татар-Пазарджик, понеже всички пътища към Ихтиман и Траяновите порти са захванати от въстаниците. Телеграфическата линия измежду Т. Пазарджик и София е също пресечена и за да се съобщят депешите, тряба да обиколят много. Тук, в Одрин, в еврейската махала, намериха се подпалителни неща и оттогаз в калето гърците прибират своите вещи, за да могат да се принасят за в час. Тук ни пристигат много бежанци из Пловдив и Т. Пазарджик.
(Нова България, год. I, брой 1 от 5 май 1876 г.)