Иво АТАНАСОВ
ДОСТОЙНСТВОТО НА ПИСАТЕЛЯ ВЪВ ВРЕМЕТО НА БЕЗХОНОРАРНОТО ТВОРЧЕСТВО
Навярно всеки къта през годините неизтриваеми спомени от детството си. В съзнанието на героя от новата книга на Димитър Никленов, а и в това на самия писател, защото тя е автобиографична, се е съхранила старата воденица на дядо му. Макар и изоставена, тя докосва душата му като „самотен пазител на едно безвъзвратно отминало време“. А в ушите му звучи радиото. Върху дървено столче под навеса то е единственият му прозорец към света в летата на безкрайното низане на тютюн в родното село. Младият родопчанин се заслушва в гласовете, разказващи случки и събития, истории и съдби от близо и далеч и си представя как всеки от тях има свой образ. И – най-важното – как всички притежават оная невидима сила, можеща да навлезе във вътрешния мир дори на непознат човек.
Подобна сила в себе си усеща и героят на Димитър Никленов. Незатворената страница от детството се превръща в началото на цял един свят. Започва да пише приказки с псевдонима Ник Роуан. Първата е за старата воденица. Убеден е, че желанието му за творческа дейност не е път, който сам избира, а поприще, което сякаш му е предначертано. Ще му се обаче да опита и другаде, а не цял живот да го преследва мисълта „какво щеше да бъде“. Особено пък когато това „другаде“ е мястото, където по-успешно може да открие себе си.
И Ник Роуан отива в далечен град да се пробва като актьор. В местния театър го поздравяват за текста на монолога, който сам е написал, но не и за изпълнението. Преценяват, че ще стане добър писател, а не артист. Тъй като е истински в писането, но не и в актьорското превъплъщение. Съветват го все пак да запази театъра в себе си, защото ще дойде времето, когато ще му потрябва.
Три години по-късно вече се поставя първата пиеса на Ник Роуан. Животът е „пътуване към себе си“, както някога Блага Димитрова бе озаглавила дебютния си роман. Процесът на самопознанието не само не е противоположен на социализацията, но даже произтича от нея. Разбираме кои сме тъкмо в общуването с другите. Взаимодействието с театралната среда вече е помогнало на Ник да преоткрие себе си. Почувствал сценичния си псевдоним като прекалено голям костюм, той се разделя с него и на премиерата обявява истинското си име. Първата пиеса е началото на новата му съдба. С нея поема по пътя на творец, съзрял силата си в думите. Не в говоримото, а в писаното слово. Така някогашният мечтател за актьорска слава намира точното си място в дебрите на литературата.
След тази пиеса подготвя още една, както и първия си сборник с приказки. Получава предложение да напише сценарий за детски филм. Изгражда си добро име и в журналистиката. Стъпка по стъпка се превръща в търсен автор. Броят на детските му пиеси и на сценариите за телевизията набъбва. Удостоен е и с престижни награди за детска литература. С интерес се посрещат и книгите му за възрастни. За него вече писането не е само занимание, а истинският му път.
Но… талантът невинаги носи спокойствие. Съпругата му се притеснява, че литературата не може да нахрани децата им. И това е не толкова упрек, колкото страхът на една жена дали семейството й ще оцелее. Дълбоко в себе си писателят се чувства виновен, че словото му, колкото и майсторско да е, не се превръща в сигурност. Навярно са прави онези, които са го предупреждавали, че от писане не се живее.
Особено трудно става след политическите промени. Успява да печели нещо, но далеч не толкова, че да осигури спокойствие на семейството си. В радиото, където работи повече от две десетилетия, идва нов директор, верен на властта, но не на свободното слово. Започва тиха чистка на журналисти, осмелили се да посочват истината. Авторът на книгата също е принуден да напусне. Борбата с безпаричието става все по-тежка. Само месец без постоянен доход превръща тревогата в неотлъчен спътник. Дори текстът в някой сайт да набере сто-двеста хиляди прочита, това не носи никакъв приход на автора. Защото е настъпила епохата на безхонорарното писане. Цени се не талантът, а политическата коректност, която може да те възнагради дори с „Букър“.
Творците на словото осъзнават по трудния начин, че да се отдадат изцяло на литературата означава да се обрекат на лишения. За всеки от тях пътуването към себе си продължава. Някои се преоткриват до такава степен, че се вписват безропотно в налаганите правила и роли. Други все така са верни на себе си, колкото и животът да ги притиска.
За Димитър Никленов единственото сигурно място остава белият лист. Продължава да пише и да получава положителни рецензии, макар и неподплатени финансово. А най-чистото признание за труда си, което му дава сили да не се отказва, вижда в очите на децата. И на възрастните, съумели да опазят детското в себе си. Ако не цялостно, то поне споменът за някоя изоставена воденица или за радиото върху старото дървено столче под навеса за низане на тютюн.
Тъкмо тук е надеждата на истинските ценители, че наближават срещите с новите творби на изкусния майстор на словото Димитър Никленов.