110 години от рождението на академик Пантелей Зарев –

председател на Съюза на българските писатели

Да се съветваш със съвестта, с времето си

Непубликуван разговор с академик Пантелей Зарев

Академик Пантелей Зарев заема достойно място сред онези наши литературни критици и историци, които имат определена заслуга за извеждането на българската литературна критика и литературната ни наука на здрави позиции, за да бъде нашата литература вярно отражение на живота. Затова и разговорът ни с него, състоял се през есента на 1981 година у дома му, но не публикуван досега, акцентира върху проблемите на нашата критико-историческа наука. Поводът беше неговата седемдесета годишнина.

• Академик Зарев, седемдесет години е почетна възраст. Как се чувства критикът, теоретикът и историкът акад. Пантелей Зарев на върха на тази възраст?
• И добре, и зле: добре, защото може да огледа изминатия си път, да прецени това, което е направил, да се посъветва със съвестта си, със своето време; зле, защото може да види и нещо пропуснато. Малко ме натъжава обаче обстоятелството, че са изтекли тези седемдесет години.
• Те стигнаха ли ви, за да реализирате основните си творчески планове?
• Мисля, че те бяха време предостатъчно за такава реализация. Една библиография сочи 40 заглавия на мои книги и към 1200 заглавия на статии, поместени в периодичния печат. Очевидно това е огромно дело, извършено за изтеклото време. Но за човека на науката не съществува предел във времето, даже и във възможностите, след като доста години са се насъбрали. И аз като мнозина, които са работили на поприще като моето, изпитвам желание да направя още, да напиша още, да прибавя още към това, което вече съм дал в своите трудове. Сега съм започнал работа върху монографията “Народопсихология и литература”. Имам и книга с такова заглавие, но искам да напиша и по-обемист труд на тази изключително важна тема.
• А спомняте ли си как се сродихте с литературата?
• Любовта ми към нея възникна на емоционална основа. Като ученик във видинската гимназия обичах да чета Яворов и Дебелянов. Това бяха години на романтични изживявания, когато младостта се самоосъществява и чрез онова, което и дава и и казва литературата. По-късно разбрах, че литературата има и други дълбочини, освен онова, което един млад човек, с по-силна чувствителност може да търси и намира в нея. И този свят, открил се пред мене, ме привлече – направих и опити да пиша поезия и проза, а след това се пренасочих към оценката на самото художествено творчество с неговата значимост за хората и обществото.
• През 1940 година издадохте сборника с разкази “Победители”. Това ли беше първата ви книга?
• Преди да издам “Победители”, излезе книгата ми “Българското Възраждане”, в която правех опит за анализ на характера и развитието на нашето Възраждане, като оригинална и силна епоха в историята на българския народ. Но това не беше толкова литературна творба, колкото един опит за научен анализ на основните тенденции, насоки и движещи сили на Възраждането. След 1944 година излезе книгата ми “Литературата като познание”. В нея включих две статии, които преди това бяха публикувани в списание “Философски преглед”, редактирано от проф. Димитър Михалчев, но в книгата бяха доразвити и дообогатени. Тази книга считам за първото си по-значително цялостно произведение. Тя беше наградена от Съюза на писателите.
• Завършили сте философия, но работите в областта на литературата. Практическото взаимодействие на тези две науки оказва ли положително въздействие върху вас?
• Литературното произведение завладява читателя. Литературният критик е възприемател като всеки читател, но с тази разлика, че той е професионален възприемател. Затова той го възприема с по-голяма чувствителност, с по-голяма подготовка, която му позволява да изказва мнения, гледища и преценки, полезни и за широк кръг читатели. Той изразява и свои становища, идеи и преценки за естетическите стойности, т.е. за онова, което е скрито зад видимата картина в литературното произведение. Преценките произтичат от естетическата стойност и качества на произведението, дълбочината, наблюденията и мислите, които са включени в него, от богатството на характерите, от националната им стойност и значимост, от текстово-структурните качества, защото произведението въздейства най-напред като слово, а след това като образ. Безспорно по всяко време критерият се определя от духовните нужди на времето – в нашия ден апелираме писателят да ни даде образа на сегашната действителност: с нейните герои, проблеми, драми, тенденции, духовни търсения, сътресения и т.н. И този критерий критикът не може да не предявява, когато се среща с дадено литературно произведение.

– “Панорама на българската литература” ще остане като един от най-значителните ви приноси в нашата литературна критика и история. Как се роди идеята за създаването на този обемист труд?

– Чувствал съм, че само със статии или сборници от статии, дори монографии за отделни автори, не може да се обхване цялостния много богат и сложен литературен процес. Нужно е създаването на един цялостен свод: да се видят и големите представители на нашата литература, и процесите, които са протичали в сложната взаимна връзка, защото отделната личност като дарование носи едни черти и особености, а литературният процес налага свои изисквания. Това създава много сложната картина на литературното развитие. А трябва да се види и пътят, по който е вървяла нашата литература: как са се развивали романтичните и реалистичните тенденции, завоеванията на художествената форма, идейната и естетическата сила на тази литература, самобитното и лице. Това ме насочи към идеята да обхвана процесите от средата на ХVІІІ век до наши дни в едно многотомно цялостно изследване. Така в продължение на 12-13-годишна работа се роди “Панорама на българската литература”.

• Вероятно подобни са мотивите за създаването на “Теория на българската литература”, чийто първи том излезе?
• Като преподавател по теория на литературата в Софийския университет издавах студии, свързани с тази проблематика. Но трябваше да напиша по-цялостна разработка. Така се роди този двутомник. В първия том вниманието е отправено към анализа на литературната творба, а във втория – към структурата на литературните процеси.
• Вече се получиха отзивите на първия том, каква самооценка бихте дали на този си труд?
• У нас се появиха отзивите за първия том, научавам, че ще излязат отзиви и в чуждия печат, и то от видни учени – представители на литературната наука. Надявам се като излезе и вторият том, който е под печат и до края на годината ще се появи по книжарниците, да може да се види цялостта на това изследване. Понеже ме питате за самооценка, ще кажа, че да се появи литературна теория в едно национално литературознание, е завоевание, разбира се, зависи от качествата му.
• Като един от авторитетните представители на Съюза на българските писатели,

как гледате на младата литературна критика?

• В критиката има оригинални млади автори със свое лице, мислене, стил. Но тук може да се постави въпросът за по-крупни, по-мащабни изследвания, за по-цялостно завършено дело.
• В такъв случай какво е необходимо за израстването на един млад литературен критик?
• Много неща. От култура, от чувство за обществен дълг и отговорност, от познаване на традицията на нашата литературно-естетическа мисъл и на самата литература, до талантливост, чувствителност, възможности, самото мислене да се профилира от таланта на критика. Необходима е и много работа, защото крупните изследователски задачи се осъществяват не за кратко време, а чрез дългогодишна работа.
• Роден сте във Видин през 1911 г., но житието ви преминава в Лом…
• Майка ми е родена в Лом, а баща ми във Видин. Така, че аз съм Дунавски човек. Двата града са ми вдъхвали моите духовни интереси. В Лом направих първите си опити в художествената литература и критика, като участвах през 1933 година в основаването на литературния кръжок „Гео Милев”. Макар и магазинер в ломската митница носех в сърцето си обичта към литературата. Там се запознах с голямата литература – българска и преводна. Изживях много сладостни мигове от четенето на тази литература. Всичко това беше началният градеж на моята личност. Така че съм отнесъл много скъпи спомени от своето детство, от гимназиалните години; нося в себе си картината на река Дунав; впечатленията и изживяванията с хората, сред които премина онова време. Ето защо силно обичам този край.

– Доколкото зная вашият девиз е „Не падай духом!”

– Изпитанията, лишенията, трудностите неизбежно съпътстват човека и е нужно мъдро спокойствие, разумно отношение към всичко, което ни поднася животът. Моят баща бе убит в Балканската война през 1912 година и изпитах огромната горчилка, че не го познавам. Наложи се да живея при леля ми, чийто мъж бе каруцар. Живеех в съседство с обора на конете. Това  изпитание ме научи да се трудя, да се боря…