Радка ТОПАЛОВА
„За думите, които обичат и за непреходността на казаното от тях” – това е написала в посвещението си за мен поетесата Спаска Попова на книгата си „Равно Боре“. Това е името на хижата, на която е посветила пътеписа си авторката. Името е сякаш симбиоза между равен път, лъкатушещ между поезия, проза и есеистика, и бор, пробиващ небето на усещанията ни за род, родина, природа, планина и онази чувственост, която дава сърце и душа на всичко в живота ни.
Хижа „Равно боре“ се намира в местността Равно боре /рида Алабак, Западни Родопи/ на 931 метра надморска височина.
От Варварски бани или от спирка „Марко Николов“, на теснолинейната железопътна линия Септември – Добринище е възможно да се достигне до хижата и с високопроходим автомобил. „Това е раят”- възкликва Спаска Попова. Там животът не прилича на градския. Той е далеч от суетата, без болка – само с доброта. Кацваш като с парашут пред призрачната хижа!…“ Авторката не се страхува да броди сама в гората – тя се страхува повече от ласкателствата, които раняват. Прозата на ѝ е съчетание на думи, които се обичат, облечени са в поетична дреха, стоплят и обагрят душата на читателя в меки акварелни тонове. Четейки книгата, всекидневието и неговите дребни детайли се превръщат сякаш в красива приказка.
Това не е обикновена книга – тя е едно вкусване на тържеството на живота на бавни и едри глътки, Усеща се сродството между натюрела на авторката и младата пролетна гора. Авторката прави паралел между тази хармония и задкулисието на т.нар. културен живот. Нейната пъпна връв е тук и е най-сигурната защита срещу хората, които убиват повече с премълчани, отколкото с изречени думи.
В този смисъл книгата е симбиоза между природата и човешката душа. И ако някъде срещнете възторг от еднотипни обекти – повярвайте, че това не е повторение, а градация на чувствата и наслояване на преклонението ѝ пред природните феномени. Тук са Дорково, Цепина и още и още…Авторката е родолюбива българка – тя носи България в сърцето си, където и да се намира”. Накрая авторката изрича и своята поанта поанта: Равно боре е незаменима част от божествената палитра, наречена България. А щастието не е в самото щастие, а в пътуването към него.
Пътуването от поезията към есето, към пътеписа и към израстването в опознаването на света и най-вече на самите нас.
Казват,че дърветата имат способността да лекуват, но и да говорят. А а и да ни слушат, когато мълчим.
Ето защо искам да споделя как усетих това след прочита на тази книга. Така се почувствах и така усетих посланието на авторката. И чановете, звънящи в душата ми! И върховете, достигнати от нас! И туристическите пътеки по пътя ни!
Писателят Николай Хайтов повтаряше, че „пътеписът се пише не за пътя, а за хората”. Пишат го хора с големи сърца! Пише го Спаска Попова с нейната обич към България!