search
top

ЧЕСТИТА ПРОЛЕТ!

Честита Пролет!

Днес е Международен ден на поезията.

Честит Празник!

 

Сега между нас витаят корона вируси, които ни отчуждават неистово, но още по-неистово ни отчуждават змийските съскания на събудили се от зимна летаргия влечуги, мъчещи се да осквернят Никола Йонков Вапцаров и великата му поезия, да осквернят поезията изобщо. Обзаведено със сърце на рогат добитък, такова едно влечуговидно същество пръска отровни словеса, сред които дочуваме и словосъчетанието:„смъртната присъда за Вапцаров е справедлива!“ Този „сеяч на справедливост“ е нищо повече от гнусен и окървавен палач. Той няма име, защото е само марионетка в ръцете на хитроумни фашизоидни кукловоди. Той не е и влечуго, защото бихме обидили влечугите.

Въпреки всичко това,

Честита пролет!

                                                                                    Боян АНГЕЛОВ

 

 

 

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

Пролет

 

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

 

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

 

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора…

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

 

Пролет моя, моя бяла пролет…

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!

 

 

 

АНДРЕЙ АНДРЕЕВ

АЗ, БЪЛГАРИНЪТ

Имам си родина и над нея
денем грее синьото небе.
Никола Вапцаров

Макар сърцето ми да пази
и спомени за чест и слава
и през горчилка и омрази
да брани своята държава,
макар понесен от потопа
на европейската идея,
аз, гражданинът на Европа,
в неевропейски век живея.

На дявола ли ветровете
в земите ни най-често духат
и в нощите на вековете
посяха злоба и разруха,
та в бденията на живота
и в кръговрата му неспирен
в неевропейски дом работя,
в неевропейски гроб умирам.

Какво сърцето ми да помни
и как душата ми да гледа,
че друг в земите ни изконни
празнува своята победа,
друг някой – с ярост неприкрита
обрал и малкото ни лаври –
да прави помен с чужда пита
и с чужди скърби да се гаври.

 

 

 

 

АНЕЛИЯ ГЕШЕВА

 

 

* * *

Срещу всичките твои Марии –

аз, една – примерно Ана.

Срещу всички любовни магии –

аз, една – примерно рана.

Не че искам това, но примерно

то се случи така внезапно,

без въобще да е сигурно,

че има път за обратно.

Но да кажем – примерно няма,

и така се получи, че ето –

всички тръгнат, а аз остана –

да ми разбиеш сърцето…

Срещу колко от твоите истини

или примерно нощи – колко? –

ще ми кажеш:

сега сме на чисто,

заеми ми от твоята болка.

 

АНЕЛИЯ ЯНКОВСКА – СЕНГАЛЕВИЧ

БЕЗПАМЕТНО

Вечерта от земята извира.
Напластяват се сенки от здрач.
Беше ден подходящ за умиране.
Покосява го тъмен косач.

Ярък ден! За мнозина – ден първи –
с глътки въздух след първия вик.
Ден, нашарен радостно-скръбно,
запечатан в картина и стих.

И за влюбване дълъг ден беше –
с тихи срещи, с изтръпнала длан…
Заличих го сега. Няма грешка.
И защо не потъвам от срам?

 

АНЖЕЛА ДИМЧЕВА

DE PROFUNDIS

С избодени очи поезията пее –
не е тъгата й тъга за себе си.

С пречупени ръце поезията носи –
не е товарът й пари, а отговорност.

С препънати нозе поезията бърза –
не е далеч денят на смъртна дързост.

С опърлени мечти поезията мисли –
не е богатство да мълчиш притиснат…

С разпукнато сърце поезията вярва –
не е духът й тук, сред тази врява.

Без слух, без глас поезията пее –
щастлива е душата й незаслепена.

Каквото и да отсече законът –
самата тя е живата човешка броня.

 

 

 

 

АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ

И В ТОЗИ МИГ…

Набъбват ручеи, набъбват ручеи,
и впили устни в бялата гърда
на пряспа сняг, те ненаситно сучат
от лудо мляко – сучат пролетта.

И тръгват те – неугледни, безцветни,
понесли скрити ярките бои,
в които скоро пролетта ще светне.
Ледът, престорен, че не се бои,

ги стяга в отънялата си риза
и мътен крие слънцето от тях,
но слънцето през пролуките влиза
и те го носят като плоден прах.

О, ручеите с неспокойни пръсти
събуждат всяко коренче от сън
и тръгват соковете – буйни, пъстри,
във жадното желание за кълн.

И аз стоя сред ручеите искрен,
от лудия им пулс нагорещен
и сякаш чакам да прескочи искра –
така се вглеждам в зреещия ден…

А под звездите всичко пак е старо.
И пак се сменят зимите с лета.
Но има миг, във който аз изгарям –
помежду тях притичва пролетта.

 

 

БОРИСЛАВ ВЛАДИКОВ

ПТИЦИТЕ ПЕЯТ

Бялото булчинско зимно платно
пролетен вятър разкъса.
Птиците пеят: Ах, дано! Ах, дано
есента дойде по-късно!

Те ме люлеят на бели крила,
ала не зная къде си.
Вятърът вие висока ела,
връх извисила във песен.

Вятърът вие и кърши рога
на бързоноги елени.
Панделка пъстра – небесна дъга –
връзват поляни зелени.

Бялото булчинско зимно платно
пролетен вятър разкъса.
Птиците пеят: Ах, дано! Ах, дано
есента дойде по-късно!

 

 

 

 

 

БОЯН АНГЕЛОВ

 

МАРШ НА СКОК

 

Вървим по мръкнало и все към нищото.

Балкан е, хладни са в плътта му нощите.

И вие – мъртви уж, а още дишащи

и уж изкъпани, а все се пощите.

Отпред скрибуцат в такт каруци кекави.

Обозът, сякаш че е плач на вещици.

А вие, бродници все още, нека ви

прибавим в строя от невинни грешници.

Вървим умислени, почти без пориви.

Пелтечим в тъмното презрени изрази.

Ти, който скоро бе подострял моливи,

пресичаш зъбери и вече близо си

съвсем пред бездната, която вика ни,

която прави се на нежна мащеха.

И вие, слепите, в скръбта натикани –

към вас уж мъртвите безсилно махаха.

Дали за сбогом и дали отчаяно –

ще разберем това, когато стигнем и

вървим към себе си – това го зная, но

сами ще бъдем там,

съвсем сами…

 

 

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ

ПЕНЬО ПЕНЕВ

Безсилни са – и с шум, и с тишина –
да осквернят надгробната ти плоча.
Те цял живот с измислена вина
в гърба ти се прицелваха
нарочно.

Но как е жалка липсата на срам,
когато вече живия го няма –
фалшива музика от глухоням,
бездарен послепис към чужда
драма.

 

 

 

 

ДИМИТЪР МИЛОВ

ТЪРЖЕСТВО

На буков лист засвири топъл вятър,
пчелите се понасят в такт –
играят весел валс със светлината,
че свърши зимният антракт.

Размахват птици ветрила-опашки –
издухват прах и суета.
Лалета жълти с пълните си чашки
пак вдигат тост за пролетта.

Развяват ябълките бели кърпи
сред минзухарено хоро.
Кърпикожухът спира да се кърпи –
не спомня зимата с добро.

Залива се от смях денят, намига
със люляковите очи…
Бреза косите разпилени вдига
и слага фиби от лъчи.

Треви под вихъра на тържеството
се готвят за поклон дълбок.
О, чудо! – на поета във ухото
нашепва стих самият Бог…

 

 

ЕЛКА НЯГОЛОВА

НЕИЗРЕЧЕНО НАРИЧАНЕ

 

Жените в моята земя

перат небето –

то къпе се във женски смях

и – чисто, свети.

Понякога, във късна есен,

от бяло облаче

предат, изпридат свойте песни,

докато молят се…

Жените тук си имат мисия –

далече вглеждат се.

А после учат се на милост.

И на надежда.

Те хвърлят пъпа на чедата си

все на високо.

И месят хляб на светли дати –

за тях и Господ.

Рисуват Го в безсънни нощи.

И ваят смисъла.

Пришиват после звезден грош

над люлка истинска.

Така, откак светът светува –

наричат всичко.

Разпънати на кръст светулки.

(От безразличните!)

Жените в моята България

не са авлиги.

Но с песен болката изгарят…

 

Това им стига.

 

 

 

ИВАН ГРАНИТСКИ

КРАЯТ НА КРЪГА

Сгушен в клоните на бряста
соколът философски разсъждава –
бъдещето е съвсем неясно
а пък миналото плява

Единствено сега си заслужава
да съзерцава цъфналите синори
Лети си над зелената морава
и чертае волни фигури

Лети лети докато достигне
дори до края на кръга
където Свободата му изригва
в хилядолетието на мига

 

 

 

 

ИВАН СТРАНДЖЕВ

ЗА СМИСЪЛА

 

Не се научих да подреждам думите така,
че смисълът на естеството
да бъде ясен.
Но нима животът на дърветата и храстите в гората
има ясен смисъл,
или събореният в пропастта
безмълвен камък
историята си ще разкаже ден по ден,
или тревата ще даде логично обяснение
за хлорофила в крехките си вени,
човекът може ли да подреди живота си
преди със него да се раздели
дори за малко –
да седне на отсрещната страна
да види хълма, облака зад него и небето,
първо синьо, а в същността си черно,
неписаното съобщение за дъжд и гръмотевици…
Самотна работа е смисълът
и всеки
сам себе си ще разчете.

 

 

 

ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ

ПОРИВ


    Тръгвай полека нагоре към снежното било гранитно
ти, най-лъчисто, най-мъжко, от мен сътворено, момче.
Властно вселената мами очите. В небето зенитно,
жълто и тихо (почти без страст) хубаво слънце пече.

Цялата ласка, която очакваш, наблизо е скрита.
Може би в онзи пред тебе пуловер, задъхан, червен.
Името  шепнеш, а сякаш че викаш. Далече отлита…
Сричките рукват надолу (перата на гълъб ранен).

В пропасти черни ли глъхнат, по зъбери остри ли свирят,
после отново се сливат съгласният с гласния звук.
Ето, след някакъв шепот просторът  превръща се в сприя –
пее душата ти, сякаш камбана под сребърен чук.

Всичко до капка подробност спастри, съхрани, запечатай
в своята памет: момичето, името, снежния ден.
Тръгват съдбовни години пред тебе и тихо не чакай
своето щастие –  вечно страдание. Падай пленен

в мрежи сърдечни на хора лъчисти. А стане ли нужда
сам да покажеш най-честна постъпка, спомни си за миг
този безименен връх. Той най-странно без знак ще събужда
твоята първа любов и най-снежния към нея вик

 

ЛЮДМИЛ ПОПОВ

ПРОЛЕТ

Реката пак се крие под върбите.

В горичката нощуват селски къщи.

На долината в тихата обител

Кокиче с бяла рокличка се връща…

 

 

 

 

МАРИЯ В. НИКОЛОВА

ГЛАСЪТ НА МОРЕТО

Повярвайте ми, пяната е жива –
разперва мрежи с двете си ръце.
Брега покрива с мократа си грива –
мозайка е от моето сърце.

Най-светъл глас от нежната ми сила,
море съм аз – безсънно нощ и ден.
И изгреви душата ми е скрила –

подобно пламъци, откъснати от мен.

 

МИНА КАРАГЬОЗОВА

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Баща ми храни гълъбите в парка.
Кръжи над него белоснежно ято
и сякаш древноримските богини – Парките –
спокойно следват нишка изтъняла на съдбата му…

За татко все расте надеждата за белота.
Той вслушва се в посланията на вселената
и на света в безмилостната красота
той преживява всеки ден Благовещение…

И гълъбите са последната му връзка със живота,
но му напомнят всеки ден за рая.
Един ден ще го придружат в безкрая
до най-високата възможна кота.

Баща ми храни гълъбите в парка…

 

 

 

ПЕТЪР АНАСТАСОВ

АПОКАЛИПСИС

И тая нощ в утробата на мрака
не пеят славеи,
а грачат гарвани.
И неродените пищят, защото някой
с България се гаври.

Дали е бог?
Или поредният освободител?
Или самите ние?
Не знам.
Но искам да попитам:
къде ми е родината?
Къде е мама?
Къде е Марково,
но не с оградите
и замъците непристъпни?

От страшното подкорие на мозъка
омраза пъпли.
Исус ожесточен размахва бича.
Иконите се разсъбличат.
Забравила за Йово балканджи
върти кючеци хубавата Яна.
Юнакът на поляната лежи.

И травестити в бяла премяна…

 

ПЕТЪР АНДАСАРОВ

СВОБОДА

Ти си:
слънце,
птици
и облаци

в свечерения поглед

на мама;
усмивка на изгубен син
под клепачите на жена;
сълза –
паднала в дланта й
като листо
есенно-пламнало. . .
В очите на Ботев
ти си гняв и очакване.
Люлчина песен си.
Синева –
през ключалката на затвор светнала. . .
Ти си слънчев смях
под клепките ни,
без който не бихме намерили
къщния праг,
без който ще бъдем слепи.

 

ХРИСТИНА КОМАРЕВСКА

***
Луната е жена – разбира ме.
Подава ми ръка и тръпнем двете.
Погалва скулите ми,
сребърно въже изплита от косите ни –
от ниското към висинето.

Луната е сестра – обича ме.
Дори когато съм глезливо-вироглава.
Не ми се сърди, както и да я наричам.
Голяма е и винаги прощава.

Понякога е мащехата зла,
себична, зла и безпощадна.
Гневи се като всички нас.
Безмълвно ни посреща и изпраща.

Луната е това, което сме.
Дарява свяст, съня отнема.
През фазите й сребърни ръце
променят стих в неписана поема.

 

 

ХРИСТО ГАНОВ

ПЧЕЛАРЯТ

И както бързам разстроен, на себе си разсърден,
омерзен, че всичко всеки ден се повтаря,
като във бавен каданс на хоризонта бездънен
видях как повдига
пчелна пита пчеларят.

Като Ной със своя пчелин стоеше сред акациите
– остров – на отчуждението във океана.
Пчели по ръцете му и по лицето му кацаха,
без да причиняват
нито болка, нито рана.

Той общуваше с тях така естествено и точно,
сякаш с пчелите беше роден, живял и израснал,
и пчелинът е някакво средоточие
на чувства безхитростни
и помисли ясни.

Ах, колко прост и велик е примерът на пчелите,
тъй съвършено премислен и целесъобразен!
Жалко, че не знаем езика им – да ги питаме.

Навярно за много неща
могат да ни разказват…

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top