Радослав ИГНАТОВ

 поезия

В РОЗАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

Във времена на неочакваност по-необяснимо нещо
от красотата няма – полярността в трептенето
на идващите и отиващите си в среднощния покой
небесно-земни звуци, гласът на бухала, на совата,
любовната унесеност на преварващия собственото си
потъване сред шумовете на деня щурец, обраслата
с копнеж неземна тайнственост на жабешкото извисяване
в нощта, неподвижността в мига на „вътре-вън”, зловещото
пропукване в плача на грохващия в дълбината на гората
стогодишен дъб, нечуваният и от най-чувствителния слух
растеж на крехката борика в боровия лес, прашинките
снежец над огнената пепел, почти желязна, тъмнината;
отгладуваната святост на самозалъчилия се в дъбравата
отшелник, тъй величав, тъй могъщ, тъй суров, тъй достоен,
мраморен и недостъпен – не са ли туй красноречивите
посоки на вселенския безкрай и бездните в човешката тъма:
въпросът е единствен, но нито аз, ни който и да е
от вникналите в думите ми би могъл да отговори, –
във въздуха, връз камък или върху пясък пиша?

ПРЕЗ ТЪМНАТА МАТЕРИЯ – ДО СВЕТЛИНИТЕ

Отдалечаването и Завръщането, Покаянието и прилежащите им Паузи –
това е пътешествието: във възходящото движение на необятната
дълбочина от Изток, Запад, Север, Юг и всичките посоки
на Всемира ще те водят единствено пространствените думи,
вплетени сред звуковидимата тъкан на движещата се
в забавен кадър покрай теб природа – и ето че копнежът
се превърнал в безпокойство, безпокойствието, в незадоволеност,
накрая, прераснал в мисъл, станал бисер, който предизвиква
други разклонения и вечности с възбуждащата свежест
на онзи Смисъл, представен ти от Праотеца в неовладяемия
от тъмната материя до светлините свят – мъчителното влачене
и теглене нагоре в усилващото се притегляне на земнината,
където всеки жест на чезнещия из още по-изчезващите дебри
на битието индивид добива допълнителната тежина
на кратковременните напрежения и неподвижност,
а светлината в думите не позволява на планетарния пейзаж
да мръдне стъпчица изпод тежината на вселенската тъма –
разгънат опит за света, и странстване, и търсене,

ала да се добереш понякога до вкъщи

нощем е трудно, много, много трудно, по-трудно,
отколкото да изкатериш Еверест в набиращата тяга на тъгата по света.

ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ

Обдишал заскреженото стъкло, отвъд което цялата природа
преминава, заоблачена в снежна перушина, долавяш –
плътната мъглявина сред пукащите от студа дървесни стволове,
сгъстеният и сложен свят със своите случайности и съвпадения,
приликите, разликите, копнежите из бързата реалност,
набръчканите пластове на въздуха и агрегатни им състояния,
веществените единици и повърхностните напрежения,
групират ли се в определени отношения, докоснати едно в друго,
заражда се живот и бъдещето идва, пулсира магмата на бъдещото
настояще, освободено от пропорции, обозначения, разплавено
в течаща лава – идейният строеж на модулираната форма, –
пластичната замисленост от живото излъчване на отдавна слели се
в покоя на нощта лица, вглъбени в непроизнесените приживе
словесно-звукови системи, мисловни практики и форми,
анонимни и без диря в невидимия свят, далече от късмет
и вдъхновение; крехки, призрачни, изгубени във времето,
с възможности за нови смисли, нови логики, провал, натрупване,
посоки – неустоимо тръгнали от мъртвата си точка
да оцветят блатистата тъма на сенките
до нажежено бяло извън потока на което и да е човешко време.