„ХАРТИЕНАТА ЛОДКА“ ОТ ВЛАДИМИР СТОЯНОВ

Георги ВАСИЛЕВ

Редакторска бележка

 

 

Владимир Стоянов е отдавна познат на широката ни публика като поет, писател, преводач и музикант. Творческата му биография е богата и разнообразна – повече от двадесет и осем книги с поезия, белетристика, литературни монографии, детски стихове, помагала по български език и др. На него дължим също така прекрасните преводи на поезията на Владимир Набоков, йеромонах Роман, Олег Чухно, Лидия Анискович, както и афоризмите на Алберт Туссейн. Всички цитирани тук автори са публикувани за пръв път на български език в няколко двуезични издания през последните години. В настоящата книга преоткриваме Владимир Стоянов в оригиналната роля на поет, композитор, аранжор и изпълнител едновременно. Забележителното в случая е жанровото разнообразие на музикалните теми, които са в основата на всяка от композициите: мелодични, лесно запомнящи се и въздействащи със своята специфична естетика и човечност. Самобитния талант на автора, съчетан със силното му артистично присъствие на сцената, са в основата на спонтанния му и емоционален контакт с публиката. Юношеските му години го срещат с композитора Арам Берберян Датев, който го определя като солист изпълнител за гр. Варна в движението „Ален мак“ и отделя много време за развитието и усъвършенстването му. Оттогава са и първите му опити за създаване на авторски песни.

Основен момент в развитието му е вокалното обучението при н.а. Тодор Костов и з.а. Мария Бохачек – корифеи на Варненската опера, специализирали и работили в Италия. За тях той казва, че с много любов и уважение са му помогнали да се вгледа в себе си и да открие музиката и пеенето като художествено изразяване на собствената му идентичност и култура, на българския му корен. Защото за Владимир Стоянов песента е полет на душата, мечтание за един по-добър свят.

Като талантлив китарист и изпълнител той е дълбоко повлиян от светогледа на двамата патриарси на китарното изкуство във Варна – Любен Хараламбиев и Александър Петков. Силно влияние му оказва и Станимир Диков, с когото работи дълги години, той и досега е първият му консултант по музикалните въпроси.

През 1986 г. Владимир Стоянов и Любен Хараламбиев поставят началото на „Дните на класическата китара във Варна“ – първия по рода си китарен фестивал в България, който съществува и до днес. За времето си това е едно уникално, мащабно и дълго чакано събитие, родено от успехите на варненската китарна школа, обмислено и организирано с желанието да се надскочи регионалното и да се създаде един светъл хоризонт за младите. С годините фестивалът се налага в културния живот на града, превръщайки се в традиция с международен авторитет, породила толкова светли начинания, творчески и чисто човешки приятелства.

След прехода, в продължение на много лета, Владимир Стоянов участва в многобройни концерти за чужденци със солисти от Варненската опера. Това сътрудничество, допълнено от безрезервната подкрепа на Станимир Диков, води до създаването на групата „Бродници“. Тук трябва да споменем и съвместната му работа с Петър Песев, с когото е записал над 120 песни.

Многостранните артистични търсения на автора отварят за него редица нови възможности – пише музиката на спектакъла „Американска рулетка“, поставен от режисьора Коста Бандутов във Варненския театър, в която участва и като изпълнител.

А желанието му да осмисли творческия си процес и изрази любовта си към музиката е в основата на книгата „Духовният иконостас на рода или песента в нас без начало и без край“ (Слово и музика в обучението по българска литература в училище /5. – 12. клас/).

За Владимир Стоянов присъствието на музиката и словото в живота му са еднакво важни и необходими за съществуванието му на творец и човек. Те са и ключ към сърцето и разбирането на другия. За нас беше важно да представим  музикалния материал в максимално ясна и достъпна форма за вас – читателите, любители музиканти и творци на всички нива.
Вярвам, че тази книга ще бъде едно вдъхновение за тези, които ще последват Владимир в това своеобразно пътуване в хартиената лодка, а песента ще е попътният ви вятър…

На добър час!

 

 

SONY DSC

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Хартиената лодка“ – цикъл стихотворения от Владимир Стоянов

 

 

 

 

 

Хартиената лодка

е усмивка,

приела да се слее

със водата.

 

 

 

 

 

 

Сънувам музика,

китарата звъни

и ме превръща в пътя,

който да измина.

Изтръпвам

като ледена лавина,

надвесена

над пропастта.

 

Тогава тишината проговаря

и през вековната врата на вечерта

към мене светлината се въздига.

И се изправям кротко над снега

като Адам във райската градина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За какво ни е път,

който води заникъде

или стръмна пътека,

провлачила стъпки назад?

Тук и днес разцъфтяха

разпънати нашите скитове

като черни мравуняци в ниското

и орли, побелели от сняг.

 

Всеки дъх е сигналният огън,

че наистина още сме живи.

Че войната на изгрев и залез

още тлее изгаряща в нас.

Че в такъв дебнещ ад

и в такъв полусън сме красиви –

подивели скали, слепи сипеи,

завъртели небесния впряг.

 

Като тежка река мисълта ни

внезапно ще свърне:

„Само ние сме пътят

към олтара на тази земя!“

Оседлаваме ехото –

паметта ни накрая да свърже

със сигналните пръснати пламъци

на полето, заспало в снега.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Стоя сред премълчаното във този свят.

И сам не знам защо ли го обичам.

Навярно ставам по-богат

с поредната несподелена мисъл,

която ме изпълва със печал

и с чувства, за които нямам спомен.

Това ли само Господ ни е дал –

безпаметни да бродим в свят бездомен.

 

А мисълта прилича на змия,

промъкнала се в детската ми пазва.

Но аз мълча. Защо не изкрещя?!

Защо за лошото не искам да разказвам?

 

Усмихнат като камък във нощта,

вървя огрян от звездната пътека.

Дали преглътнах с болката страха

на другите, за да им стане леко.

Защо дойдох на този кръстопът?

Защо поисках немите да чуя?

Слепците ли потеглиха на път,

или духът възкръсна – да ги излекува?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Изправяме се някак си страхливо,

където сме минавали на пръсти,

да не съборим тишината,

да стигнем корена и да се върнем,

преди и ехото да се превърне в пепел.

 

Животът тъй умело ни дресира,

че сме изгубили вкуса

на съвършенството.

Приличаме на стъпкана градина,

в която парвенютата обсебват

стотиците животи на реката

и ги превръщат в мъртво блато.

 

А ние се оглеждаме страхливо –

да не съборим тишината.

Каква илюзия за съвършенство.

Каква съдба на тъжни гладиатори,

отказали се да повярват в себе си.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Аз съм птица,

изгубила своята песен,

азбукарче безбуквено,

свърнало в тихия здрач.

Преживяло и скътало

дивната есен

като радост безследна

и болка на сляп единак.

 

От трохите след мен

дълго пътят се вие –

сякаш спънат жребец

на страха и надеждата в плен.

И тревите плетат

натежали помръкнали гриви,

да повият със тях

прегорелия есенен ден.

 

Той е само илюзия

и сълзата в окото на Бога,

потопила във себе си

звездната нощ.

Как да вярвам на думите

вече? Не мога.

Паметта ми кърви

и зове като жречески нож.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Защо ме викат толкова посоки

наяве и насън отворени –

прорастват в мене като корени

и мисълта над тях се носи.

А аз вървя – разгърнат като книга,

която се разсипва в прах.

 

И виждам как елен и единак

един до друг душата ми събират,

целуват моето небе

по-близки от рождени братя

И сам не знам – съдбата ли е сляпа,

или е свято божие дете.

 

 

 

 

 

 

 

Заспивам с твоя глас и с него се събуждам.

Навсякъде си ти – наяве и насън.

Дори усмихнат споменът към тебе се търкулва,

за да остана в него с теб такъв какъвто съм.

Реката ни понася, а ти си снежна лодка

разтапяща, разтапяна под пъстрата дъга.

И хоризонтът в миг, протегнат като котка,

ни мами да погледнем от другата страна.

 

Да видим нас във другия и тленното – във вечното,

и сляпото безумие в следа на мъдростта.

Да разберем, че няма, че няма нищо спешно

освен несподеленото в мига на любовта.

Реката ни понася, щом ти си снежна лодка

разтапяща, разтапяна под пъстрата дъга.

А аз съм раковината с потънала походка,

събрала във сърцето си на здрача песента.

 

 

 

 

 

Разкажи ми за тези неща –

за изящните стъпки на валса

във казиното край брега,

за внезапния прилив на дансинга,

за момчето – летящ албатрос,

за момичето – полъх на бриза

и за оня далечен и бос

сън, във който все още ни има.

 

Разкажи ми за тези неща –

как последните станаха първи,

как се спусна надолу денят

като сянка, удавена в бързея.

А не искахме много неща –

само миг, за да викнем „Горчиво!“

И с целувка да върнем нощта

във крайбрежното морско казино.

 

 

 

 

Жълти преспи са дюните и кервани за никъде.

През стъклото на думите пак проглеждат очите ни:

колко пъстри измислици като мрежи оплетени.

На вълните в регистрите Господ гледа унесено.

Упорити са пръстите, тишината запридат

и порастват невръстните като букви от книга.

 

Но да сричаш не можеш и да съскаш не искаш –

сменяш змийската кожа за душата на скитник.

Песента му е залив. Той в морето е стъпил

и се пукат от завист ветровете разпътни.

Жълти преспи са дюните и кервани за никъде.

През стъклото на думите пак проглеждат очите ни.

 

 

 

 

 

Ти си синият тъжен врабец

до прозрачния стихнал прозорец.

От надежда, от страх и от вятър ли

със годините тук посиня?

А гласът ти изронен се свива –

до перце оголяло глухарче –

побелява в прозрачния студ

на житейската си съдба.

 

Затова забрави за трохите,

остави ги на другите гладни.

Събуди песента на прозореца

тази прелетна южна тъга.

Ако литнеш със нея високо

над полетата трънено жадни,

уморен ще достигнеш накрая

своя дом като чиста сълза.

 

 

 

 

 

 

Вода и суша с времето изтичат,

а лодката бълнува още в мен.

Сънувам музика.

На себе си приличам –

свободен, неопитомен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ГЕОРГИ БОРИСОВ С НАГРАДА „НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ“
Next post „МАРКО БАЛАБАНОВ“ Е НАСТОЛНА КНИГА