Георги ВАСИЛЕВ
Редакторска бележка
Владимир Стоянов е отдавна познат на широката ни публика като поет, писател, преводач и музикант. Творческата му биография е богата и разнообразна – повече от двадесет и осем книги с поезия, белетристика, литературни монографии, детски стихове, помагала по български език и др. На него дължим също така прекрасните преводи на поезията на Владимир Набоков, йеромонах Роман, Олег Чухно, Лидия Анискович, както и афоризмите на Алберт Туссейн. Всички цитирани тук автори са публикувани за пръв път на български език в няколко двуезични издания през последните години. В настоящата книга преоткриваме Владимир Стоянов в оригиналната роля на поет, композитор, аранжор и изпълнител едновременно. Забележителното в случая е жанровото разнообразие на музикалните теми, които са в основата на всяка от композициите: мелодични, лесно запомнящи се и въздействащи със своята специфична естетика и човечност. Самобитния талант на автора, съчетан със силното му артистично присъствие на сцената, са в основата на спонтанния му и емоционален контакт с публиката. Юношеските му години го срещат с композитора Арам Берберян Датев, който го определя като солист изпълнител за гр. Варна в движението „Ален мак“ и отделя много време за развитието и усъвършенстването му. Оттогава са и първите му опити за създаване на авторски песни.
Основен момент в развитието му е вокалното обучението при н.а. Тодор Костов и з.а. Мария Бохачек – корифеи на Варненската опера, специализирали и работили в Италия. За тях той казва, че с много любов и уважение са му помогнали да се вгледа в себе си и да открие музиката и пеенето като художествено изразяване на собствената му идентичност и култура, на българския му корен. Защото за Владимир Стоянов песента е полет на душата, мечтание за един по-добър свят.
Като талантлив китарист и изпълнител той е дълбоко повлиян от светогледа на двамата патриарси на китарното изкуство във Варна – Любен Хараламбиев и Александър Петков. Силно влияние му оказва и Станимир Диков, с когото работи дълги години, той и досега е първият му консултант по музикалните въпроси.
През 1986 г. Владимир Стоянов и Любен Хараламбиев поставят началото на „Дните на класическата китара във Варна“ – първия по рода си китарен фестивал в България, който съществува и до днес. За времето си това е едно уникално, мащабно и дълго чакано събитие, родено от успехите на варненската китарна школа, обмислено и организирано с желанието да се надскочи регионалното и да се създаде един светъл хоризонт за младите. С годините фестивалът се налага в културния живот на града, превръщайки се в традиция с международен авторитет, породила толкова светли начинания, творчески и чисто човешки приятелства.
След прехода, в продължение на много лета, Владимир Стоянов участва в многобройни концерти за чужденци със солисти от Варненската опера. Това сътрудничество, допълнено от безрезервната подкрепа на Станимир Диков, води до създаването на групата „Бродници“. Тук трябва да споменем и съвместната му работа с Петър Песев, с когото е записал над 120 песни.
Многостранните артистични търсения на автора отварят за него редица нови възможности – пише музиката на спектакъла „Американска рулетка“, поставен от режисьора Коста Бандутов във Варненския театър, в която участва и като изпълнител.
А желанието му да осмисли творческия си процес и изрази любовта си към музиката е в основата на книгата „Духовният иконостас на рода или песента в нас без начало и без край“ (Слово и музика в обучението по българска литература в училище /5. – 12. клас/).
За Владимир Стоянов присъствието на музиката и словото в живота му са еднакво важни и необходими за съществуванието му на творец и човек. Те са и ключ към сърцето и разбирането на другия. За нас беше важно да представим музикалния материал в максимално ясна и достъпна форма за вас – читателите, любители музиканти и творци на всички нива.
Вярвам, че тази книга ще бъде едно вдъхновение за тези, които ще последват Владимир в това своеобразно пътуване в хартиената лодка, а песента ще е попътният ви вятър…
На добър час!
„Хартиената лодка“ – цикъл стихотворения от Владимир Стоянов
Хартиената лодка
е усмивка,
приела да се слее
със водата.
Сънувам музика,
китарата звъни
и ме превръща в пътя,
който да измина.
Изтръпвам
като ледена лавина,
надвесена
над пропастта.
Тогава тишината проговаря
и през вековната врата на вечерта
към мене светлината се въздига.
И се изправям кротко над снега
като Адам във райската градина.
За какво ни е път,
който води заникъде
или стръмна пътека,
провлачила стъпки назад?
Тук и днес разцъфтяха
разпънати нашите скитове
като черни мравуняци в ниското
и орли, побелели от сняг.
Всеки дъх е сигналният огън,
че наистина още сме живи.
Че войната на изгрев и залез
още тлее изгаряща в нас.
Че в такъв дебнещ ад
и в такъв полусън сме красиви –
подивели скали, слепи сипеи,
завъртели небесния впряг.
Като тежка река мисълта ни
внезапно ще свърне:
„Само ние сме пътят
към олтара на тази земя!“
Оседлаваме ехото –
паметта ни накрая да свърже
със сигналните пръснати пламъци
на полето, заспало в снега.
Стоя сред премълчаното във този свят.
И сам не знам защо ли го обичам.
Навярно ставам по-богат
с поредната несподелена мисъл,
която ме изпълва със печал
и с чувства, за които нямам спомен.
Това ли само Господ ни е дал –
безпаметни да бродим в свят бездомен.
А мисълта прилича на змия,
промъкнала се в детската ми пазва.
Но аз мълча. Защо не изкрещя?!
Защо за лошото не искам да разказвам?
Усмихнат като камък във нощта,
вървя огрян от звездната пътека.
Дали преглътнах с болката страха
на другите, за да им стане леко.
Защо дойдох на този кръстопът?
Защо поисках немите да чуя?
Слепците ли потеглиха на път,
или духът възкръсна – да ги излекува?
Изправяме се някак си страхливо,
където сме минавали на пръсти,
да не съборим тишината,
да стигнем корена и да се върнем,
преди и ехото да се превърне в пепел.
Животът тъй умело ни дресира,
че сме изгубили вкуса
на съвършенството.
Приличаме на стъпкана градина,
в която парвенютата обсебват
стотиците животи на реката
и ги превръщат в мъртво блато.
А ние се оглеждаме страхливо –
да не съборим тишината.
Каква илюзия за съвършенство.
Каква съдба на тъжни гладиатори,
отказали се да повярват в себе си.
Аз съм птица,
изгубила своята песен,
азбукарче безбуквено,
свърнало в тихия здрач.
Преживяло и скътало
дивната есен
като радост безследна
и болка на сляп единак.
От трохите след мен
дълго пътят се вие –
сякаш спънат жребец
на страха и надеждата в плен.
И тревите плетат
натежали помръкнали гриви,
да повият със тях
прегорелия есенен ден.
Той е само илюзия
и сълзата в окото на Бога,
потопила във себе си
звездната нощ.
Как да вярвам на думите
вече? Не мога.
Паметта ми кърви
и зове като жречески нож.
Защо ме викат толкова посоки
наяве и насън отворени –
прорастват в мене като корени
и мисълта над тях се носи.
А аз вървя – разгърнат като книга,
която се разсипва в прах.
И виждам как елен и единак
един до друг душата ми събират,
целуват моето небе
по-близки от рождени братя…
И сам не знам – съдбата ли е сляпа,
или е свято божие дете.
Заспивам с твоя глас и с него се събуждам.
Навсякъде си ти – наяве и насън.
Дори усмихнат споменът към тебе се търкулва,
за да остана в него с теб такъв какъвто съм.
Реката ни понася, а ти си снежна лодка
разтапяща, разтапяна под пъстрата дъга.
И хоризонтът в миг, протегнат като котка,
ни мами да погледнем от другата страна.
Да видим нас във другия и тленното – във вечното,
и сляпото безумие в следа на мъдростта.
Да разберем, че няма, че няма нищо спешно
освен несподеленото в мига на любовта.
Реката ни понася, щом ти си снежна лодка
разтапяща, разтапяна под пъстрата дъга.
А аз съм раковината с потънала походка,
събрала във сърцето си на здрача песента.
Разкажи ми за тези неща –
за изящните стъпки на валса
във казиното край брега,
за внезапния прилив на дансинга,
за момчето – летящ албатрос,
за момичето – полъх на бриза
и за оня далечен и бос
сън, във който все още ни има.
Разкажи ми за тези неща –
как последните станаха първи,
как се спусна надолу денят
като сянка, удавена в бързея.
А не искахме много неща –
само миг, за да викнем „Горчиво!“
И с целувка да върнем нощта
във крайбрежното морско казино.
Жълти преспи са дюните и кервани за никъде.
През стъклото на думите пак проглеждат очите ни:
колко пъстри измислици като мрежи оплетени.
На вълните в регистрите Господ гледа унесено.
Упорити са пръстите, тишината запридат
и порастват невръстните като букви от книга.
Но да сричаш не можеш и да съскаш не искаш –
сменяш змийската кожа за душата на скитник.
Песента му е залив. Той в морето е стъпил
и се пукат от завист ветровете разпътни.
Жълти преспи са дюните и кервани за никъде.
През стъклото на думите пак проглеждат очите ни.
Ти си синият тъжен врабец
до прозрачния стихнал прозорец.
От надежда, от страх и от вятър ли
със годините тук посиня?
А гласът ти изронен се свива –
до перце оголяло глухарче –
побелява в прозрачния студ
на житейската си съдба.
Затова забрави за трохите,
остави ги на другите гладни.
Събуди песента на прозореца –
тази прелетна южна тъга.
Ако литнеш със нея високо
над полетата трънено жадни,
уморен ще достигнеш накрая
своя дом като чиста сълза.
Вода и суша с времето изтичат,
а лодката бълнува още в мен.
Сънувам музика.
На себе си приличам –
свободен, неопитомен.