Новата поетична книга на Иван Гранитски „Устие“ е създадена така, както се създава симфония – с устреми и вълнения, с метафорична озадаченост и докосване до видимото битие и невидимата духовна материя.Превъплъщението на общите словесни категории в обозрими пейзажи е изкуство, постижимо само за истинските поети. Иван Гранитски превръща сътворението в мъничка вселена, където „несръчно бръмбарче побутва/ тичинка отколе запленена“, а палитрата на поета съдържа жълт шпалир от явори, легиони от свободни щъркели, зелена шир и кафяви угари.
Изградена от пет лирически части и богато илюстрирана с причудливите художествени видения на Стефан Марков, „Устие“ е книга, която притежава завършения стремеж да завладява огорчения, съновидения, възхити. Тази книга сякаш се превръща в устие на вселената, която не е застинала в антрацитен космичен мрак и не се измерва с космически еони. Тази вселена е едновременно безграничност и щастлива акация, бездна и облегнати на гегите си пастири, невидима държава и „кратер от конска стъпка“…
Иван Гранитски е създал „Устие“ по законите на модерната изящна словесност. Препинателните знаци са отстранени, за да бъде волно на въображението ни, защото поетът отдавна е разбрал многопластовото значение на разкрепостения стих. В книгата той е овладян до виртуозност, римите дисциплинират асоциативната метафоричност, която придава на философските категории образи и багри. В стихотворението „Палитра“ това звучи като аксиома:
Този валс от багри задължава
тромпетите на битието да тръбят
Единствената истинска държава
е от дух материя и цвят
Другото най-характерно за стихосбирката „Устие“ е усещането за завършеност. Преминавайки през неизчезващата прелест на природата с омайващия аромат от цветя, липи и рози, поетът достига до същността на живота ни. Принудени да живеем в държава, отдавна глуха и сляпа за несретите на своите граждани, ние се лутаме сред лъжи и измами, сред омрази и безчинства. И се ражда стихотворението „Отчаяние“:
Не е ли напълно безсмислено
да живееш в оскотяла държава
Сред крамоли разпри и писъци
да усещаш как духът ти изтлява
………………
По-добре към пустинята тръгвай
бягай където ти видят очите
Нито си жив нито мъртъв
а отчаяние което се скита
„Отчаяние“ е рядкост в тази книга, защото поетът знае, че то е бариера за мечтите и може да се преодолее с вяра в добротворството, приятелството и светлината, които бликат от всяко стихотворение.
Според мен „Устие“ е стихосбирка за оптимистическия трагизъм и за царството на яснотата, където любовта не е безцелна дума и където може да бъде намерен смисълът на спасението. Затова част от стиховете са посветени на Спасителя Иисус, възкръснал в края на страстната седмица и объркал сметките на фарисеи и предатели. Затова в тази книга има идилии и елегии, гларуси и светлосенки, прогласи и просветления, голготи и загадки. Ала има и „Мечта“, събрала ведно тези емоционални терзания и възхити:
Изящество на мисълта
къде си скрито
В диханието на степта
в мълчанието на звездите
Ти пламък на страстта
откъде извираш
От огъня на любовта
и устието на всемира
А ти мечта безсмъртна
за свобода и красота
Аз съм човешкото огърлие
усмивката на Вечността
И, сякаш да затвърди своята апология, Иван Гранитски създава и стихотворението „Брод“, където философската универсалност кореспондира с емоционалната парадигма, в която човекът е не само главен атом, но и демиург на видимия свят и невидимата доброта. „Устие“ е модерна книга за модерния човек и неговите терзания. Книга за днес и за утре, когато може би светът ще бъде по-добър и по-човечен.
Боян Ангелов