ФУТБОЛНИ РАЗМИСЛИ И НЕВОЛИ
Световното първенство по футбол в Катар навява доста размисли. На първо място – изненадващото израстване на игровите и тактически умения на нации, които никога досега не са били смятани за фактори в този вълнуващ цялото човечество спорт. „Довчерашните „джуджета“ изхвърлиха от турнира колосите в него. На второ – небивалият патриотизъм на запалянковците буквално от всички нации; разбира се, южните бяха по-емоционални и шумни от северните, но си приличаха по усмивките и подскачането или сълзите и покрусата след победа или съответно поражение. Трето – назряващият бъдещ непримирим конфликт в Западна Европа между местното християнско население и пришълците /пък дори и да са трето поколение/ с чуждо на Стария континент вероизповедание. Погромите над цветущи франски, нидерландски и италиански градове, извършени от вилнеещи необуздани ислямисти, буквално воюващи с полицията, т. е. – с държавата, са силно обезпокоителни за неолибералните й властници, които досега ги подценяваха и пренебрегваха. В близките 20-тина години тези хора – млади, жизнени, неудържими, някои – опасно фанатизирани, ще бъдат мнозинство и християнската религия ще бъде насилствено или просто демографски избутана от исляма. Вземете за пример Лондон, където скорошна анкета документира под 40% на англичани; останалите са от Пакистан, Индия /оттам са кметът и премиерът!/, Африка…
Но това е проблем, който – поне засега – не е наш.
Сега – „Про домо суа“ /“За нашия дом“/, както е заглавието на книга на Димитър Благоев – Дядото.
Защо след вълшебното лято на 1994 г. нашият национален отбор се срина и отсъства от всички шампионати? „Ние сме малка страна, няма как да се мерим с големите държави“, е смутолевеното обяснение на Боби Михайлов, несменяемия председател на БФС. Малка ли? Ами Хърватска, която е два пъти по-малка от нас и по територия, и по население, на предишните шампионати беше трета, после – втора; сега пак е на полуфинал. Къде е спортът в училищата? Кой търси талантливи деца там? И как да се наложат младите способни футболисти-българи в нашите водещи отбори, като рове половината от играчите в тях са закупени „на кило“ от Бразилия и Африка и, разбира се, като са без българско гражданство, нямат право да играят в националния отбор. Погледнете неизменния в последните 12-13 години шампион на България „Лудогорец“ – колцина от състава му са ни сънародници? Крайно време е БФС да позволява не повече двама-трима чужденци в отборите от родното първенство, за да се дава път на младите ни надежди, а те да съставят гръбнака на нашия националнен отбор.
Има и нещо друго: мизерното състояние на масовия спорт в училищата. Едно време през 2-3 месеца участвахме в спартакиади, окръжни и градски първенства, щафетни обиколки на градовете, кросове… Днес телевизиите изобилстват от реклами на електронни игри, залози, казина, с други думи – на хазарт; а препоръчването му чрез реклами е забранено със закон. Кой ли го спазва? Носителят на Златната топка Стоичков неизменно участва в тях, вместо да насърчава децата да играят футбол. Това морално ли е за най-изтъкнатия ни спортист?!
ВАПЦАРОВ ИЛИ ЯВОРОВ?
Отивам в близката аптека да си купя някакъв продукт /няма да го назовавам, за да не му правя безплатна реклама/. На гишето – миловидно девойче, таксува ми покупката. Питам за управителя Веско, който ми е приятел? „Понякога идва“, отговаря то. Веднага започвам да декламирам: „Понякога ще идвам във съня ти…“. След като свършвам първия куплет, го питам от кого е? „Много красиво стихотворение – промълвява младата аптекарка. – Да не е от Яворов?“ „Не, Вапцаров е.“ Понеже зад мен няма хора, задавам още един въпрос: „Как е починал Вапцаров?“ „Май че го бяха убили като партизанин? „Не.“ „Или се беше самоубил?“
Възкликвам: „О, Господи…“, в нарушение на третата Божия заповед „Не споменавай напразно името Господне.“ и си тръгвам с увиснали рамене.
Ало, МОН! Браво на вас! Успяхте да затъпите децата ни…