РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Пламена ДИМИТРОВА-РАЧЕВА
Художникът Стефан Георгов е роден на 6 март 1899 г. в гр. Варна. Той не е сред най-популярните имена в съвременната българска живопис, но несъмнено неговото изкуство има своето място в нейното развитие.
Биографията му е сравнително скромна откъм публични изяви, но е наситена с интересни факти, свързани с личния му принос в изкуството и със значими личности от неговото семейство, допринесли за културната история на България след 20-те години на ХХ век. Техните имена като „строители на съвременна България“ се споменават в книгата „Лица и събития от моето време“ на Симеон Радев, в държавни и обществени архиви на различни институции, както и в печатните медии.
Родът на Георгов е от Велес, Македония, като сред него са видни учени и общественици, допринесли за България. Дядо му, Стефан Илиев Попов, е един от деятелите на църковното движение за автокефалията на БПЦ. Завършва Френския лицей в Цариград, след което работи като преводач в Българската екзархия, публикувайки статии в „Цариградски вестник“. След Освобождението през 1878 г. е назначен на висша длъжност в Министерството на външните работи и е избран за народен представител във Великото народно събрание.
Бащата на Стефан, д-р Петър Георгов, е изтъкнат хирург във Варна, който по-късно се премества със семейството си в София. Майка му, Мария Георгова, родом от Свищов, е уважаван учител, удостоена със званието „Народен учител“. Известният философ проф. д-р Иван Георгов, чичо на Стефан, е един от основателите на СУ „Св. Кл. Охридски“ и съосновател на Македонския институт в България.
От решаващо значение за насочването на Стефан Георгов към живописта има неговата леля Вита Георгова, завършила първия випуск на Държавното рисувално училище в София. Въпреки че самата тя се посвещава на делото на своя съпруг, композитора Добри Христов, влиянието Ј върху племенника Ј е значително.
Друг важен наставник за Стефан е неговият учител по български език в III Софийска прогимназия, Христо Матов. Също толкова важна роля в живота на Георгов изиграва и Никола Петров – един от големите български художници, който преподава рисуване в прогимназията. Въпреки ограниченията, наложени от финансова нестабилност и тежката работа по декорацията на Храм-паметника „Александър Невски“, Петров остава вдъхновение за своя млад ученик.
В рисунките на Георгов можем да видим един миниатюрен портрет на Никола Петров, нарисуван по натура в профил с молив като ескиз, с грижливо изписано име под образа, както и множество други, отразяващи спомени от есента на 1913 г. и пролетта на 1914 г., когато рисува на пленер заедно със своя любим учител. Тези творби вероятно са свързани със спомените му от юношеските години и имат мемориален характер. Става дума за десетки проекти, скици и живописни ескизи, в които Никола Петров е изобразен сред природата – край рекички, сред Витошките морени, заобиколен от съпругата и дъщеря си и няколко козички. Те представляват деликатен намек за борбата на Петров с тежка болест – когато в тяхната скромна квартира в Княжево отглеждат коза, за да може Петров да се храни с млякото Ј. В някои от рисунките Георгов е включил и себе си като юноша, седнал пред статив срещу своя учител.
В живописните миниатюри на Георгов виждаме как тоналността се изменя от академична към импресионистичен стил, близък до този на Никола Петров. Неговата хроматична живопис е изпълнена с малки, цветни мазки и преливания на студени и топли цветове, създаващи илюзия за трептене и движение на въздуха по цялата повърхност на картината.
Подобно на френския импресионизъм той рисува Петров с елегантен европейски стил – облечен в смокинг, с широка шапка и наметнат с пелерина, а съпругата му – в рокля с кринолин, нежно прегърнала малката им дъщеря. Този аристократизъм, в контекста на реалната бедност, придава на образите духовно измерение. Между фигурите съществува негласен диалог, видим в жестовете и движенията, което придава емоционална динамика на композицията.
След завършването на Трета мъжка гимназия Стефан Георгов е приет в Художествената академия в София, където през 1928 г. завършва специалния курс по живопис при проф. Цено Тодоров и проф. Иван Ангелов. Още като студент участва в групови изложби и в Биеналето на изкуствата в Прага (1926). Става член на „Дружеството на независимите художници“ и участва с живопис в различни изложби. През 1931 г. е съучредител на Съюза на българските художници, тогава известен като Съюз на дружествата на художниците в България.
В началото на своята кариера, работейки като учител в Перник през 1931 г., а по-късно и в София от 1946 до 1956 г., Георгов избира пътя на реалистичното изкуство и хуманната обществена позиция, която открито изразява в произведенията си с доза романтизъм и патетика. Както много други художници от „Дружеството на независимите художници“, той вярва, че творецът трябва да отразява своята епоха чрез най-позитивните Ј идеи и чувства, облечени в красиви форми. Същевременно той разбира, че изкуството през 50-те години започва да служи като идеологическо средство за установяване на нов политически и социален ред.
Силно емоционални са автопортретите и портретите, в които Георгов разкрива богатството на човешката душевност и способността си да улавя най-характерните черти от психологията на човека – умение, усвоено от проф. Иван Ангелов. Като художник-индивидуалист неговият творчески фокус остава в света на личните му преживявания. Започва да търси истините за живота първо в себе си, стремейки се да разпознае собственото си лице в духовното огледало. Тогава осъзнава, че светът за него се свежда до няколко основни кръга – труд, природа и семейство.
С годините създава цяла галерия от десетки автопортрети и ескизи със собствения си образ. Рисува съпругата си, потънала в тишината на домашните занимания – най-вече четяща или слушаща музика. Почти ежедневно, като в дневник, запечатва образа на сина си Чудомир в различни възрасти – като малко дете, юноша и младеж, в различни състояния, като спящ или четящ книги.
След началото на бригадирското движение в България през 1946 г., когато вече живее и преподава в София, е командирован да рисува строежите на железопътните линии Перник – Волуяк и Ловеч – Троян, строителството на Металургичния завод в Перник и Прохода на Републиката (Хаинбоаз). Освен тях документира и дейността на местните и околийски младежки бригади, които работят по различни проекти в района на Перник, изграждащи пътища и обществени сгради. Той рисува и трудово-изправителните лагери в Куциян и Ловеч. Тези рисунки не само документират ентусиазма на „трудовата младеж“ на социалистическа България, но и показват и друга страна на реалността – тази на класовата борба, водена от новата власт в лагерите за „идеологическо трудово превъзпитание“, където насилието, смъртта и оцеляването унищожават живота на хиляди хора.
Рисунките му притежават документална сила и изглеждат като репортажи, направени от военен художник по време на акции, чиято цел е да предадат една достоверна и лично разказана история. Това са житейски истории в образи, без идеологически и емоционален патос и без драматична експресия. Тематичният диапазон е разнообразен – от интериорни сцени до изображения на обществени и социални пространства. В тези творби присъстват меланхолия и дори песимизъм, понякога граничещи с усещане за нещастие.
В ранните си пейзажи на откритите рудници на Перник художникът демонстрира своя отличителен индивидуален почерк. Тези графични рисунки с туш и акварел са заредени с енергия и експресия, ритмично преливащи тъмни и светли зони. Този остър графичен стил се задълбочава през следващите десетилетия, отразявайки отчаяние и скръб във време, когато Георгов губи своите най-близки съмишленици Григор Василев, Васил Радославов, Никола Танев и Стефан Митов.
Творбите му отразяват съвременната тема и личния му живот, но представят и драмата на политическия живот в България след 1944 г. и прехода към социализъм. Портретите и пейзажите, създадени през 40-те и 50-те години, придобиват алегорично значение, отразяващо трагичната атмосфера на лагерите като „Куциян“. Това са пейзажи от един от трудово-изправителните лагери, където рисува заедно с известния художник Никола Танев, който наскоро е освободен от затвора. В своето изкуство Георгов се опитва да приеме промените на времето, но с възрастта и физическото изтощение не успява да претърпи духовната трансформация, изисквана от „новия строй“, и плаща висока цена за това. Той получава тежък инсулт, който го инвалидизира до края на живота му.
В спомените на бивши лагеристи четем, че в лагера „Куциян“ са били затворени над 30 народни представители, студенти и интелектуалци. За условията на труд и живот там можем да разберем от интервюто на Ана Лулева с Радичко Радичев, който разказва: „Бях студент последна година по право, когато ме арестуваха и ме изпратиха в Куциян. Единствената ми вина беше, че бях член на Академичния земеделски съюз и заради това ме пратиха в Куциян… Условията бяха много тежки, трудно е да се опишат. Сутрин, при минус 30 и повече градуса, строяваха отделните бригади и ни изпращаха на работа в открития рудник. Когато ни разрешаваха, можехме да се стоплим малко край огъня, но през останалото време копаехме въглища на открито и си помагахме, за да изпълним нормите…“.
Георгов рисува „героите на новото време“ в трудовото им ежедневие, внасяйки детайли от обикновения живот, за да съхрани човешката им същност. Въпреки това рисунките са пропити с песимизъм и безнадеждност – паметни страници от историята, които чакат своето време, за да бъдат разбрани и оценени. Сред рисунките му от бригадирското движение, както и от строежите на Прохода на Републиката (Хаинбоаз), железопътната линия Перник – Волуяк и други инфраструктурни проекти, правят впечатление изображения на къпещи се и почиващи младежи. Многофигурните композиции и сюжети от ежедневието на работещите младежи в природата са уникални в българското изкуство от този период. Сходни творби не са известни при други български художници, с изключение на серията „Варненските Евини плажове“ от 1944 г. на Никола Танев, които обаче са в друг контекст. Съпоставката с френския постимпресионизъм, и по-специално със „Сезановите къпещи се“, не е случайна. Критикът Кирил Кръстев в своята „Морфология на българския пейзаж“ нарича някои български художници „реалистични импресионисти“, защото не достигат до „същинския импресионизъм с неговото спектрално разлагане на цветовете и размиване на формата“. В този стил могат да бъдат включени имена като Никола Танев, Христо Станчев, Константин Щъркелов и учителя на Георгов – Никола Петров.
Един от най-интересните и все още непоказвани и неизследвани аспекти от творчеството на Георгов е голямата серия рисунки на актьори от Народния театър, изобразени в гримьорните, на сцената или в разговори след спектакъл. Тези образи са изключително живи и въздействащи, ярки с жестовете, театралните костюми и изразителността на лицата, а майсторският рисунък им придава допълнителна сила. В някои от рисунките е добавен цвят, но емоционалната близост между художника и неговите модели е основната движеща сила на творбите. Един от тези портрети е на великия оперен певец Фьодор Шаляпин, който посещава София през 1934 г. по покана на руските емигранти и дава поредица от спектакли със Софийската опера.
С Народния театър е свързана и серия от рисунки на кафенето в парка пред театъра. На една от тях са изобразени в приятелски разговор директорът на театъра, поетът Иван Вазов с неговото кученце, и проф. Иван Шишманов. Тази сцена е легендарна и отразена в мемоарната литература, предизвиквайки и днес любопитство и вълнение. В кореспонденцията и архива на Георгов се намират следи за срещите и връзките му с интелектуалния елит на града, сред които творци като Чудомир, Илия Петров, Александър Миленков, Григор Василев, Добри Христов и други.
Най-същественото, което придава музеен характер на тези произведения, е техният документален характер. Рисувани бързо и ескизно, те точно представят реални ситуации и характери, запечатвайки приликата с образите на действителни хора. В по-късния етап на творчеството си, когато вече живее в София и е откъснат от средата на работническата класа в Перник, в рисунките му се появяват текстове, пълни с иносказателност и специфични оценки на конкретни събития или новини, с които изразява личната си гражданска позиция – неофициално, но ясно заявена чрез слово и образ. В своя микрокосмос, през изкуството си, той се опитва да даде отговор на въпросите, които вълнуват неговите съвременници, в революционно време на политически промени, което отнема от някои хора жизнен потенциал, а понякога и самия им живот, докато изгражда ново съзнание в младото поколение. Георгов съзнава, че историческите оценки за това време ще дойдат от бъдещите поколения.
