ИЗЛИШНА

Разстила полите си морето,

дантели от пяна разгръща,

жълтият пясък на плажа поръбва брега.

Самотен мъж бяга след куче.

Денят нашива своята дреха.

Тебе те няма

и аз съм напълно излишна

в тази картина беззвучна,

навяваща само тъга.

Цветът на морското синьо

се подчертава

от златното жълто на пясъка,

постепенно дочувам крясъка

на морските чайки,

прегръща ме хлад,

обгръща ме твоята липса –

не се вписвам в картината.

Отпадам като всичко излишно.

ЗАЛЕЗ КРАЙ ЕЗЕРОТО

Керванът облаци небесни преминава,

превозва отминали години,

над езерото само в миг остава,

оглежда се и бърза да отмине.

На гларусите позивите бавни

на залеза в пожара лумват,

нощта разхвърля пепелта му

и в пурпурни отблясъци се стъмва.

В езерното гладко огледало

оглеждат се небето и звездите,

а тишината сякаш засиява,

и полъх лек раздвижва му вълните.

На пясъчния бряг го съзерцавам,

тих плясък на криле дъха ми спира,

в душата ми любов се спотаява,

и отразена чезне и замира.

В СТАРИЯ СОЗОПОЛ

В стария Созопол калдъръмите

– ситно редени, тесни, стръмни – те

извиват се под еркерни чардаци,

на къщи дървени, превърнали се в знаци,

указващи пътуване във времето…

Ако успея да достигна стремето

и да възседна онзи лъв с крилата,

който повежда древната фрегата

със старите моряци – морски вълци

към чужди брегове, където гърци

и българи отдавна бури срещат,

тогава ще прелея аз в гореща,

но бурно ласкава прегръдка,

онази вечна непозната тръпка –

скала срещу море с бог Аполон,

вълшебна арфа търсеща поклон

от яхтите в пристанището тихо

и чайките с протяжните си викове.

Художници осъмват по сокаците,

увлечени рисуват пак чардаците,

измамен опит да затворят чувство

за стария Созопол във изкуство.

А аз навлизам сред вълни пенливи,

с духа на Аполония се сливам.

ТУНДЖА

Първата река, която поздравих,

когато се родих бе Тунджа.

Широка, бавна, лъскава вода,

градът се суети край нея.

Водите ѝ разказаха ми много

– за тревога, за утолена жажда,

за хората, каруците, конете,

за цвете чудно в гъстите гори.

Оставих част от своето сърце

до разноликото лице на всичко,

което плува в нея и живее,

което пее под небето с птичките…

Текат на Тунджа великите води,

като преди ме водят за ръката

и не забравям, че когато се родих

първия стих написах край реката.

НЕКАЗАНИТЕ ДУМИ МИ ТЕЖАТ

Пак е лято, младите вълни

се гонят и сапфирено шумят,

но вътре в мен невидими стени

словата ми в затвор държат.

А слънцето прежуря и се смее,

дюните на хълбоци лежат,

аз риба съм, устата ми немее,

неказаните думи ми тежат.

Седя на пясъка, а ти до мене,

морето мами ни с прохлада,

а думите неказани, запрени

към дъното ме теглят без пощада.