Продрум ДИМОВ
Повод да споделя тези редове е горещото дихание, което ме облъхна при запознанството ми с новата стихосбирка „На едно крило разстояние“ (2026, изд. Фабер) на Калина Тельянова, чиято литературна продукция следя с интерес от няколко години.
Калина Тельянова е солидно подготвена и талантлива авторка. Нейният творчески изгрев започва с появата на дебютната ѝ книга „Писмо върху пясъка“ (1999, редактор и издател Христо Фотев). Радушният прием на лирическия сборник отприщва съзидателния ѝ потенциал и през годините, наред с антологии и сборници, с книгите „Споделени светове – 59 интервюта с бургаски творци“, с преведените от руски език стихове и проза, се появяват стихосбирките: „Предпочитам“ (2000), „Разпознаване“ (2001), „Лични пространства“ (2004), „Времена“ (2007, в съавторство), „Новородени небеса“ (2021) – отличена на Национален конкурс „Христо Фотев – 2022“.
Всяка от книгите ѝ потвърждава факта, че в нейно лице българската литературно-творческа общност се е обогатила с яркото присъствие на прецизен творец, който умее да балансира както в сюжетно-тематичен, така и в емоционален план сътвореното от надареното ѝ перо, за да поднесе на читателите изискани в художествено-естетически аспект стихове. Няма да се спирам на забележимото ѝ присъствие в съвременния духовен живот, но като творец тя впечатлява с изключителна чувствителност. Сетивата ѝ улавят и най-фините вибрации в социално-психологическия ракурс на противоречивото ни съвремие, които намират място в благородните и откровени стихове, излъчващи неизмеримо човеколюбие. Именно това определя сюжетно-тематичната насоченост и емоционална обагреност на новата поетична книга „На едно крило разстояние“.
Четирите цикъла: „Светлина от сбъднат сън“, „Поетическа мансарда“, „Разбудена тишина“ и „Между другото“ не се покриват в тематично и емоционално отношение, а допълват общия творчески замисъл на създателката им и в резултат на това книгата въздейства като неделимо произведение. Още с докосването до първите стихове се усеща полъхът на морето. Той носи гласа на корабните сирени, очертава силуетите на пристанищните кранове, визуализира моряшката походка, неизменното присъствие на гларусите и всичко онова, което поражда любовта и преклонението на Калина Тельянова пред синия простор. Тя има щастливата съдба да се роди, да израсне и да живее край морето – „Най-голямото събитие!“, както възкликва поетът Христо Фотев.
Крановете – едноръки исполини, / се оглеждат / в петроленозелените води, / на гларусите полета приветстват, / с дръзки облачета се задяват – / те единствени общуват пряко със небето. („Пристанище Бургас“)
Чета и препрочитам „Бургаският мостик“, „Созополското пристанище“, „Градът на спасението“, „Созопол“, „Леве Цуро“, „Песен“ и се чувствам приобщен към живописната, романтична и живителна атмосфера на този край, така блестящо пресъздадена от лирическото перо на Калина Тельянова. В тях морето диша, пази тайни, разказва истории, „цъфти под лунните отблясъци“. Освен това е проницателно и мъдро.
То знае повече за хоризонтите и / обещанията им към моряците, / за слънцето и / сенките в човешките души, / за щастливите / и безутешните любови, / за радостта и / за сълзите в небесните очи. („Приказка за морето“)
А може да съчини и стихотворение. Като това например:
Есенно море
Вълните редят тристишия / – в памет / на лятото.
Животът на крайбрежните хора протича в тясна връзка с морето, а то, дарявайки им милостта си, носи най-много радост на рибаря, чиято душа, понякога е по-мълчалива и от / нарисуван минокоп.
А рибарят, / с измолена благословия от Небето, / подрежда всеобща трапеза. / И мене кани – / светлината от своя сбъднат сън да сподели. („Созополското пристанище“)
В маринистичната тема поетесата „плува“ в собствени води. Освен че присъства във всяка нейна книга, тя е достойно продължение на традицията на бургаските поети от недалечното минало, които ни завещаха поетични образци за морето и неговите труженици. Сътвореното от Калина Тельянова обаче не се слива с тях, а носи очертанията на нейната сетивност и цветовете на нова, оригинална и разпознаваема палитра. Към горните примери ще добавя и един фрагмент от стихотворението в памет на нейните родители –„Созопол“:
Тук, сред древния шепот на морето / и смокиновия благослов, / сред мъдростта на дюните / и скалната святост, / където в хор / щурците пеят ектении, а / в небесната синева като / души на усопши / пърхат пеперуди с / разноцветни крила…
Тази картина асоциирам със самата Вечност – тя е била, е и ще бъде, но е сътворена по уникален начин от чувствителното авторово перо, за да отведе читателя в света на една неръкотворна хармония, за да се загледа, заслуша и да му предложи тема за размисъл. В този ред на разсъждения стигам до извода, че Калина Тельянова не е просто привързана към морето, тя го носи в себе си, то е вплетено в нейната душевна тъкан. Цикълът „Поетическа мансарда“ е посветен на творчеството и на твореца, поел път към съвършенството. Осъзнаването на неговата недостижимост го поставя в положение на страдалец, „пребъдващ в самота“, в непрекъсната битка със земното притегляне, но твърдо решен да не спира да търси посоката към Живителното Слово – „с устрема на птица“ и с удвоена сила.
Господи, колкото и да се старая, / не бих могла да Те изговоря. Но / няма да се откажа да търся / точната дума, изразяваща / Твоята яснота, / Твоя възторг от моето спъване / в опитите си да се придвижа / по пътеката към Нея. („Псалом“)
В една от книгите си Калина Тельянова беше споделила: „От думите не искам много, искам всичко.“ И още: „Думите са неми / поетите ги учат / да говорят.“ Явно е, че тук, в новия сборник, темата не се появява случайно, а идва, за да получи своето развитие. В света на поетесата те живеят собствен живот – на личности. С тях тя дружи, спори и ги предизвиква, но знае също така, че „думите не могат да прощават“. Въпреки това когато „затъжат за изгубените си значения“, дълбоко преживява за тяхната съдба. И тъй като познава характера им, пише:
По нрав са деца – / гледам / някоя да не заеме / нечие място / несправедливо. / Тогава / пред очите ми / се подреждат / в Слово – / свято – / и светът ми / проглежда / с още едно око. („Думите“)
„Разбудена тишина“ внася нови акценти в книгата. Зимата, студът, снегът, вятърът не са само атрибути на климата, те са образи, чрез които авторката навлиза в морално-етичното пространство на човешкото битие, за да го подложи на анализ чрез изразните средства на поетичното изкуство. В „Сбъркана приказка“ четем:
Принцовете и принцесите отсъстват – / други ветрове развяват / техните брокатени одежди, които / заедно с фините им жестове / достойно си съперничат / с лъскавината от паркетите.
Разлиствам страниците и ми се иска да приведа много повече примери по темата, но ще се огранича до още само два цитата, с които да подкрепя мисълта си, че поезията на Калина Тельянова е обърната с лице към актуалните проблеми на отделния човек и на всички хора по света. За тях стойностните отношения изграждат добродетели – основа за оцеляване на човешкия род, за по-спокойно бъдеще.
Само гарванът не се плаши. / Обгърнат от тънък антрацитен пушек, /
недосегаем – като паметник, / поставен приживе, / стои на комина, /
заслушан / в нестройното дихание / на бъдещото време. („Пейзаж“)
В една сълза затрептява / бленуваният свят. („Минзухари“)
Актуални по своето звучене са „Двайсет и първи век“, „Недовършено стихотворение“, „Може би“, „Предесенни намигвания“, „Щастието“, „Сняг“ и пр. Тези и стихотворенията от предишните нейни книги са получили безпристрастната оценка на критиката.
Озаглавен „Между другото“, заключителният цикъл в никакъв случай не може да се разглежда като част от чуждо тяло. Творби като „Парейдолия“, „Корени“, „Огледалце, огледалце…“, „Тяло“ и други дообогатяват тематичния, художествено-естетически и идейно-емоционален образ на лирическия сборник. Финалът е отворен:
А снегът си вали… Тихо сребреят / нежните стъпки на утрото, разсъмващо / пролетните дъждове / от бъдещите ми стихове. („Сняг“)
Книгата „На едно крило разстояние“ е поредно свидетелство за неоспорими творчески възможности и показва дълбоката човешка и философска същност на Калина Тельянова. Постиженията на нейния талант с право я нареждат (не от вчера) сред най-добрите съвременни автори.