РАДА КАПРАЛОВА, Гърция
/Стихотворения/
КОПНЕЖ
В такава утрин
искам да се върна,
когато лъч
хор птичи дирижира…
На тръгване,
нощта да ме прегърне,
преди без шум
да се стопи във вѝра.
В такава утрин
искам да докосна
пак детските
потрепващи ресници.
Да вдишам аромат
и свежест росна
под натежалите от плод
лозници.
И вятър лек,
подобно плаха ласка,
с косите на тила ти
да играе…
Смъртта сломена
да захвърли маска…
В такава утрин
ти ще ме познаеш!
МРАВЕШКА ПЪТЕКА
Пътека черна, стройна, жива,
прекъсна бодрия ми ход.
В скали и тръни тя извива
като забързан октопод.
Препускат делови войници
без почести и имена,
пътуват мравешки редици
на гръб с огромни семена…
За тях дали на бог приличам
или на тромав Гъливер?..
А мравките с товара тичат,
не жалят те труда си чер…
Зашета малка мравка-мисъл
у мен край горския харман.
Защо ли, Боже, си орисал
човека с разум тъй голям,
че суети се, проси, страда…
Човек е с много стремена.
Щом мравка стане, без награда –
ще бъде в бъдни времена!
ПОЕТЪТ
Рибар чудак е в лодка самобитна.
Зове го тази приливна вълна.
Нечакано за себе си – обикна
и вятъра, танцуващ със платна;
и бурята, пречистила ефира,
копнежа по незрими брегове;
и дързостта на вдъхновена диря,
изписана от лодка във море.
Пред изгрева поетът хвърля мрежи
и чака с трепет щедър словолов.
Денят му със търпение бележи
разлистените стръкове любов.
А залезът в мастилената плетка
вселенските прозрения брои.
Поетът в рими прави равносметка
и в истини, които ще дари.
СПАСИТЕЛКА
Обвита в черна пелена,
Земята тръпне в самота.
Разбира днес една жена,
че трябва да спаси света.
Когато другите заспят,
в уюта кратък на нощта
проправя към звездите път –
Тя иска да спаси света.
Превърнала се в лъч-любов,
самата земна красота
към Космоса отправя зов –
Тя може да спаси света.
Отмина мракът… Светлина!
Земята грейва в утринта.
Не знае „слабата“ жена,
че точно Тя спаси света.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПЕНЕЛОПА
На Дочакалия
На края на усилен ден, по здрач
в дома ще се завърне Пенелопа.
Пред свидния, сиротен къщен праг
смирено на вратите ще потропа.
И Одисей ще я прегърне пак,
моретата на страстите пребродил.
След толкова съблазни знае как
циклопа на душата си да води.
През нощите, угаснали без плам,
през мигове и черни, и мечтани,
те – мъжките сълзи, изплакал сам –
в Итака ще превърнат любовта ѝ.