Стоян ГЕОРГИЕВ
„Да ме прескочат – няма как, но да ме похвалят –
сърце не им дава.“
Петко Росен в разговор с Орлин Василев
В наше време, когато наглата неолиберална общност налага на общественото внимание своите любими графомани, кичейки ги с всевъзможни национални и международни награди, осигурени и платени от соросоидните организации, е изключително радостна изненада книгата на Продрум Димов „Попътни музи“, посветена на житейския и творчески път на големия наш поет, философ, публицист, народовед и дългогодишен председател на СБП Боян Ангелов. Навярно някои ще я изтълкуват като раболепен и угодлив жест от страна на автора, но който го познава добре знае, че той е не само истински приятел, но и безкомпромисен литературен критик. Най-после някой да се осмели да разчупи канона на жълтопаветната матрица и да постави един настоящ и ценностен творец в центъра на общественото внимание и на вниманието на т. нар. ни културни среди. В тая връзка се сещам за проницателните думи на вече покойния журналист и критик Стоян Вълев: „Даже бих казал – днес съществува такава аксиома – щом за един автор се мълчи, това означава, че е непоносимо талантлив. И честен, защото честността е неотменима част от таланта. Ще минат години и идващите след нас ще се удивляват на тази система на премълчаване на най-талантливите български творци, организирана от бездарието. Тогава, след години, никой няма да знае анекдотичните днес повелители и цензори.“
Затова е възхитителна смелостта на Продрум Димов да заговори на висок глас, открито и ясно, за творческите постижения на Боян Ангелов, един човек, известен с пословичната си скромност, добронамереност и взискателност към своите произведения. Лишен от ненужни предразсъдъци, авторът обективно и безпристрастно ни представя най-напред човека, а след това и писателя Боян Ангелов, и това не е случайно, защото всеки голям творец е и голям човек. В това отношение няма изключения.
Книгата е композирана в три части, като първата е озаглавена „Портретни статии“, втората „Рецензии. Отзиви“, а третата – „Интервюта“. Така представеният литературен портрет добива обемност и изчерпателност, като се стига неусетно до сърцевината на житейската му и творческа съдба.
Продрум Димов започва със сърдечното си и искрено приятелство с Боян Ангелов, което се дължи както на сходната им душевна нагласа и взаимна симпатия, така и на географската близост на техните родни градове – Панагюрище и Пазарджик, минава през многобройните им творечски срещи и контакти с много дейци на културата и литературата у нас, за да стигне до всеотдайното отношение на председателя на СБП към всеки млад талант, към презентациите на книги в цялата страна, където той неизменно присъства, за да подкрепи и обнадежди обещаващите дарования на България. Проследява се житейският път на писателя в родното му Панагюрище, където завършва гимназията „Нешо Бончев“, после дипломирането му в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по специалностите „Философия и българска филология“, а накрая и седемгодишното му учение в гр. Базел, Швейцария по социална психология и валдорфска педагогика. От 1981 г. той е редактор на сп. „Читалище“, а от 1986 до 1991 г. работи във Военна редакция на Комитета за телевизия и радио. От 2012 г. е директор на издателство „Български писател“. Първите си лирически творби публикува в сп. „Младеж“, във вестниците „Пулс“, „Литературен фронт“ и други, а през 1985 година отпечатва своята дебютна книга – стихосбирката „А върху ножа – детелина“. Следват поредица от поетични и изследователски книги – най-вече върху епохата на нашето Възраждане и особено за видните личности от родния му Панагюрски край. Боян Ангелов основава и своето издателство „Богианна“, където издава множество книги на членове на СБП и други български автори.
В тази част има един потресаващ момент, когато писателят и неговият колега от сп. „Читалище“ Димитър Милов през 1992 г. биват изгонени от помещенията на редакцията от почти озверелите „демократи“ по нареждане на самозабравилата се министърка Елка Константинова, чийто син пръв заля родината ни с порнографски вестници и списания. Един светилник на просветата, основан през възрожденската 1870 г. е трябвало да угасне заради дебилизираните неолиберали. Чест прави на Боян Ангелов, че повежда борба с тая вандалщина и успява по съдебен ред да възвърне помещенията на списанието, на което остава редактор до 2003 г.
Втората част на книгата е посветена на творческите постижения на поета и публициста, като в нея са поместени рецензии и отзиви, писани от Продрум Димов за отделните издания на произведенията му. Тук има безценни аналитични страници, посветени на някои от най-впечатляващи от 35-те му поетични книги, като например стихосбирката „ЕОС“ (1998), където лиризмът и елегизмът на поета са достигнали невероятни висини.
И навярно ще скрия
грам надежда и шепа
от любовния шепот…
Като бяла магия!
(„Любовен шепот“)
В цикъла „Мирта“ поетът възкресява в мерена реч безсмъртните образи и дела на царете ни Калоян, Самуил, Асен, на националните ни революционери Васил Левски и Павел Бобеков, участник в Априлската епопея и в Руско-турската Освободителна война.
Забележително висока оценка дава Продрум Димов на стихосбирката на Боян Ангелов от 2008 г., разгледана в настоящата книга от два различни ракурса, под надслов „Византийска мозайка“. Тя е несъмнено творческо постижение със своите три тематични кръга, разкриващи както тревожното ни и тягостно съвремие, така и историческата перспектива на нашето българско битие.
Отчаянието не е призрак,
а бариера за мечтите.
Не споделяйте дори пред близък,
че понякога насън летите.
(„Обожание“)
Такъв е обнадеждаващият и мъдър съвет на поета към обезверения и объркан днешен човек. А драматизмът и поуките на историята най-ярко изпъкват в стихотворенията му „Византийска мозайка“ и „Смъртта на Калоян“, където още в началото ни „смразява мрачното предчувствие“, че:
Над Солун
облаците спират
оловно свъсени, грамадни
и точат секира
върху
помръкналото пладне.
Убит е Калоян!…
За разлика от „Византийските запеви“ на Радко Радков, стихосбирката на Боян Ангелов е наситена повече с патриотизъм и интерес към отечествените ни драми, отколкото към величието на Византия. В цикъла „Равновесие“ поетът ни разкрива удивитиления си талант в пейзажната лирика, където заслужено може да се нареди до първомайсторите на този жанр като Пейо Яворов, Кирил Христов и Пенчо Славейков.
За лиричната и дълбоко философска книга от 2012 г. на Боян Ангелов „Разговор с мълчанието“ Продрум Димов пише няколко много пунктуални и прозорливи слова: „Тази елегична емоционална нагрузка на стиховете му дава наистина вярна и правдива ориентация на свръхчувствителните сетива на автора, които улавят острите и наболели социално-психологически, нравствено-разрушителни процеси, разнищващи безмилостно съвременното ни общество. И съвсем естествено е тази лавина от негативи да резонира и разтърсва чистия емоционален свят на поета, за да излее в парещи стихове своята болка и огорчение. Затова негодува
…че цветовете съществуват само в нас
и господар навън е сивотата,
която, радости и злоба смесила,
рисува моя екзистенциален страх…
(„Солипсизъм“)“
Особено внимание отделя авторът и на няколко други стихосбирки на Боян Ангелов, като тази с доста странното заглавие „59 отстояния“, отпечатана през 2015 г., в чийто първи цикъл „Като приказка“ поетът изпитва дълбока резигнация от света около себе си и се потапя в мечтите си за един неподправен човешки живот с морални ценности и устои в противовес на бездушното и ожесточено съвремие. Затова се връща към детството и към еротиката с непресъхваща жажда и надежда за автентично и пълноценно земно битие. Във втория цикъл на стихосбирката „Далнина“ той търси опора и се стреми да пречисти духа си с безсмъртните и светли образи на Яворов, Вапцаров, Васил Воденичарски. Всичко това прави книгата много актуална и четивна.
През 2017 г. излиза от печат стихосбирката на Боян Ангелов „Помръкнала е реката“, отново композирана в три тематични цикъла: „Оскъдица“, „Приемане на тъгата“ и „Рапсодия“. Заглавията на циклите са симптоматични за тяхното съдържание. Първият е алюзия за недостига на човешкото начало у хората днес. Дехуманизацията, роботизирането на душевния мир на човека, които го невротизират и комплексират едновременно, изтласкването на реалността от виртуалните светове, насаждани ежесекундно от медиите и от множеството телекомуникационни технологии, половата лабилизация и атомизацията на секса напълно го лишават от природната свежест на емоциите му и подриват моралните му норми.
…Оскъдицата своя всеки крие,
но елфите са негостоприемни,
защото всеки ближния си дебне
и иска меч в гърба му да забие…
(„Оскъдица“)
„Приемане на тъгата“ е един романтичен пантеон на героите от нашето Възраждане и от Априлската епопея, както и на такива като рано загиналия поет Димчо Дебелянов:
…И гарванът разперил е криле,
обхожда своето богатство жалко.
Непобедено, бойното поле
заспива,
но с един поет по-малко.
(„Демирхисар“)
Поетът тъгува по изчезващите устои на живота, потвърждавайки пророческите думи на Евтушенко, че „човек не трябва да умира, преди да умре“, защото тогава ще стане част от „мъртвите души“, представени толкова покъртително от гения на Гогол.
Другата книга, която силно е впечатлила Продрум Димов, е публикуваната през 2023 г. стихосбирка на Боян Ангелов „П(р)освещения“, чието заглавие е едно остроумно игрословие. Тя също е от три части: „Къща-музей“, „Прилики“ и „Съзиждане“. В първата от тях поетът отново търси опора във светлите ликове на националните ни светини, като започва своя „музей“ с тъжния образ на Гина Кунчева, майката на Васил Левски, а после се обръща и към самия Апостол на свободата, иронизирайки днешните ни политически парвенюта, които се кичат с неговия протрет в своите крезовски кабинети:
…Те сънуват как сладичко хрупат
диво патешко и брюкселско зеле
и дълбаят бюджетната дупка…
Всеки вече по нещичко взел е…
(„Погледът“)
В „музея“ изпъкват безсмъртните сенки на Вазов, Захарий Стоянов, на легендарната Райна Княгиня, на Павел Бобеков, на Пенчо Славейков и Димчо Дебелянов, на Смирненски, Гео Милев и Пеньо Пенев. Поетът общува с тях в мечтите си, те са неговите събеседници, неговите приятели и неговите непресъхващи извори на упование и вдъхновение.
…В канарите път как се проправя,
ако няма и капчица вяра?
Всичко старо върви към забрава,
ала в новия ден се повтаря.
(„Христо Смирненски“)
Поетът изключително проницателно и мъдро разкрива драмата на нашия век: онова, което смятаме, че сме забравили, се връща като бумеранг с неподозирана сила и жестокост към нас: отново почуква на вратата ни „жълтата гостенка“, отново изникват от тъмните улици одрипавелите и бездомни Гаврошовци, отново се усмихва лукаво Дяволът зад чашка абсент, отново се връща експлоатацията на човек от човека и ненаситният капитализъм пак напудря окървавеното си лице.
В другите два цикъла от книгата авторът прави „поредица от посвещения към колеги и хора от интелектуалния свят, с които е бил в близки приятелски отношения“, като Драгомир Шопов, Евтим Евтимов, Иван Динков и много други, с които споделя своите поетични изповеди, както и преклонението си пред великото съзиждане на „литературната сграда на България“, извършена от тях с много обич и непоколебимо чувство за синовен дълг.
Боян Ангелов изучава и популяризира делото на трима от своите най-известни съграждани, хора на образованието и на науката: Нешо Бончев, Марин Дринов и Петър Карапетров – Черновежд. И тримата са факлоносци на нашето Възраждане, с неоценим принос към историята и културата на България.
Първият от тях – Нешо Бончев – е съученик, съратник и другар на Марин Дринов. И двамата поемат пътя на просветата и науката единствено, за да са полезни, всеки по своему, на своето поробено отечество. След книгите си „Античната философия и Българското възраждане“ (1995) и „Справедливо е българинът да е българин“ (1998) , Боян Ангелов издава през 2009 г. книгата си „Нешо Бончев в контекста на Българското Възраждане“. Отначало авторът ни представя бурния революционен кипеж в бунтовното Панагюрище от 1876 г., в което преди това са посяли семето на свободата апостолите Левски, Ангел Кънчев и Миткалото. Панагюрище беше столицата на нашата борба за смъкването на петвековния робски хомот от врата на българския народ. То даде великата Райна Княгиня, тая българска Жана д’Арк, то кънтеше от огнените слова на Бенковски и от копитата на неговата Хвърковата чета. Тук се ковеше новата величава и трагтична история на отечеството ни. Но Панагюрище ни даде и двама титани на науката: Нешо Бончев – баща на сериозната литературна критика у нас и Марин Дривнов – баща на нашата историческа наука. Нешо Бончев е живял едва 39 години и умира в навечерието на Санстефанския мирен договор, но това, което ни е завещал, е поразително по рода си. Той успява да наложи високи есетически критерии при оценяването на дадена литературна творба, както и неумолими изисквания към автора ѝ за художественост, стил и житейска правда, за което получава одобрението и поддръжката на Ботев и Каравелов. Освен това превежда пиесата „Разбойници“ на Шилер и повестта на Гогол „Тарас Булба“, като публикува и една проницателна и задълбочена статия за творчеството на великия руски класик. Макар да живее най-вече в Русия, Нешо Бончев постоянно гори с болките и надеждите на своя народ, за чието бъдеще се бори всеки ден от своя кратък живот.
През 2011 г. Боян Ангелов издава една книга с оригиналното и живописно заглавие „Светлописите на Черновежд“, посветена на не толкова известения, но изключително значим наш книжовник – Петър Карапетров, с литературния псевдоним Черновежд, който – за разлика от Нешо Бончев –доживява освобождението на родината си. „Воден от високоблагородните си патриотични стремежи – пише Продрум Димов, – авторът разравя с ненаситна охота стаените в мрак и мълчание дълбоки пластове на историческото минало на родния си край и разбулва многобройни факти и събития, покрити от немарата на времето с незаслужено забвение.“ Незаслужено е забравено и народополезното дело на Черновежд от днешните ни комплексирани либерални шамани, готови да зачеркнат всичко национално, за да удовлетворят низшите си нихилистични инстинкти и глобалистични мечтания. Черновежд с подкрепата на още няколко свои будни съграждани основава през 1865 г. в родното Панагюрище читалище „Виделина“, едно духовно огнище на българщината и на свободата. През 1870 г. този голям българин открива печатница в Цариград, където дълги години издава книги, вестници и списания, а две години по-късно основава и книгопродавница, която предлага преводни книги от европейски и руски автори, както и оригинални произведения от български творци. По време на турското робство нашият народ е нямал право да има печатница в държавата си, затова всичко се е публикувало в чужбина. Черновежд използва оптимално възможностите на своята печатница, като отпечатва учебници и книги за училищата в България от Йоаким Груев и други наши педагози; тук е обнародван и фундаменталният труд на Неофит Рилски „Словар на българския език“. През 1875 г. започва да излиза сп. „Ден“ – важно научно-просветно, икономическо и търговско издание, в което сътрудничи и Петко Р. Слайвейков. Освен това Черовежд печата и сп. „Читалище“. Той е автор и на значимата за своето време книга „Кратка история на Българската черкова“ (1894). Едно светло, но забравено име, както хилядите български просветители и мъченици на свободата ни, които умишлено се изтриват от паметта на младите поколения, за да се засеят там плевелите на маркобесието и фашизма.
Третият голям съгражданин на Боян Ангелов, комуто той посвещава едноименната си монография, е проф. Марин Дринов – една изключително надарена личност, поднесла своя талант и трудове, както и целия си живот пред олтара на отечеството. Авторът проследява детските години на учения в местното класно училище в родния му град, след това постъпването му в Киевската духовна семинария, а после следването му в Историко-филологическия факултет на Императорския московски университет. Удостоен с честта да обучава децата на княз Голицин и придружавайки знатното семейство по време на престоя му в някои европейски държави, Дринов има рядката възможност да посети Швейцария, Чехия, Франция, Италия и други страни, където посещава богатите библиотеки в търсене на свидетелства и документи за славното ни историческо минало. Плод на тези му усилия е излезлият през 1869 г. във Виена негов труд „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история“, с който печели уважението на много чуждестранни учени. Впечатляващи са изследванията му в областта на фолклора и българската православна църква, на която той посвещава своя „Исторически преглед на Българската църква“ (1869), както и статии върху генезиса на еничарството. През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН) в Браила. През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор. През 1868 г. във вестник „Народност“ е публикувано знаменитото му „Писмо до българската интелигенция“, а през освободителната Руско-турска война (1877-78) е привлечен за съветник в главната квартира на император Александър II. Назначен е за вицегубернатор на Софийския санджак. След Освобождението Марин Дринов е един от създателите на Търновската конституция, за която през 1904 г. издава прочутата си статия „Изработването на Българската конституция“. Между 1878-79 г. той завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. Отвратен от партизанщината и престъпната русофобия на стамболовистите, Марин Дринов се завръща като професор в Харковския университет, където работи до края на живота си. Трябва да отбележим с възхищение и благодарност приносните му научни трудове: „Южные славяне и Византия в Х веке“ (1874), „Още няколко бележки за Паисий и неговата история“ (1886), „Богомилска приказка“ (1894) и много други.
Продрум Димов разглежда и отпечатаната през 2021 г. книга на Боян Ангелов „Серпентини на битието“, в която авторът е включил свои статии, есета, литературни рецензии и интервюта. Тя е незаменим влог към родната ни литературна история, защото в нея ще се срещнем с творенията на Райко Жинзифов и Контантин Миладинов, на Иван Вазов и Тодор Влайков, на Яворов и Пеньо Пенев, както и с анализи и оценки на произведенията на съвременни автори като Иван Гранитски, Атанас Звездинов, Пенка Чернева, Петър Андасаров, Ахмет Емин Атасой и други.
В третата част на своята книга Продрум Димов ни предлага две интервюта с Боян Ангелов, в които писателят разказва за своя творчески път и постижения, за своите учители в живота и в литературата, за своите битки с посредствеността и подривната роля на „соросоидните“ литератори, за своите награди, за ръководения от него СБП, за международните изяви на писатели, за политическите си разочаровния и нескрита болка от днешното състояние на истинската литература и изкуство у нас, неглижирани и забравени както от държавните инстиуции, така и от продажните слугинажни медии. Особено впечатляващо е неговото верую, че „талантът без морални устои няма значение“. Това е потресаваща максима, чието доказателство виждаме навред край нас – към шумно рекламираните и политкоректни бездария, отрупани с хиляди награди, като коледни елхи, почти никой не посяга, защото читателят усеща фалша и гаврата с неговото доверие и естетически вкус.
Книгата „Попътни музи“ на Продрум Димов на столичното издателство „Българска книжница“ е много добре оформена полиграфически със сполучливо подбран снимков материал от живота и дейността на Боян Ангелов. Тя е увлекателна и четивна.
В заключение нека пожелаем на поета, изследователя и публициста Боян Ангелов жизнено дълголетие с надеждата да срещне още много плодоносни музи по своя творчески път.
Продрум Димов
„Попътни музи“
Издателство „Българска книжница“ С. 2026
