ПЕВЕЦЪТ НА ПЕСНИ СВОБОДНИ

Панко АНЧЕВ

 

Социалната поезия на Иван Вазов 

 

 

1.

Истинската литература винаги е социална. Тя се занимава преди всичко с проблемите на обществото и човека в него. Човек е обществено същество и каквото и да върши, каквото и да изпитва, винаги се съобразява със средата, в която живее. Неговият начин на мислене, говорене, поведение малко или много е произведен от обществените правила и потребности. Няма как да избягаш или просто да напуснеш обществото. Можеш да се затвориш в себе си, да се самоизолираш, като ограничиш общуването си и изключиш участие в масови обществени прояви, но това е възможно само външно, словесно и като жест на недоволство и презрение. Къде обаче ще се пренесеш, за да не виждаш и чуваш какво става в твоя свят? Няма такова място.

Писателят само във въображението си може „да бяга“ от обществото. Неговото слово е словото на народа и винаги изразява обществените настроения и решава обществените проблеми.

„Социална литература“ означава литература, която се занимава с проблемите на общественото устройство, с функционирането на обществения механизъм, неговата годност да осигурява условия за добър живот на хората.

Няма съвършено общество и дълг на писателя е да показва неговите недъзи, да ги порицава и призовава те да бъдат отстранявани. Това не е само граждански, но преди всичко творчески дълг. И истинският писател винаги му се подчинява!

Важно е литературата да наблюдава внимателно обществото и да показва неговите проблеми? Защото в крайна сметка от това как то е устроено, зависи как ще живее човекът, какви ще са неговите действия и ще обяснява защо така мисли и чувства. Обществото е контекстът, в който се проявява човешката дейност, зависимостите и свободите на личността. Тези зависимости и свободи са важни за разбиране същността и характера на човека заедно с неговата сила и слабост, с достойнствата и недостатъците. Писателят не бива да преценява, без да се задълбочава, факторите и обстоятелствата, мотивиращи или възпиращи реакциите на отделните личности, а и на цялото общество. Защото те се проявяват на фона на голямото и общото.

В социалната литература обществото е жив организъм със свой характер, мислене, чувства, настроения, реакции, поведение. Това се проявява чрез персонажите в творбите, чрез качествата, които носят в себе си и с тях или подкрепят обществото, или му противоречат, а понякога дори влизат в конфликт и лична война. Човешката реакция зависи най-вече от характера на обществото. Възможни са, разбира се, и други причини. Защото животът е сложен и нищо не е еднопланово и просто за обяснение. Особено в драматични епохи, в които се извършват дълбоки изменения и човекът често не знае как да постъпи и как да се справи с бедите, стоварващи се върху съдбата му.

Този тип литература е най-сложната и се създава от най-добрите писатели. Нейните най-високи образци са и най-високите образци на българската литература. Само голям талант е способен да пресъздаде обществения организъм като пълнокръвен, сложен, многостранен и жив.

Талант от ранга на Иван Вазов.

 

2.

Модерната българска литература винаги е била подчертано социална. Дори и „История славяноболгарская“ на преп. Паисий Хилендарски съдържа наченки на социални анализи, макар в средата на XVIII век, когато той живее и пише своята история, все още няма общество в сегашния смисъл на думата. Но по-късно, когато това общество започва да се формира и утвърждава, както е по времето на архм. Неофит Бозвели или св. епископ Софроний Врачански, да не говорим за Г. С. Раковски и през 60-те и 70-те години на XIX век, литературата внимателно и задълбочена се вглежда в обществените процеси, търси тяхното обяснение и възможностите за решаването на социалните проблеми.

С настъплението на Възраждането социалните теми в литературата стават все повече и с все по-задълбочени и по-сложни трактовки. Това виждаме в поезията на Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков и особено на Христо Ботев, както и в прозата на Васил Друмев и Любен Каравелов. Сега се създават високи образци, които оказват влияние върху авторите след Освобождението, когато и социалната действителност е много по-сложна, многообразна и противоречива. Тогава рязко се засилва критичният тон, а отрицанието на обществените порядки преминава в различни форми – в това число и  в т. нар. „бягство от действителността“, „затваряне в кулата от слонова кост“ и други модернистични декларации.

Но литературата се чувства длъжна да наблюдава, описва и изобразява критично социалната действителност и да вдъхва сили и смелост у читателите си, за да бъдат непримирими към недъзите в обществото. Обществото и неговите ръководители не могат да бъдат оставени да вършат, каквото си искат с държавата и народа. Принципът на социалната справедливост е органично присъщ на българската литература. Когато в обществото този принцип по една или друга причина бива да бъде нарушаван, се оставя на произвола на съдбата огромната маса от хора, които сами не са в състояние да се защитят и да си помогнат в собственото си оцеляване. Българската литература винаги е на страната на онеправданите, на тези, които са бедни, онеправдани, беззащитни. Тя ги пази и поощрява, когато надигат глави и набират смелост да се възпротивяват на злата политическа власт.

Вярно е, че след Освобождението и особено с появата на модернизмите в българската литература се водят остри идеологически спорове за това трябва ли писателят и творчеството му, а и цялата литература да бъдат социално ангажирани, „тенденциозни“ (по тогавашната терминология) и да робуват на грубия живот. Тази дискусия, въпреки увлеченията на участниците в нея, е принципна и по същество и двете страни достигат до един и същ извод: че социалната действителност е скверна, непоносима и пошла. Въпросът „какво да се прави“ обаче намира различни отговори. Но и тези отговори по същество отричат съгласието и примирението с нея и предлагат радикални решения. Тази действителност е отхвърлена!

Модернистите смятаха, че литературата ни е длъжна да се откаже от „битовизма“ и да открие нови реалности, които са по-висши от бита и ежедневието, от „еснафството“ и жаждата за пари и печалби. Те наивно мислеха, че презрението им е достатъчно силно, за да е способно да изплаши диктаторите, посредствеността и еснафа, разчитайки, че все пак у тях има някакъв морал и срам. Но никой не се трогва от „бягството в кула от слонова кост“!

За сметка на това реализмът в българската литература след Освобождението и особено през ХХ век става все по-социален и критичен. Но и самото общество е все по-критично към себе си. Засилват се социалните конфликти, нараства напрежението между класите, назряват процеси, предвещаващи радикални промени в обществено-политическата и икономическата система.

Възраждането роди и писателя, който пряко участва в обществените борби, работи за осъществяването на идеите на национално-освободителната революция. Този тип писател се съхрани почти до края на ХХ век. Социално-политическата обстановка в държавата е твърде изострена; войните са огромно изпитание за народа и той дава много жертви, губи български територии, понася огромни икономически поражения. Населението обеднява, несправедливостите се увеличават и идеята за революционната промяна обхваща все повече хора – в това число и писатели. Писателят живее живота на своите сънародници и заедно с тях се бори за справедливост и свобода. Но не само като пише, а и като говори, протестира, участва в организирани действия за революционна промяна на живота. В това отношение нашата история е богата на такива случаи. Не са малко загиналите в тази борба български поети и белетристи, лежали в затвори, участници в съпротивата, революционери.

Подчертавам това като аргумент за социалната чувствителност и съпричастност на българския писател към социалните проблеми и тяхното решаване.

Социалната литература има своите особености, високи постижения и класически образци.

Един от най-големите й майстори без съмнение е Иван Вазов.

 

3.

Социалната поезията на Иван Вазов е преди всичко образ и характеристика на обществото, на неговата способност и готовност да изпълнява задачите, които историята и актуалното време му поставя.

Обществото преминава в различни състояния. Различно е и състоянието на хората в него, поради което те по различен начин се отнасят към длъжността си да бъдат част от обществения организъм и да работят за неговото здраве. Но преди да заработят за здравето му, те трябва да го установят и преценят степента, на която е; да проучат причините, поради което то е нарушено и дали има възможности да бъде закрепено и продължено. Тези причини според Иван Вазов за винаги нравствени, свързани с морала и отношението на отделната личност към света и човека. От този морал зависи абсолютно всичко. Поетът негодува, защото общественият живот е лишен от нравственост, идеалите са поругани, всичко е подчинено на егоизма и алчността на богатите.

Общественият живот – това е животът на народа. В робството народът трудно устройва себе си, защото му пречат и не му дават да се организира по своя воля и по своите правила. За поета свободата е отхвърляне на тази зависимост, за да могат българите да осъществяват своите способности и се въздигнат до равнището на другите народи. Но някой трябва да го поведе и организира, да му вдъхне смелост и решителност. Това са неговите водачи, които обаче са длъжни да му покажат и опасностите в пътя му към свободата. По този път ще се развихрят страсти, ще се откроят претенции, но народът е длъжен да знае, че най-важното, което трябва да постигне, е свобода на доброто, почтеността, волята за съзидание. Ограниченията на робството са именно тук. Хората са оставени на произвола на съдбата; те мизерстват, нещастни са, унизяват ги. Защото не са свободни!

Народът трябва да бъде изваден и освободен от страха. Защото страхът е причината той да линее в робство и да е покорен на тирана. Нужен е силен подтик, за да се преобърне народната душа и се настрои да отхвърли робството. Вазов иска от поезията и то от своята поезия, да настрои вдъхновението и да започне да внушава не примирение и покорство; не да се опива от личните си чувства и страсти, а да призовава към обединение и единство за борбата, която предстои.

Предосвобожденската лирика на Иван Вазов е в този дух. Стихотворението „Новонагласената гусла“, писано през 1875 г., изразява новата воля на народа и готовността на поезията да й служи и изразява, защото е дошло времето на големите промени:

 

Доста съм веке бивал удушен!

Доста страх подъл, мисли безплодни!

Днес на дългът си аз съм послушен:

ази ше пея песни свободни.

 

В това стихотворение виждаме отказ от едно служение на литературата и приемане на друго, което е в духа на революцията и свободата. Общественото устройство трябва да се промени, за да получи човекът обратно своето достойнство и право на свободна воля.

Свободата в социалната лирика на Вазов е служение на народната воля. На това служение тя се е отдава и след Освобождението.

Иван Вазов има съзнанието, че е „народен поет“. Т. е. че като поет и писател изразява националния дух и затова има право да говори от името на народа. Но не за да се оплаква, а за да покаже силата и величието на българския народ и за да не позволява на враговете му да го обиждат и унизяват. Вазов нарежда българите до останалите народи и то като равноправни по дух, култура, сила и възможности. Поетът заявява открито и със самочувствието на българин, че няма да позволи никому да обижда неговия народ. Това е изключително важен знак, който поет от ранга на Вазов дава преди всичко на своя народ. Виждаме ново равнище на общественото съзнание, ново самочувствие на литературата и нов тип писател, който говори на света за българския народ. Виждаме освобождаване от социални и политически комплекси за малоценност, от провинциализма, битуващ доскоро в българския свят. Извървян е наистина изключително дълъг път.

Още преди Освобождението се е появил нов тип личност. Тази личност не се чувства свободна; нейният стремеж към свободата й дава основание да се противопоставя на всеки, който й оспорва правата и не я зачита и не зачита народа. Личността се осъзнава чрез обществото, съставено от личности и борещо се за своята свобода. Сега вече не е само отхвърлянето на робството е постигането на историческата цел, а още и осъзнаването на личността като неприкосновена и достойна да гради своето настояще и бъдеще. Българският свят се е обуржоазил, като е обмислил и приел за свои  идеите и принципите на Просвещението. Те са в основата на неговото ново мислене и в отношението му към социално-политическите проблеми и собствената си участ. Затова и критиките на поета на обществените недъзи са все по-конкретни и все по-остри.

 

4.

Социалната лирика на Иван Вазов е свидетелство как се формира и утвърждава буржоазната личност, как възприема буржоазните идеи на Просвещението, в каква посока насочва своето социално-политическо мислене. Главната цел е, разбира се, независимата национална държава, но покрай нейното постигане или за да бъде постигната, трябва да се утвърдят и в българския свят модерните за времето идеи за свобода, равенство, братство, солидарност. Т. е. да се обяви и това да стане убеждение и на българите, че всички хора имат равни права и никому не е позволено да ги отнема. Както е направила султанската власт с българското православно население.

В стихотворението „Векът!“ (1876 г.) Иван Вазов изобличава демагогията на европейците, които говорят за тези идеи, хвалят се, че са ги въплътили в своите общества, но са оставили българите да страдат под османската власт. Нима новото време е време единствено на европейците и османлиите, а българите ще продължават да се измъчват и да бъдат унизявани? Поставянето на този въпрос показва новото съзнание на българската интелигенция като изразителка на българския свят. Европейската демагогия от тук насетне ще бъде на постоянен прицел от литературата и публицистиката, защото е ясно вече, че България, освен в политическата зависимост от султана, е в ръцете на европейската общност и без нейната воля и милост нашата съдба на може да решена.

Вазов показва смело и безпощадно новата архитектура на световния ред, при която едни народи ще доминират над други и ще им разпореждат какво да правят. Този ред пряко засяга българския свят и очевидно ще го ерозира в бъдеще. Поетът предупреждава, че не е достатъчно да извоюваме свободата си от султана, а и да осъзнаем какво ни очаква в лелеяния свят на т. нар. свободните народи и държави.

Стихотворението „Векът!“ се оказа необходимо предупреждение. То е ярък знак за зрелостта на българското политическо и геополитическо мислене. То още е верен анализ на политическите нрави.

Цялата следосвобожденска социална поезия на Иван Вазов изобличава демагогията на европейския ред, който словесно изразява едни идеи, а практически установява правила, които са в пълно противоречие с тях. И дори ги отричат. Всичко се е преобърнало, ала Европа мисли, че така трябва да бъде и не забелязва собственото си заблуждение:

 

Да, взех да мисля вече, че принципи човешки

не са освен досадни измислици глупешки,

че правда, братство, обич – едни са басни тук,

че думата свобода е само празен звук,

че милостта е глупост, че господ е металът,

кому се всички кланят, боят и свещи палът,

че злото се не махва чрез никакъв способ,

че силний се  тиран е и слабий се е роб;

че таз цивилизацья, че това християнство

не са освен измама, лъжа и шарлатанство;

насилството е правда и мерзостта е слава,

че нищо си нагона под свода не менява,

человекът се е човек до този миг!

 

Срещу всичко това трябва да се изправи друга сила, приела да служи на народа и отечеството, да разобличава и променя, да се бори. С този патос е натоварена следосвобожденската социална поезия на Иван Вазов. Поетът вече е остър, саркастичен, гневен и безпощаден към равнодушието, примирението, хленченето. Но и често се отчайва, че няма промени и че примката около врата на народа все повече се затяга, а няма кой да го спаси.

Иван Вазов критикува, но не се бунтува и не призовава към бунтове. Отношението му към обществото и неговите недъзи е интелигентско и морално, а не политически критично, идеологическо. Той вижда причините за тези недъзи в слабостите и равнодушието на отделните хора, а не в лошото устройство на обществото. Затова и не предлага политическо реформиране на обществото, а настоява за повече морал и съвест, нетърпимост към злото и солидарност със слабите и отрудените. Трябва да се казва винаги истината, за да не угасва чувството за справедливост. Когато обществото е справедливо, то е и нравствено. Но за да е такова, необходими са усилия на личната воля на човека, за променя себе си и живота, който води.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post Вестник „Словото днес“, бр. 33, 2020
Next post ДЕКЛАРАЦИЯ НА СБП