/От новата ѝ поетична книга „Майка България“/
В ИМЕТО НА ИДЕАЛИТЕ
Кога изчезнаха безследно всички идеали,
които нашите деди ни завещаха?
Достойнство, чест, отечество светини бяха.
Днес само разговорът за пари слуха ни гали.
Предателите са сега на почит – разпродават
заводи, комбинати и дори земята!
С безброй животи е платена свободата,
която векове в наследство ни се препредава.
И заживяхме в нищета, в безпътица и хаос,
усещаме как нихилизмът ни превзема.
Додето чужденци ни грабят – дълга тема –
стенанията на народа глъхнат все нахалост.
Ала лъвът балкански някой ден ще се пробуди,
ще тръсне грива и ще ревне страховито.
Тогава ще спасим от хищни апетити
отечеството свидно. Просто ще се случи чудо.
Когато гневните тълпи по улици, площади
развеят българското знаме и запеят,
погубените идеали ще изгреят,
а за предателите – никаква пощада!
БОТЕВ
На двадесет и осем пада в бой,
за свободата тръгнал да воюва.
През онзи ден превърнал се в герой,
но късно е: похвалите не чува!
Загина българин, но и поет,
написал огнедишащи поеми.
Днес помниш наизуст поне куплет,
докоснал те на злободневни теми.
Но питам се: ако бе още жив
дали би оценен, обичан, тачен?
Щом критики отправя с глас гневлив,
властта ще го низвергне и заточи.
Годините отлитат, но нима
животът ни щастлив и хубав стана?
Не вади никой срещу враг кама,
спасението сякаш е в нирвана.
Поете, сине горд на таз земя,
която напои с кръвта гореща,
духът ти ще възкръсне по-голям
и ред ще въдвори на всяко нещо!
НЕ ПОЗВОЛЯВАЙ!
Моята същност прелива от огнени чувства –
малък вулкан се спотайва в душата, пламти.
Моята същност открива фалшивото лустро,
над пошлостта се издига, щастливо лети…
Моята същност е крехка, чуплива, ранима.
Може да бъде премазана с думи, с очи.
Може да бъде разкъсана с вик анонимен.
Може да страда с години от опит горчив…
И затова ми се струва, че нощем умирам –
като изгубена в древна и страшна гора.
Но се прераждам на утрото и проектирам
мирна да бъде земята, която избрах.
Тази земя аз засявам със думи на обич,
после дарявам на птиците песни безброй.
Моя родино, не давай на шепата сноби
да прекрояват живота по образа свой!
ПРЕДСТОЯЩО
И все едно дали е гол, или облечен царят,
покорните му поданици робски щом мълчат,
историята от години все се преповтаря –
печална орис даже за съвременния свят.
Страхът е завладял и умовете, и душите.
Дежурните усмивки мигом ще се появят,
щом господарят се усмихне.
Ако пък сърдит е,
усмивките по даден знак ще се стопят.
Народът оскотя, загрижен как да оцелява:
ще стигнат ли парите за храна и топлина?
А че духовно обедня, на заден план остава,
малцина се събуждат сутрин с чувство за вина.
А царят гордо се разхожда гол, съвсем забравил,
че нейде в дълбините зрее гняв като вулкан.
Надигне ли се, всичко по местата ще постави
и ще възвърне онзи свят, от хората желан.
КАТО АРФА
Поетът е като мистична арфа,
опъната между земята и небето.
И толкова е крехък – цял от фарфор,
но огън жив пламти в душата и в сърцето.
Не го търсете – той света преброжда,
за да събира самотата необятна.
Нещастието чуждо го тревожи
и търси истината нелицеприятна.
Къде живее, никой май не знае.
Единствен вятърът поетите открива.
Подухне ли, дори да бъдат в стая,
гласът му в струните им сякаш се прелива.
Не ги търсете. Песните им литват
високо. Следват като птици знамената.
Но могат вместо зов да са молитва
и все да сочат пътища към свободата.
НАШИТЕ БАЩИ И МАЙКИ
С колко много мъка пълни са очите –
хората смирено срещат своя хал.
Българите стари – майките, бащите
в самота угасват с болка и печал.
Няма ги децата. Нейде надалеко
те продават свойта младост за пари.
И мечтаят нощем как полека-лека
нещо от живота ще се подобри.
Как ще се завърнат в родната си къща
и ще са щастливи с братя и сестри.
Родните простори с поглед ще обгръщат,
как ще са задружни, весели, добри…
Ала тихо гаснат старите сломени.
Често няма никой да ги погребе…
Цялата България е трагична сцена –
време е сценария зловещ да спрем!
КЛЕТВЕНО
Свалете шапки! Да сведем глави
пред подвига на мъртвите герои.
И с благодарност нека промълвим:
„И днес ви помним! Слава, скъпи мои!“
Годините тревожни нямат край.
Мечтаехме родината красива
да изградим като божествен Рай,
ала мечтата тихо си отива.
Обезлюдява нашата земя,
като подир война кръвопролитна.
Над селищата-призраци димят
зелени дни от пламнала коприва.
Децата пръснаха се по света…
За нашата родина запустяла
кроежи тъмни вече се плетат.
Планетата ни май е полудяла.
Дано не се срамувате от нас,
предци, платили с кръв за свободата.
По примера ви, щом настъпи час,
дано да се сплотим под знамената…
БЪЛГАРСКИТЕ ЗНАМЕНА
Няма българско знаме пленено –
помнете това!
Векове с храброст дивна в сърцата
са мълвели дедите бунтовни слова
и умирали за свободата.
Този дух саможертвен завет е към нас –
помнете това! –
Да пребъде България славна.
Свети техният подвиг и в празничен час
благодарност и химн зазвучават.
И трептят знамена като силни крила –
помнете това! –
като гордост и светла надежда.
А докоснат ли устремно детски чела,
сякаш мъртвите пак ни повеждат…
ШИПКА
Оттук започва свободата.
Величествен е този връх –
на хилядите сетен дъх
събрал с „Ура“ до небесата…
Политали са знамената
в атака на живот и смърт.
И всеки, като камък твърд,
бил за последна битка свята.
Оттук започва свободата –
той е олтар на храбростта.
Дори да си накрай света,
живее споменът в душата.
Връх Шипка – символ на победа.
В божествената синева
днес само вечната трева
невидимите стъпки следва.
ВРЕМЕ ЗА РАЗПЛАТА
Свободата започва от всяко сърце –
тя е чувство, което изпълва те с храброст.
Сила гневна покълва от твойте ръце –
за предали Родината – никога давност!
А, подобно продажни жени, във властта
се промъкват овълчени хора със маски.
Непознати за тях са дългът и честта.
Те подмолно крадат, на трибуните – бляскат.
Демокрация има, но само за тях.
Присвояват така, сякаш тук ще векуват,
сякаш никога няма да станат на прах –
май безсмъртие вече наяве сънуват.
Затова, ако роб си, създай свобода
първо в свойто сърце, после – в свойта държава.
Щом мълчиш и търпиш си в голяма беда
и сърди се на свойта страхливост тогава.
МОНОПОЛНИ РОБСТВА
По-страшни са от робство петвековно.
По-безнадеждно е, Българийо, сега.
Тя, Свободата, право е изконно –
трепти миражно, мами ни като дъга.
Дедите ни загивали за нея,
мечтаели са да настъпи този ден.
Дочакахме я. Беше като Фея
и всеки бе от нея бързо покорен.
То бяха сини митинги, където
до изнемога викахме: „Добре дошла!“…
Но нейде се стопи ликът ѝ светъл.
Едва дошла при нас, си беше отишла.
И оттогава все я търсим по земята,
изгубени без синята ѝ светлина.
Оказва се: мираж е Свободата,
а робствата са с хиляди лица за нас.
АПЕЛ
Българка съм с корени далечни.
Казват на тракийка, че приличам.
Миналото, скрито с було вечно,
крие произхода ми космичен.
Но каквито тайни в мене скрити
да се сплитат с огнените страсти,
знам посланията на дедите
и не мога да съм безучастна:
да мълча, когато се разграбват
фабрики, заводи, комбинати;
как се борят хората за хляба…
Кой сред нищетата ги запрати?
Кой открадна бъдещето мирно
на децата и на наште внуци?
Кой с лъжи залива ни неспирно
и така подготвя революция?
Нямаме какво да губим още –
ако ще се мре, да е с достойнство.
В тези гладни и студени нощи
нека свържем свойто недоволство.
Да свалим продажни политици,
да ги пратим с мутрите в затвора.
Пак да върнем древните традиции
и да заживеем като хора.