ОТЕЦ РОМАН (АЛЕКСАНДЪР МАТЮШИН) –
ЗВЪНАРЯТ, ПОЕТЪТ И БАРДЪТ НА ПРАВОСЛАВИЕТО
На 19 май 2026 година на летището в Белград издъхва йеромонах Роман, ненавършил 72 години.
Страдайки от тежка нелечима болест, преживял няколко сложни операции, той бърза да се върне в Русия. Защото желае да срещне смъртта у дома. Така и не успява.
Но кой може да отдели човека от истинската му същност? Отговорът на този риторичен въпрос откриваме в оценката на големия руски писател Валентин Распутин за православния бард: „Такова родно име… Оттам, от манастира, Русия чу гласа на йеромонах Роман (Александър Матюшин) – песните му прозвучаха в скръбното време на нашата Голгота така неочаквано и така необходимо, че това приличаше на изпратено, явило се неслучайно, заслужено от промяната народно настроение… Те завинаги влязоха в онова руско духовно и културно „избрано“, в което аз търсех утеха и упование, когато се налагаше сам от себе си, от своето „аз“, да премина към Русия.“
Достатъчно е да го погледнеш в очите, да чуеш гласа му, за да усетиш извисената чистота и човечност, присъщи за призвания и посветения. Отец Роман ни дарява стиховете си вместо молитва и благослов. И словото му бълбука като целебен извор. Понася се като песен на славей срещу апатията, нихилизма и забравата. Посипва ни със златния прах на мъдростта и Православието. И ти се иска повече от всякога да останеш и да живееш в този природосъобразен, обикновен и в същото време приказен свят, блеснал като „капчица метличина в тревния килим“. („Някога аз казах“).
„Има такива хора: гледаш ги, а душата ти почива и се радва“ – сподели ми при срещата и запознанството ни той. Помня малкия пристан и скит Ветрово. Ръката и помислите на стопанина му го бяха превърнали в райски кът. Гледах и сам не можех да разбера кое на кое е отражение: скитът с острова – на поезията на Александър Матюшин или обратното. И тогава осъзнах смисъла на думите, че йеромонах Роман е певец и звънар на Светата Рус, който върна на поезията Православието, а на Православието – поезията.
Оказа се, че отецът умее вещо да си служи не само с думите и с музиката, но и с четката. Когато влязохме в църквата във Ветрово, отвсякъде към нас се устремиха погледите на неговите изображения на Света Богородица. И неслучайно в човешката му съдба и житейската му одисея основно място заема майката – рождената създателка, Родината, Богородица. Всички те засияват като три неразделни ипостаса в ореола на едно сакрално цяло, даващо основното усещане за този Божи дом и за това творчество.
В стихотворението „Ябълки от детството“ лирическият персонаж споделя, че в детството си се е научил да сади ябълки в градината на майка си. И е расъл заедно с тях, докато пространството наоколо окъсее, докато поеме пътя си. Но той е убеден, че рано или късно отново ще се върне там, където е проходил, където са домът и Родината му: … ще се върна, ще стигна дотук.“ Красива и знакова стихотворна притча, в която оживяват символите: майката (посветителката в битието), ябълката (свързана с представата за Младенеца и Спасителя), градината с ябълките (визията на райската градина, познанието и ценностите в живота). Неслучайно моделът на изкушението е превърнат в модел на посвещението. Защото, ако не знаеш откъде си тръгнал, как можеш да разбереш накъде и защо трябва да вървиш?
Затова през 2015 година преведох и съставих билингвистичната книга „Ябълки от детството“, консултирайки се с автора и получавайки неговото одобрение. А йеромонах Роман зае място в душата ми като събрат по перо и по дух. Ябълковата градина от детството се превърна в изгубения първичен рай, в изгубения Граал, към който все се стремим: „Без Бог, зовящ ни в тези Детски нощи,/ кой би живял без смисъл и любов?“ А не е ли това и своеобразен архетип на Православието, на Църквата?
Още помня обратния път на лодката от Ветрово към Боровик, мокрите паяжини като сребърни накити върху снагата на реката, проницателния поглед на отеца, вдигнатата ръка, с която прекръстваше пясъчната просека пред нас…
И не знам защо, но не мога да повярвам, че вече го няма, че си е тръгнал завинаги. Той остава за мен там – на този райски остров, наречен Ветрово. Защото всяка смърт е ново Рождество! Мъртви са само тези, които не виждат и не искат да знаят нищо, освен себе си, заличили и продали паметта си.
Но преживените спомени са вечни!
И нека като благослов звучи песента ми по стиховете на отец Роман – „Рождество“. Защото има Рай за птици и рано или късно всички ще се срещнем там.
Владимир Стоянов – доктор по литература,
член на СБП, поет, бард, литературовед,
преводач, музикант