Ивета Данаилова е родена на 27 декември 1974 г. в Сливен. Завършила е гимназията с преподаване на западни езици „Захарий Стоянов“ в родния си град и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише и публикува стихове от дете. Нейни стихове са публикувани и в поредица от поетични сборници и антологии. Носител е на награди от национални и международни конкурси. Работила е като журналист в електронните медии, а през последните години и като политически пиар. Автор на документални филми.
Издала е 7 поетични книги: „Случайни думи от речника: Опитомяване на хаоса“ (2025, Издателство „Потайниче“); „Зад вратата на мансардата“ (2016, Издателство „Потайниче“); „Почивният ден на ветропоказателите“ (2011, „Български писател“); „Хроники от къмпинга“ (2006, „Български писател“); „Точка на пречупване“ (2001, ИК „Пламък“, издадена с конкурс на Националния център на книгата); „Кралици на слънцето“ (1994) и „Родена от звезда“ (1991). Превеждала е шотландски и уелски поети за списание „Пламък“, както и пиесата на британския драматург Едуард Томас „На изток от кръстопътя“, публикувана в сп. „Панорама“. Тя е и българският редактор на двуезичната българо-италианска книга с отличени и преводни стихове „Моите различни Аз“ на Лабораторията за поезия към 105. СУ „Атанас Далчев“ – София и Клуб ЮНЕСКО – Леонардо да Винчи (2019).
От 2006 г. е член на Съюза на българските писатели.
Ивета Данаилова е автор и на един по-необичаен художествено-фотографски проект – самостоятелната изложба „Безсъници и хроники от къмпинга“ в Галерията на открито пред Народния театър в София през септември 2008г., своеобразно продължение, но с визуални средства на стихосбирката „Хроники от къмпинга“ (2006).
ПРОЗОРЕЦЪТ НА ОВЕРТОН*
Строшените огради на табутата
презрението се превръща просто в неприличие
и в плахо неудобство
и няма кой да назове нещата
имената
и голотата на побъркания цар
няма кой да назове
надничат плашилата през Прозореца
и са на път да се издигнат
до пророци
нюансите на Мрака проблясват до сребристо
в очите на избраните слепци
и вече няма истина
и вече има нова светлина
да я почитаме
да я обичаме! –
и да изхвърлим труповете на табутата
кому са нужни старите ни истини и глоси
И няма кой да назове нещата
имената
и голотата на побъркания цар
няма.
кой.
да назове.
–––––––––––––––––
*Джоузеф Овертон описва съществуваща технология как съвършено скандални, немислими и чужди на морала идеи се вадят от кръга на общественото презрение, „измиват се” чрез пропаганда и накрая неусетно се закрепват законодателно като съвсем приемливи факти до стадия на „актуалната политика“. Според него за всяка идея или проблем в обществото съществува т.нар. прозорец на възможностите, наречен по-късно „прозорецът на Овертон”.
АНОМИЯ
„Липсата на страх
срещу липсата на свян…“
Защото днес отглеждаме чудовища
и ги опитомяваме – за забавление.
Защото мислим си, че няма страшно.
И има време. Много време.
Защото сипваме отрова в извора,
където спи последната надежда.
На криеница си играем с хищника
и огън палим в дървената къща.
И колко пъти знаците прескочихме,
наежили обвивки, перушина,
глави забили във пустинята –
и този път да ни отмине!
Но не, днес знаците недоразчетени
не са случайности,
с лавина ни застигат.
Земята ни е гневна.
Гневът ни е неземен.
Защото днес отглеждаме чудовища,
които са героите ни мрачни.
Защото лудостта е форма на приличие
и с камъни пребиваме очите на тъгата.
И падат като тъмни рубикони
законите,
в кръвта ни утаявани,
а от новините вече ми се плаче.
ТЕСЕРАКТ
Бездомният човек
стои на пейката
под синия чадър на вечерта,
прегърбен като въпросителна без изречение.
Смален като изсъхнала и свита
запетайка между отрязъците на деня,
между въздишките на улицата.
Изпуснат
като досадна грешка
между многословието
на летливи стъпки.
Отровата е лека и невидима,
без цвят и мирис,
попива неусетно във очите
и после ще е късно…
А сред изкъпаните гълъби, сред
шумните им спорове за острата троха
безшумно крачи
като розово фламинго гордостта му.
Отскача от бордюра самотата му
и се търкулва на платното.
А в нея – пулсира със неравен такт
като аритмия
под звуците на клаксони
цветното петно
на стара детска топка.
ОНОВА, КОЕТО МИ ПРОШЕПНА
Съдбата, ах, съдбата
ще ти праща всеки път
това, което те изкарва от обувките,
но и това, което те въздига.
Болка и прозрение – в едно.
Любов и преклонение. Но никога към идоли.
И изобилие пред теб – до разточителство.
И кални диги – за преодоляване на стигмите.
Ще падаш и ще драскаш с нокти по нощта.
Но и ще знаеш,
че с драскотините криле поникват.
А дъждовете – дъждовете просто преваляват.
Учи децата си на обич и на тишина.
Учи ги на упорство – да откриват.
Чети им книги. Корените им поливай,
крилата сресвай им – да са готови.
И после дай им още – обич, светлина и вятър!
Останалото са подробности. Останалото – казват, суета.
Бъбривостта е само мимолетна слабост,
която те разсейва от страстта.
А после … сам платната вдигай
към шеметния ръб накрай света.
Каквото горе – същото и долу.
Стани изящен камертон. Вибрирай –
със цялото сърце – и кръв, и атоми, и кости и вселени,
на които си способен
и в себе си побираш.
ЕНТРОПИЯ. СЛЕД СЕДМИЯ ДЕН
В началото бе Словото.
Фотоните.
Бе скуката и
детската игра в калта.
В неделя чудесата свършиха.
И
дългото
мъчително
разпадане
започна.
ЛИБРАЦИИ*
Стоят лицата ни обърнати във упор.
Релефът отразява слънцето и сенките им.
Опитваме се да надникнем зад непроницаемото,
отвъд ръба на видимото,
в онова, което крием и стеснително наум наричаме
душа.
Планетата и спътникът.
Спътници, които през годините
ожесточено се надбягват, обичат, мразят
и нощем тихичко сънуват разширена версия на другия.
Обичам източната ти страна по изгрев
и западната в залезните сенки,
надничам в дневните ти полутонове.
Еклиптиката ни разсича,
разполовява ни безжалостно,
сърцата ни подскачат – ту в южния,
ту в северния
полюс…
Замръзват…
Понякога, застинали,
изучаваме повърхността на другия
в либрациите –
движенията на живота –
спътници, които
заедно около оста си се клатушкат под звездите
върху капрата
на нощната каруца
на Вселената.
–––––––––––––––––––––
*либрация – (астрон.) – неравномерното движение на спътник по орбитата му около планета, привидно или реално колебание при движението на Луната около Земята, което разкрива невидими обикновено части от повърхността на спътника
МОЛИТВА
“Ти, Който си на небето…”
Ти, който си на Земята…
И обхождаш териториите си
като обезумял владетел с дървен скиптър.
А под стъпките ти никнат тръни и пустини.
И бучи под теб земята грапава
и се къса като кожа.
И разсичаш океани с длан от
полиетиленови снежинки.
И изронваш бреговете обетовани
със ненаситна алчност.
И погубваш…
И копнееш за зелена нежност –
само за да я заключиш зад озъбена ограда.
И посяваш вятърни лехи и жънеш бури.
И бучи под теб земята и децата си изяжда.
Ти, който си на земята,
с поднебесната си същност
да опитомяваш притежания…
А небесния произход на сърцето си
да криеш в мъртъв сън.
И в съня си да разкъсваш нишките невидими,
докато светлината тихо хлипа.
Плачеш ли понякога и ти
или сърцевината ти е вкаменена?
EX SILENTIO. ТИШИНАТА В МЕН
Слънцето пари –
като кестен в джоба
и стопля пътищата, инкрустирани по дланта.
Светлината ужилва с бяла коприва короните
и вибрират дърветата в дълбок светложълт тон.
Усещам приливи, преливат в гърдите.
Плясък на пещерна вода и на криле.
Глух прилив на сила откъм дълбокото.
И слабостта нежна на въздушен човек.
И стъбло – като гръбнак – въже към началото,
пъпна връв към Нищото. Сноп светлина.
Вместо меден език – бесило в камбаната
сред пера от ударени гълъби и тъма.
Надига се тътен от дъното.
Но сега е мълчание.
Котва в светлозелен тих океан.
Разплатата идва като бавно мъртво вълнение.
Неизбежна – като облачен гръм.
РЕВОЛЮЦИЯ
Скърцат зъбите на жълтия площад,
натежали от очакване и гняв.
Светлината във тунела
остарява
с тъжно и помръкнало лице.
Болката е
най-добре прикриваната и прозрачна тайна тук.
А встрани, на каменните стълби хлипа малката надежда.
Изоставено уплашено сираче.
То не знае още името си –
Революция.
РЕПОРТАЖ. 11 СЕПТЕМВРИ
Огнените рози горе се разпукват във безкраен миг –
точно вдишване
преди да се взриви илюзията за дълбока тишина.
Животът безутешно е валял
преди да се стопи под тонове от прах…
Телата… Докато летят
в невидими вълшебни траектории,
държат ги за ръка от детството парцалените кукли
с ангелски крилца
и шепнат им истории в ухото:
„Не се страхувай!“
„Облаците са памучни…“
„Крила ще ти поникнат долу…“
Виж розите –
към теб се свличат с гръм…