search
top

НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ. ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА СБЪДНАЛИТЕ СЕ ПРЕДЧУВСТВИЯ

Панко АНЧЕВ

 

 

 

1.

От Ботев до Фурнаджиев са петдесет години.

Вътре в този половин век приключва Възраждането, за да настъпи ХХ век, когато започва нова епоха в историята на българския свят.

Би трябвало да се е случило нещо непоносимо, за да бъде белязан този половин век в началото и в края, а и в средата си, от толкова трагични поети като Христо Ботев, П. К. Яворов и Никола Фурнаджиев. Нещо се е преобърнало, разтърсило е издъно българския свят и го преобразило до неузнаваемост, за да бъде възможно от тримата, а  от всички останали, поети да излязат такива думи, с които да се обозначат и изразят толкова могъщи и трагични страсти. Това очевидно не е обикновена история – дори и да е наситена с войни и революции, а изтръгване от едно състояние и захвърляне в друго.

Историческите събития само ще маркират обществено-политическите промени и измененията в литературата, но тяхното изреждане и фактологичен анализ едва ли ще ни даде обяснение за случилото се. Защото то не е просто събитие, което да се опише и изследва по свидетелства и документи, а явление, събрало и отделило огромна социална енергия, разрушила старото, а после и изградила ново общество и нов тип личност. Ефектът от явлението е като от избухнала мощна бомба, но литературата е уловила, запечатала и изразила процеса от началото до неговия край. А дори още преди началото и след края!

Смяната на епохите се преживява по различен начин и се изразява с различни средства от народа и обществото. Не винаги тя е драматично изразена или се осъзнава като трагично скъсване с вековни традиции и навици. Това зависи от предчувствието за последиците, които ще настъпят след това. Нацията притежава инстинкт за самосъхранение, който е изработил и способността да предчувства дали бъдещето е толкова различно от настоящето, а и от миналото, че е необходимо да се изработят специални защитни механизма, за да могат да бъдат понесени, а и да не се стигне до рязка смяна на механизма за съществуване. Става дума не толкова за физическа промяна, а за промяна на съзнание, в резултат на която понякога настъпва рязък преход към революционно състояние и радикална смяна на всичко.

Христо Ботев бе границата между старото и новото, отвъд която се появява „новата социална душа“, която изключва от себе си средновековното минало и придобива съзнанието на буржоазния човек. В този момент личността е опиянена от предчувствието за свобода, която скоро ще й бъде дадена и тя ще заживее по своя воля и мярка. А националната енергия вече е достатъчно сгъстена, за да избухне и помете всичко, което пречи личността и обществото да бъдат други и да заживеят така, както живее модерният човек в модерното общество. Предчувствието за тази свобода и възможностите, които тя ще осигури, вдъхновява и утвърждава вярата в справедливостта на това, което предстои и което много скоро ще се случи.

Великият поет изрази нов тип личност, който само външно прилича на предишния. Той мисли и говори по друг начин, участва не просто във въстание за освобожднеието на България, но преустройва радикално българския свят, придава му нов облик, като го подрежда по нови правила. Този свят заговорва с нови думи, а на старите придава нови значения. Затова и литературата вече е различна, с нови изразителни възможности, герои, проблеми и теми.

Аз не говоря за това, че малко след гибелта на Ботев настъпва политическото освобождение на българите и възстановяването на тяхната национална държава. Настъпили са много по-значими и радикални явления, променящи по същество начина на мислене на обществото и личността. Хората са сякаш вече коренно различни от допреди пет-шест години. Събитията, които са преживели, са оставили дълбоки отпечатъци върху тях не толкова с жестокостта и пролятата кръв, а с посоката, която са определяли за развитието на нацията и обществото, с новите условия, които са създавали.

Ботев изрази този нов човек, който вече се е формирал в достатъчна степен и заема все по-предно място в обществените дела в България. Той няма още възможност да се разгърне напълно, защото робството го ограничава и притеснява, но е видно, че е с ново мислене, съзнание, чувства, поведение. Такъв човек преди в българския свят не е имало. Той разсъждава трезво, но е въодушевен, вдъхновен, романтичен, осъзнаващ свободата си и готов да я отстоява срещу всеки, който би я ограничил. Човекът на Ботев е едновременно реалист, романтик, атеист, рационалист. Но е нетърпелив. Той бърза, дори нервничи. И все пак увереността му е безгранична и непоколебима.

25-30 години по-късно този човек вече е преживял краха на илюзиите си, че е свободен и, че личната му воля е неприкосновена. Той е все така изпълнен с огромна вътрешна енергия, умът му работи усилено и непрестанно в търсене на истините; обзелите го страсти са неутешими. Но вече се съмнява в свободата си и дори в необходимостта да бъде свободен, когато умът му няма къде да се приложи, а отвсякъде го дебнат заплахи и коварства. Затова и думите му са вече различни, а на старите, с които говореше човекът на Христо Ботев, са дадени нови значения и експресивно въздействие.

Голямото му потресение е, че е съвсем сам и напълно безпомощен срещу стоварващото се върху му зло. Видял се затворен в тясната клетка на живота, за него няма повече бъдеще, нито любов, нито надежди, нито дори живот. И в душата и ума му се надига гняв, кипи енергия, сила, съпротива.

Това е човекът на П. К. Яворов. Той също заговорва с нови думи и придава на старите нови значения, влива им ново съдържание и експресия. Повтарят се социални ситуации, предизвикващи едни и същи проблеми пред обществото и личността. Затова и сходствата между типа личност у Ботев и у Яворов са големи. От там и близостта в звученето на стихотворенията и прозата у двамата. Яворов не подражава на Ботев, а е типологично негово съответствие в новата епоха, която пък е сходна с епохата на Ботев. Това са епохи на зреещия бунт на свободния човек, борещ се за своите нравствени и политически идеали, но не намиращ солидарност у другите. Това го прави безнадеждно самотен и го отчайва. В отчаянието си той е готов на всичко. Безверният му ум търси спасение в някакви идеали, но те са химерни и са само думи, които все повече се изпразват от съдържание.

В същото време обаче обществото натрупва огромна енергия. С енергия е изпълнена и личността. Тази енергия настоява да бъде освободена, за да не взриви обществото и личността. Като се освободи, трябва в нещо да бъде приложена, за да не бъде разрушителна. Тя в началото ще разрушава старото, но после е необходимо да съгражда. Иначе няма бъдеще и светът ще изчезне.

Проблемът е не само в обществената система и в принципите, по които е устроена, но и в липсата на нравствени ценности, в отказа от Бога и в абсолютизирането на личността като всесилен господар на света и живота. Безбожникът сега иска да се върне при Господа, но не знае как. Това засилва драмата му, отчайва го още повече и го изправя на границата между живота и смъртта.

През този половин век, за който тук говоря, българският свят е подложен на огромното изпитание да направи своя исторически избор. В много отношения той е предопределен и е въпрос на време и българите да се влеят в общия поток на буржоазния свят и да заживеят по неговите правила, морал, принципи. Въпреки това обаче се води огромна борба. Тя е едновременно политическа, социална, икономическа, но и интелектуална, нравствена, религиозна дори. Гражданската война, в която българският свят е влязъл с приобщаването си към буржоазната система, е война многофронтова; тя се води с различни средства и преследва различни цели. В нея са включени абсолютно всички – никой не е неутрален, независим или безразличен.

През 20-те години на ХХ век е времето на последния важен избор, който българският свят е длъжен да направи. Той е за посоката, в която ще върви по-нататък обществото – наляво или надясно. „Наляво“ или „надясно“ са политическите му означения, но той е далеч по-смислен, съдържателен и драматичен. Защото е избор за ценности и цивилизационна идентичност.

Чудно ли е тогава, че именно сега в българската литература се появява толкова силен и изразителен поет като Никола Фурнаджиев! Той именно затваря този половин век, в който се извършват такива грандиозни промени и трябва да се направи големият избор на пътя, ценностите и цивилизационната идентичност.

Времето, в което живеят и което изразяват Христо Ботев, П. К. Яворов и Никола Фурнаджиев, е сходно, но и различно. Едни са неговите характеристики в зората на проявлението му, съвсем други са те в залеза. За половин век са се извършили огромни преобразования, дошъл е нов човек, други са отношенията между хората. Българският свят се е променил съществено. Онова, което у Ботев бе предчувствие, а Яворов го осъзнаваше смътно, поради което и толкова страдаше, у Фурнаджиев вече е реалност, която подлежи на разрушаване и на нейно място да бъде формирана друга. Предчувствията на Ботев и Яворов, че предстои грандиозно сътресение, което ще изведе от равновесие и напълно ще пренареди българския свят, у Фурнаджиев вече се сбъдват.

 

2.

У Фурнаджиев виждаме един напълно завършен свят, изграждан продължително  и изпълван с реален живот на хора и с надежди, които да го водят към доброто. Този свят е наедрял и натежал от живота, ала всичко в него е напълно реално и конкретно. И в същото време като че ли има библейски измерения – толкова е той мащабен, необхватен и мистичен. Странното е, че в „Пролетен вятър“ (1924) човекът е излязъл от него, напуснал го е и той се е превърнал в призрачен. Затова и движението вътре е движение на вятъра, бурята, земетръса, мълнията. Дори и конниците не са хора, а призраци заедно с конете. Животните са диви и хищници. Това не е бит, а сътворяване на ново битие – този път като последствие на едно историческо нещастие, с което времето е преляло и не се е задържало в лоното си. Други са сега измеренията му, както са други измеренията и на материята в него.

Природата е увеличила обема си, станала е по-голяма. Животните са тежки и едри, хората – също. И в този свят на гиганти свири вятърът, конниците препускат, вихрите се вихрят. Движението е неудържимо, но и неспокойно. Нещо става в застиналия доскоро гигантски свят.

Това съчетание на динамика със статика, на бурно движение със неподвижни фигури създава впечатление за фантастичен пейзаж, на мистика. Външният мащаб обаче напълно съответства на вътрешните чувства и вълнения на героя на Фурнаджиев, на изгарящите го страсти и мисли.

Тук нещо става или ще става. И то ще е съдбовно. Затова и напрежението е толкова голямо.

Знае се, че стихотворенията в първата книга на поета „Пролетен вятър“ са родени от народната покруса след жестокия погром на Септемврийското въстание. Поражението на въстанието и разправата с въстанниците и несъгласните с политическия режим са отключили страстите и са изпуснали духа от бутилката. Но поезията на Никола Фурнаджиев изразява много повече от отзвук и реакция на едно събития и последиците от него. Иначе стиховете му биха били публицистични. На друго са отклик те и друга е голямата причина за тяхното написване. Въстанието е само видимото събитие, идентифициращо общественото явление от 20-те години на ХХ век.

По логиката на историята българският свят е подложен на силни трусове, които трябва да го накарат да осъзнае и осмисли процесите, протичащи вътре в него. А човекът, който бе повярвал, че е всесилен, защото вярва в прогреса и в собствените си възможности; който по-късно се почувства безнадеждно сам и безпомощен пред злото, което отвсякъде го дебне, сега разбира, че нито е всесилен, нито е безнадеждно сам и безпомощен. Сега той се прощава с илюзиите и страховете си, за да събере силите и енергията на обществото и да стъпи здраво по пътя на своето развитие. Пролетният вятър раздвижва тази енергия, но от стихийна, каквато е в първичния си вид, я овладява, за да я насочи към обновление. Обновлението не може да се изпълни с чакане и бездействие. Този вятър още смирява и облагородява поривите и ги изпълва с любов и светли надежди. Пролетта е „полудяла и огнена“ и тя не просто съживява природата и изтрива безцветието на пейзажа, но ражда  живот и този живот е повторното сътворение на битието.

Повторното сътворение е ново означение, ново слово и нов промисъл на човешкото съществуване на българския свят. Фурнаджиев показва и изразява как новото се отделя от старото, пролетта от зимата, съграждането от студения покой. Това не са обичайните промени, ставащи постоянно в обществения живот. Те са толкова радикални, че премахват старото и установят нещо напълно различно.

Такъв пролетен вятър преминава над българския свят, който ще накара живота да започне отново, но да бъде различен:

 

вятъра иде и страшно е, майко, и весело,

пей и умира просторното равно поле!

 

(„Конници“)

 

Най-напред е времето, в което се руши старото. Това става с особена упоритост и непримиримост, за да не остане нищо от него. Не е лесно да гледаш, а още повече да участваш в срутването му, когато то е част от тебе и значи сам ще изгубиш много от себе си. Ала как ще устоиш на този апокалипсис! Смъртта идва, за да се роди животът. Тази проста истина трябва да се разбере, за да не бъде напразна съпротивата срещу промяната. Най-добре е всичко да бъде пометено, да се свърши веднъж завинаги, за да започне после градежът.

Не е ясно какво ще дойде на мястото на старото, но е ясно, че старото е непоносимо. В подобни времена за хората е важно да разрушават със съзнанието, че ще дойде нещо по-добро. Макар да не знаят и дори не си представят конкретно какво ще е то. Просто вярват, че ще бъде по-хубаво с него. Изключили са всякакво съмнение. Затова са и толкова уверени в разрушителните си пориви и действия. Пък каквото стане.

Подобно на света на Яворов и в света на Фурнаджиев думите придобиват нови значения, но се и създават нови думи, с които да се изрази механизмът на разделянето на новото от старото. Т. е. на светлината от тъмнината.

 

3.

В света на Фурнаджиев вече се говори на различен език. Думите са същите, но означават друго и е невъзможно, без да определим и разберем значението им, да възприемем онова, което пресъздават и изразяват стихотворенията.

Най-отчетливо звучащата дума в поезията на Никола Фурнаджиев от 20-те години на ХХ век е „сватба“.

Поетът доближава значението на своята дума „сватба“ до християнското като на време и място, където ще дойде женихът, т. е. Иисус Христос, а тези, които го очакват не са издържали и са заспали. Сватбата е празникът на праведните, които ще сключат дългочакания оброк (т. е. брак) с Господа и ще заживеят вечно с Него. Тя е тържеството на единението на човека с Бога, с Този, Който дава живот и опрощава греховете. Той кани на сватба всички, но малцина идват, защото другите не са готови. За да откликнеш на поканата, трябва да знаеш къде и защо те канят, за да оставиш всичко и отидеш на пиршеството, което Бог е устроил.

Фурнаджиев запазва смисъла на думата като „тържество“, на което са позвани определени хора, които трябва да извършат тайнството на сътворението на новия живот. Защото революцията, от която въстанието е част, сътворява нов живот, нов ред, нови правила за устройството на обществото и нов морал. Тя е грандиозно дело, което въвлича огромен брой хора, а тези, които остават все пак настрана, също биват въвлечени в една или друга степен. Просто никой не може да бъде извън нейната стихия. Затова всеки е длъжен да я очаква и да бъде готов да посрещне жениха и сам да стане жених.

Това смесване на християнската символика с атеистичната образност на идеологията и политиката цели да обясни истинския смисъл на революцията. Тя не е обикновено насилие; тя изобщо дори не е насилие, а вихър, който преминава над земята, за да я преобрази. Но тя е обричане и със смъртта. И това е най-важното, което трябва да се каже за нея. Дори сватбата тук е пиршеството на мъртвите – толкова много са те и толкова мъка е донесла  на живите тяхната гибел. Защото е трагична, масова, насилствена. Тя тегне над целия свят на живите и осмисля живота им:

 

С петли във ръката ще дойдат и старите кумове,

ще плиснат потоци от слънце студения свод

и вятър ще вее и в прашни и пламнали друмове

ще вика от радост големия черен народ.

 

Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани,

на сватба, на сватба – в неделя – на сватба и смърт!

Небето гори и земята и в кърви окъпана,

и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.

 

                                                              („Сватба“)

 

Смъртта обединява. В поетиката на Фурнаджиев тя готовността на човек да положи личния си живот, за да се възроди големията и вечен живот на цялото битие и се осъществи революционната промяна. Смъртта зове и притегателната й сила е огромна и няма как да бъде преодоляна. Тогава тя става „весела“ („моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!“). В грандиозното преобръщане на природния пейзаж и социалните пластове, когато светът цял е движение, трусове и разруха, думите също са подложени на преображения, за да станат по-силни, впечатляващи и въздействащи. Затова и възможно смъртта на бъде весела, когато всичко е весело („весели камъни“). А всъщност е тревожно и трагично.

Когато думите променят значенията си, значи енергията на преображенията е достигнала най-високата си точка и запазването на статуквото е вече невъзможно. Мегафорите са основните значения, а епитетите могат да бъдат поставяни към всяко съществително. И няма нито да са маниерни, нито ще дразнят. Просто защото са съвсем на мястото си.

Смъртта е част от сватбата, както сватбата е невъзможна без смърт. Думата „смърт“ също е променена; към нея са добавени нови значения. „Смъртта иде“ и завладява земята, покрива я със скръб, почерня земята и я обезлюдява. Смъртта е заплаха, но и избавление; тя е „весела“ и „знойна“, когато на нейно място покълва животът заедно с утрото и пролетта. Тогава тя просто просто предшества новото начало, обозначава го и го освобождава от себе си. Този акт предизвиква сътресенията в природата и обществото. Това е мистика, пред която всички тръпнат, но тя пък ги освобождава вътрешно. Новата свобода е очистителна и обществото е готово да започне отначало.

Само у Никола Фурнаджиев е възможно да съжителстват по такъв начин животът и смъртта, а смъртта да бъде врата и начало на новото, неизвестното и очакваното. Съжителство от този род поражда особен ритъм на живота, но и уголемява мащаба на природния и обществения свят, като превръща думите в метафори и прави пространствата гигантски. Но и ги изпълва с движение, светлина или мрак.

Смъртта е безкрай, свобода, движение, дори радост. Тя не е страшна. Но може да е и страшна, когато е покосила надеждите на хората, дръзнали да се съпротивляват. Тогава кръвта разпалва пламъка и от нея излиза светлината. Защото никое състояние не може да е продължително. Във всеки следващ миг то се раздвижва, оживява, променя се, за да погълне ненужното, старото, злото, миналото.

Смъртта в поезията на Никола Фурнаджиев от този му период е и нещо конкретно, почти материално, изправило се пред човека, за да го възпира и отчайва, да му причинява мъка. Но може да е и предчувствие, учестено до хаос движение, стихия, скръб, отчаяние. Тя покрива с мрак, но и озарява („веселата знойна моя смърт“), вика и пее. Всичко е възможно в свето на Фурнаджиев, защото се извършва дълбока трансформация на целия живот.

 

4.

Поезията на Фурнаджиев от 20-те години на ХХ век е едновременно остро социална, но и изобразяваща природата, описваща оригинални пейзажи. Пейзажите не са застинали картини, а движение – при това бурно и объркващо подредбата на картината. Това е така, защото в тези картини по същество е показана не толкова природата, колкото обществото. То е неспокойно, разтърсено от предчувствия и реални събития. Нищо в стихотворенията не се случва в помещение – всичко е сред природата, навън, на пътя, на полето. Помещението е затворено, в него обемът е ограничен от стените и тавана, докато в природата е безкраят. А движението е към безкрая и от безкрая. Там мащабът е различен. Разстоянията дори не се измерват – те са просто гигантски. Затова и стихията се стоварва неизвестно откъде, изведнъж. И обзема земята също изведнъж, завърта я в себе си заедно с хората и животните, дърветата, тревите, слънцето. И тя вече не е същата. Никой не е същият след подобен постоянен катаклизъм. Човекът също. Той навлиза в други измерения, за да изпълни пейзажа със себе си.

И любов е дума с променено значение и проявление. Човекът на 20-те години е въвлечен в бурни събития, поставен е пред невиждани преди изпитания, натоварен е с отговорности, каквито преди не е имал. Той е променен във всичките си проявления – в своята същност дори на човек и личност. Дори любовта му е по-различна или поне по по-различен начин я преживява и проявява. Тя е едно от изпитанията, които стихията дава на човека, за да го провери и подготви за ролята му на преобразовател. Той трябва да преодолее преизподнята, да устои на „зной и жажда огнена“, за да намери любовта, която търси, защото е „загубена в пламтящите и утринни нивя“.

Яворов понасяше подобни изпитания, но те бяха заради изгубената или невъзможната любов, а не защото я търси в преизподнята на човешкия свят. Но страдаше по същия неутешим начин. Само че страданието го обезсилваше и дори отчайваше, а героят на Фурнаджиев е не се спира пред изпитанието.

Може да се каже, че втората му стихосбирка „Дъга“ е съставена от стихотворения за любовта. Тук, за разлика от „Пролетен вятър“, настроението е малко по-ведро, с повече светъл поглед и радост от преживяванията. Ала пак е изпитание и невъзможност да се изживее любовта като щастие и радост от живота. Защото животът е труден и мъчителен.

Зноят, вятърът и дъждът са изключително важни думи в поезията на Никола Фурнаджиев. Те се срещат в почти всяко стихотворение от „Пролетен вятър“, а и от „Дъга“.

Зноят е най-високата степен на застой и невъзможност повече да се издържа физически на изпитанието. В жегата и зноя трудно се диша, тялото е отпуснато, растенията и животните умират от жажда. Такъв е зноят в преизподнята, където са грешниците и неверниците.

Зноят е едновременно ленивост, отпуснатост и изгубване на дъха, но и ускоряване на движението, стопяване на обособяващите разграничения. Материята завира, а с нея и духът изпада в особени състояния. Слънцето предизвиква тази жар. Човек, който смята, че е всесилен, не може да се предпази от лъчите му, нито да ги успокои – и няма как да се разхлади и освежи:

 

Задъхвам се от зной и жажда огнена,

петите ми са пламнали в пръстта

и пее и потъва, лудо погнато,

сърцето ми в бездънните жита.

 

Огромен змей е лятото в пустините,

задъхана е черната земя,

аз пия сок и мъка от къпините

и търся те, и в нивите вървя.

 

                                           („Любов“)

 

 

Или:

 

огънят трепери кървав над сърцата

и гори отдолу пламнала пръстта.

 

                                          („Жътва“)

 

Но защо в поезията на Фурнаджиев е толкова жежко (както е у Ботев и Яворов), а не ледено студено и замръзнало? Най-напред, защото тази поезия е реалистична и изобразява българския пейзаж в българския свят, в който няма ледове (макар че има натрупан дълбок и непроходим сняг, зимен студ с виелици, вълци, страхове). Обаче причината според мене е в динамиката на пейзажа, във вихреното движение. Тук няма застинали картини, а животът е в непрестанно въртене, разрушение и преображение. Жегата и зноят освобождават енергията на материята; в обществения живот също се освобождава огромна енергия.

Вятър е другата важна дума в стихотворенията от „Пролетен вятър“ и „Дъга“. Вятърът е стихията, която променя състоянието, оживява застоялата картина; той носи прохлада и надежди за радост. Вятърът е обновлението и затова винаги е чакан с нетърпение и посрещан с радушно и въодушевено. Той е по-нежен от жегата и зноя и въпреки това ги прогонва и възвръща след тях спокойствието и обновлението. Защото въздухът, който вятърът носи, винаги е по-чист и здрав от този, който тегне над пейзажа.

Вятърът сам е живот; когато духа, значи природата и хората живеят. Когато напълно стихне, настъпва смърт или идва буря и вихър, които ще разрушават. С него винаги е по-лесно и весело, с повече надежди и увереност, че с него идват добри промени.

И все пак той е различен. Веднъж е „гъстия вятър“, друг път „тъжен вятър“, трети път „пролетен вятър“; или „вятър весел“, „топъл вятър“, „хладен вятър“, „вятър вечно пей над урвите“, „вятъра стене над пустите ниви“, „стене вън побеснелия вятър“, „вятъра лети“. Много са превъплощенията му, но почти винаги е носител на онова, което хората чакат, за да се успокоят и се отдадат на труд и нормален живот. Той е силата, без която няма промяна. А нали промяната е най-желаното и мечтано нещо за човека от 20-те години.

Едно от най-впечатляващите и характерни за книгата „Пролетен вятър“ стихотворение носи заглавието „Дъжд“. То е показателно за особеностите както на художественото виждане на поета, така и за умелото използване на изразните средства за обозначаване и очертаване на мащаба и вида на изобразявания свят. Тук виждаме характерната за 20-те години стилизация на художници като Иван Мърквичка, Иван Милев, Елена Карамихайлова, Бенчо Обрешков, Илия Бешков, Васил Стоилов, Ярослав Вешин, Стефан Иванов, Цанко Лавренов, Дечко Узунов, Ненко Балкански: едри и заоблени форми преди всичко на земята и жената; висок хоризонт, посред който се разполага човешката фигура. Вътре между тези форми се усеща бурно движение, което обаче ги оставя непокътнати, защото са достатъчно здрави и стабилни.

В това стихотворение е събрана и представена в пълен вид цялата поетика на Фурнаджиев от онова време, всичките му представи за пространството и човека в него, за обемите на формите, цветовете, звуците и движенията в природата. Героят му преживява наведнъж всичките чувства и настроения, които можем да открием в другите стихотворения от двете първи стихосбирки на поета. То е типично и за поетиката на 20-те години, отърсваща се окончателно от влиянието на европейските модернизми – символизъм и експресионизъм. Този реализъм е малко по-различен от реализма примерно на Атанас Далчев, както и от този на поетите от 30-те и 40-те години на ХХ век.

Еросът в това стихотворение е видим. Земята е жената, прелъстена от дъжда: „като тъмен жребец, като мъж иде днеска дъжда“, за да оплоди земята и тя е щастлива, че ражда отново. Дъждът е мъжката сила, която земята очаква, за да я направи родилка. Земята и дъждът се търсят и чакат; те не могат един без другиго, защото са двете начала на живота. Вижте само каква първичност има в срещата между дъжда и земята. Такава няма да срещнем никъде другаде в българската поезия. Това е българският Ерос:

 

Моя едра земя, моя топла и родна земя,

прелъстен от звъна на пръстта, от вика на пустините влюбени,

тича тъмен дъждът и разголил космата снага,

ще преспи тази нощ, ще лежи в тъмните пламнали угари.

 

                                                                                   („Дъжд“)

 

Радост е обзеля цялата природа, защото се осъществява една първична любов, без която животът би бил невъзможен. Без дъжда тя няма да ражда, а ще бъде безплоден.

Еросът на първичната природа е метафора и на обществените процеси. Това е смисълът на поезията на Никола Фурнаджиев от 20-те години на ХХ век.

 

5.

Поезията на Никола Фурнаджиев от 20-те години е продължение, както стана дума по-горе, на традициите в българската литература и най-вече онези, които положиха Христо Ботев и П. К. Яворов. Но тя е и преосмисляне на досегашния художествен опит, на поетиката и светоусещането в досегашния литературен процес. Реакцията е преди всичко спрямо естетиката и поетиката на модернизмите и особено на символизма. Възвръщането към реализма обаче не е огрубяване, а по-скоро заобляне на формите и първична еротика на природата. Земята, водата, животните и човекът се освобождават от задръжките, но не за да задоволяват страстите и похотта си, а за да се възпроизведат и освободят от фалша на обществения свят. Връщането към природата не е възхвала на пейзажа или туристически поход в почивния ден, а опит да се повтори библейският цикъл на сътворението. Т. е. да се преживее отново животът на природата като сила и енергия на съзиданието.

У Фурнаджиев виждаме друг тип мислене с друг мащаб и начин на формулиране на идеите. Това мислене няма задръжки; то преодолява границите, които човешкия ум среща пред себе си и своята ограниченост, за да види дори сътворението и да го повтори в думите и ритъма на стиховете. И то е възможно да бъде превърнато в литература, защото такъв е мащабът на общественото съзнание и начина на мислене на обществото в тази епоха.

Очевидно е по поезията на Фурнаджиев, а и на другите поети от това време, че тогавашните социално-политически процеси не могат да се вместят в тривиалните определения от рода на „преврат“, „въстание“, терор“ и то не защото не са верни, а поради тяхната непълнота и недостатъчност. Истината е, че сега именно българският свят навлиза в нова епоха; в него се подготвят радикални изменения, които го разтърсват издъно и с могъща сила. Тази епоха е предчувствана от предходните поети – в това число и от П. К. Яворов. Но понеже тогава тя бе далеч от тях, те я виждаха смътно, по-скоро я усещаха, догаждаха се, че се задава нещо ново и невиждано, радостно тръпнеха, но сами не успяха да го преживеят.

 

Аз обяснявам странното „пресъхване“ на поетическото вдъхновение на Никола Фурнаджиев след „Дъга“ с „изчерпване на темата“, която историята му зададе и която той с такова величаво майсторство разви. За него вече нямаше други теми, които да са подходящи за таланта и мащаба на художественото му мислене. След Фурнаджиев поезията ни, а и цялата литература, някак се успокои, прие „разумни“ измерения, понеже светът, който тя вече изразяваше, бе придобил други форми. Поетът не можеше да пише със същите думи и да изобразява същите форми в едно друго време, когато историята вече е тръгнала по пътя, който й бе зададен след великия избор на 20-те години. Защото бе величав поет на едно време, което бе заменено от друго. Другото време роди други поети и на тях възложи да го изразят и изобразят с думи.

Самият Фурнаджиев осъществи в поезията си предчувствията на своите предходници и отвори пътя на литературата към това ново време, новите идеи и проблеми, към новия човек.

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top