Продрум ДИМОВ
Без тебе няма нищо в този свят.
Без тебе няма чувство, няма мисъл!
Без тебе няма мирис, няма цвят!
Животът ми без тебе няма смисъл!
Това изповедно четиристишие в стихотворениетио „Обич“ на Чавдар Тепешанов от стихосбирката му „Самодивски цветя“, която издателство „Българска книжница“ предложи наскоро на читателите, ни насочва към човешката творческа същност на автора. Чавдар Тепешанов, макар да е завършил архитектура, загърбва безвъзвратно професията си, потапя се в света на изобразителното изкуство, като е оставил досега 18 самостоятелни изложби в столицата и страната, но неусетно посвещава творческите си търсения и в сферата на литературното творчество. Плод на талантливото му перо са десетина издания с поезия, белетристика и документална публицистика. Сред тях се открояват с впечатляващото си интригуващо съдържание книгите му:„Невидим огън“ /1980г./, „Нестинарски стъпки“ /1985/, „Паякът“ /1991/, „Сърцето на камъка“ /1991/, „Отровата“ /1993/ и др.
В литературните му творби намират отражение актуалните въжделения, безпокойства и социално-психологическите сътресения в живота на нашия съвременник. Чавдар Тепешанов е творец със солидна гражданска позиция и будното му перо не остава никога чуждо и бездушно към социалните неправди, търсейки пътеките към истината, социалната справедливост и човешкото щастие.
В новото си заглавие „Самодивски цветя“ Чавдар Тепешанов се явява в съвършенно непознат творчески облик, въвеждайки ни в горещите лабиринти на своя неспокоен, напрегнат интимен свят. Оставам с впечатление, че за пръв път нагазва в тази територия и пристъпва плахо, но подчертано искренно, докосвайки ни до високите градуси на своите интимни преживявания. До този акт на поведението си авторът стига, след като прави своеобразна лирична равносметка на изминатия път и стига до извода, прозвучал във финала на стихотворението му „Спасение“, че две неща го спасяват от игото на житейските неволи: изкуството и любовта.
Душата на поета жадува да плува в примамливата романтика на младостта.
Да ври кръвта ми млада! Да кипи!
Да бъда все такъв като сега:
Да се опивам в мирис на липи.
Да ме разнежва слънчева дъга. /“Порив“/
Дълбоко в себе си носи чувствителния човек, който усеща красивото и се радва на доброто и хармонията в природата и обществото, отхвърля бездушието и апатията, които обезсмислят живота ни. В същото време не може да приеме и красотата на жената, която не плоди възвишени чувсва и не ражда вдъхновение.
Не, ти не си за полет сътворена!
Очите ти са просто…две очи –
красиви но спокойни и студени. /“Прозрение“/
Чавдар Тепешанов е поет с чувствителни сетива, които като безупречни рецептори улавят и най-неосезаемите прояви на отчуждаване, отдръпване и студенина; които охлаждат и хвърлят сянка и на най-благородните пориви, изстудяващи и прогонващи топлината в гърдите. И поетът съжалява, че:
Където беше бистър небосклон –
Сега е мрачина лилаво-синя.
Където бе порой – сега е тиня.
Където беше смях – сега е стон! /“Заклинание“/
Тази угнетяваща несигурност, съмнението и раздвоението му в интимните стремления, непрекъснато ще го разпъват на кръст и ще го лишават от полагаемото му се щастие. Подобна емоциална обагреност ни обзема и в стихотворенията му: „Крила над пламъци“, „Съзерцание“, „Надежда“, „Загадка“…
Общувайки с атрактивния интимен свят на Чавдар Тепешанов, имам усещането, че ставам съпричастен на невероятно чисто и искрено изповедно преживяване, лишено от постоянния креативен огън на взаимната интимна сроденост.
В сюжетно-тематичен план тези стихове не са освободени от обичайното присъствие на самотата – родоначалник на горест, тъга и безсъници. Остава споменът от горещата прегръдка и от парещата целувка, но, за жалост, те обитават паметта само като невъзвратимо сакрално видение.
И всичко тихо се разпръсна,
И някъде далече отлетя.
А котвата на болката се спусна
Дълбоко във протеста на кръвта… /“Съзерцание“/
В не малко стихове тягостното чувство намира подкрепа и от околния пейзаж, чието мрачно настроение съчувства на лиричния герой:
Последен поглед там назад,
Където тихо в здрача
Вълните все за мен скърбят
И все за мене плачат. /“Бягство“/
Едва ли има по-силно въздействащо върху вътрешнния свят на поета от всевластната магическа красота и обаянието на любимата, които покоряват и завладяват човека. Затова и авторът възкликва:
Възкръсва пак познатата магия
В сърцето ми, за обич закопняло.
И как от този поглед да се скрия
Или пък от прекрасното и тяло!
Чавдар Тепешанов е творец, който извисява на най-висок пиедестал любовта, която е могъщ генератор на енергия и неукротимо вдъхновение.
След здравето няма по-голямо щастие от това да обичаш и да бъдеш обичан. Затова поетът призовава любимата:
От щастие разпиляна,
със звън вълшебен и свещен,
ще бие празнична камбана
единствено за теб и мен!
Анализирайки високите температури на авторовото напрежение, не мога да не споделя и доста предозираното мрачно настроение, което непрестанно се подклажда от отсъстващата близост и взаимност – нещо, което не се среща така силно осезаемо в творчеството на много наши интимни лирици. На фона обаче на преобладаващото тъжно психично натоварване, лиричния герой никога не затъва в тресавището на безизходната резигнация и надеждата в щастливата развръзка никога не угасва:
Ще дойдеш тук, за да изпълниш
Отново въздуха с озон.
Камбаните, сега смълчани,
отново ще запеят в нас
и всичко пак да се превърне
в привличане и във несвяст… /“Метаморфоза“/
Тази първа по рода си стихосбирка на Чавдар Тепешанов ни пренася в нов образ на известния художник, поет и публицист – образ непознат, но допълващ и обогатяващ неговата творческа физиономия. Стиховете не са предрешени във фрапиращи самоцелни художествено-естетически одежди, за да демонстрират някакъв модерен стилно-езиков абстракционизъм, но са поднесени с похватите на класическата ни поезия. Те са изстрадани и ни впечатляват с невероятното си чистосърдечно откровение и неотразимо въздействие.
Мисля, че тези достойнства са в състояние да приобщят Чавдар Тепешанов завинаги не само в компанията на талантливите ни изобразители, но и към хора от многобройните певци на българската любовна лирика.
