Георги Н. Николов

Не знам защо, може би по силата на националния ни характер, всеки стремящ се към просперитет съюз, организация, творческо звено, среща в пътя си наежена група от чичкови червенотиквеничета. Сами припознали се, без да има нужда, като горещата съвест на колектива. В единствени носители на удобна за тях истина около ланшния сняг и срещите с НЛО. Привиждат им се нередности и тъмни деяния, достъпни за разгадаване само в пламналото им съзнание. И съвсем удобно се ражда изводът, че всички проблеми биха били отстранени веднага, ако те са на власт. Като лапнат, естествено, ръководните постове и отстранят с голямата метла онези, които им противоречат. Които са несъгласни със стила и метода им на работа, а още повече – с хленченето по ТВ студии и редакции как правят всичко само от добри намерения. Пък са все недооценени и побутвани встрани от коловоза. Целият този евтин театър е смрадлива бърканица от кариеризъм и административни щения, от лична неприязън към този или онзи и от нарцисизъм. Скрити под жалката маска на „принципност“, от която нормалните люде бягат презглава…

Казаното с пълна сила важи и за Съюза на българските писатели, който след 1989 г. устоя на много бури. Пребори се с вонящите апетити на не един и двама измислени творци, надянали трескаво демократични маски. Успя да съхрани същността си след цял век достойно духовно съществуване с намерение да продължи все така в бъдещото време. Това се открои убедително и на последното засега отчетно-изборно събрание, състояло се на 19 ноември т.г. Но единството на Съюза, неговата жизненост и ясни критерии за място в обществото дразнят чичковите червенотиквеничета. Заговориха за несменяемо статукво, вътрешни злоупотреби и разхищения и други още черни деяния, от които кръвта смръзва в жилите. Времето бе разделено на „до и при Хайтов“ и „след Хайтов“, като днес всичко плаче за прокуратурата. Всички опити да им бъде обяснено кое как е завършваха с неистови вопли за право на отговор. В дунанмата се включиха услужливи клакьори, изкарвайки СБП комунистически едва ли не до степен на политизация, в която всички ходим с червени петолъчки. Иронизираха, плюха… с това си и останаха. Книгата „Крушението“ на Елена Алекова не взриви масите за апокалиптичен бунт. Опитите да се изкара председателят Боян Ангелов авторитарен тип в конфликт на интереси и себелюбец, подхранващ култ към собствената си личност, се сринаха. „Но не ще пропусна да изразя болката си от това, че титаничната имитация и самообслужване прогониха и последните остатъци от достолепие в СБП, което ни оставиха няколко писателски поколения. Беше ни дадена и поуката как нищоправенето в комбинация с егоцентризъм и интригантство са подкопали почти до кома здравето на СБП“ – изхлипа във вестник „Труд“ Йордан Каменов ден преди събранието. Обаче и сега наивната аудитория се оказа липсваща. Не направи впечатление и решението на Николай Милчев да напусне сдружението под тревожен камбанен звън и смайващи „истини“. Как организацията е принизена до литературен кръжок. Как членската й маса трябва да е не повече от 50 души и пр. Не ще се спирам на още примери. Но колко струват хулите на измислените опозиционери показва фактът, че никой от тях не взе думата на събранието. Не се изказа, не отправи обвинение, подплатено с факти. Не погледна в очите представителите на „мрачното статукво“ и не ги заклейми така, че пушек да се вдига. По-лесно им бе с неловки усмивки да стоят отвън. И гръмките овации им бяха спестени – нямаше за какво. Вместо това Валери Станков си пусна душата във Фейсбук как докладът бил едно мрънкане и вайкане, смесица от оправдания и тям подобни. Как липсвали много от достойните съвременни писатели, а тези, които все пак дошли, били във фоайето кой с любимата си малка водка, кой със сельодка, но не надничали какво става вътре, потресен от овчедушието ни изплаква Валери.

Мога да припомням още как се бори статуквото в СБП и да размишлявам риторично за нечий отсъстващ морал, заменен с вождистки апетити, жалко дребнотемие и откровено дебелоочие, но и това стига. Мъдрият български народ е казал: „Кучетата си лаят, керванът си върви.“ Върви през трудно настояще към бъдещето си и СБП и знам, че пътят ще е успешен. Да, ще продължава да е сподирян от недоволници. Твърдо убедени, че те са именно чистите паници, призвани да раздават правосъдие. Да сложат ръка на съюзното кормило и с титаничните си способности, авторитет в обществото и лични качества покажат колко са голяма работа. Добавям – някога, но не сега, а най-добре е никога. И питам, без да визирам никого конкретно: „Дава ли си сметка един човек защо членува в Съюза и с какво му е полезен? Какво му дарява от само себе си? Какво очаква и като не го получи, как трябва да постъпи? Ако е недоволен, защо не изказва недоволство на общите му форуми, а кукурига дрезгаво някъде отстрани?“ Не интригантството, а осъзнатото желание да бъдеш полезен с дарбата си те прави достоен член на СБП. Не жаждата за отличия и власт ще те направят четен автор, щом нямаш талант за два гроша. Никой не държи насила съюзните членове в състава му. Щом се чувстваш низвергнат – напусни! Но и никой не е длъжен да търпи разкол, разцепление и да чака вътрешно самоунищожение след толкова труд да се опази Съюзът цял и невредим. Дошъл е моментът за ясна и категорична равносметка. Или, според принципа на Платон: „Всекиму своето“. Мисля, че за СБП този момент даже е просрочен. Кой каквото търсил, намерил, добавя мъдрият български народ. Изчакването, надеждите някой да се осъзнае и се извини за интригите и храчките, са празно губене на време. Такива ми ти работи, скъпи граждани и милички бабички. Защото който е предал веднъж, ще предаде и втори път…